Има книги, към които се връщам отново и отново. Тези дни пак прелистих сборника с интервюта и есета на Сандра Керелезова По пътя към Тавор (изд. „Парадокс“, 2022). Това, което ме кара да препрочитам тази книга, е топлината и любовта, простотата и мъдростта, с които авторката говори за големите неща: за вярата, за побеждаването на страха, за мястото ни в този свят, за суетата и гордостта, за надеждата и отчаянието, за човешката душа, за светлината и мрака. Без маниерност, без поза и излишество, тя върви по Пътя към Тавор, защото знае нещо много важно. Тя знае, че следването на Христос е Път и този, който върви по него, е познат на Бога (Гал. 4:9), дори името му да не е известно в този свят („Отново за името Мария“, с. 77). Пътят е животът на човека, за когото свети Ириней е казал: „Славата Божия е живеещият човек” (Против ересите IV.20.7). Животът на човека, обяснява Ириней, е виждане на Бога, Откровението на Отца чрез Словото, което дава живот на тези, които виждат Бога. И тогава разбираме, че „в малкото имаме много” („За Великия пост, Хоакин Финикс и кравите“, с. 42), че не ни трябва „сизифовска вечност без любов” („Жадни за безсмъртие“, с. 45), че Божият промисъл е в „обозримите неща, които ни изпълват с удивление” („На Възкресение – за щастието от друг порядък“, с. 51) и че за да „обикнем Бога първо трябва да повярваме в Неговата любов към нас” („По пътя към Тавор“, с. 71).

Спомних си диалога от един филм (не помня кой, а и няма значение): „Бог ме мрази”, „Ами мрази Го и ти!”. Да, пътищата на благовестието са сурови, казва авторката, ние сме в „Долината на смъртната сянка”, разтревожени от загубата на смисъл и неизбежността на смъртта, и някак е твърде лесно и удобно да мразим – другия, Бога, себе си. Ала човек жадува светлината, той не може да живее в мрак. Прогледнали за Христовата светлина, преобразени, леки и ефирни, ние няма как да се „заклещим на входната врата в дома”, защото живеем с „благодарност в радостта”, прогледнали за „красотата на мига, тук и сега” („Смирение и гордост в Голямата гора“, с. 83).

Има ли Бог тъмна страна (с. 84)? Нима светлината не създава сянка, дори Таворската? Дързостта на това питане, дързостта на Авраам и Йов, които питат, не разгневява Бога, защото, като богообразен и богоподобен, човекът търси смисъл в страданието, иска да разбере защо умират деца във войни и земетресения, защо страдат невинните, насилвани от жестоките и силните в този свят. Това е отново въпрос за човешкия страх от безсмислието и безнадеждността, за Божия промисъл, който „надхвърля хоризонта на човешката обозримост”. Страданието е изпитание за вярата и волята да го понесеш, подражавайки на Христос, те прави блажен (с. 92). Като онези жители на Царството, за които говори Спасителят в Евангелието.

Всъщност една от възможните етимологии на думата Тавор ни отвежда до еврейския корен תבר със значение „счупен, крехък”. Докато четях книгата, осъзнах, че човешкото дръзновение пред Бога е крехко, но живеещият в Христа се обновява по образа на своя Създател (Кол. 3:10) и не се отчайва, защото, макар „външният ни човек и да тлее, вътрешният от ден на ден се подновява”, затова, въпреки че ни считат за „умиращи, а ето, живи сме… нямаме нищо, а всичко притежаваме” (2 Кор. 6:9-10).

Таворската светлина също е крехка. Защото в човешкото време тя може да бъде осъзната само като миг, в който бихме искали да спрем и да се установим под своите си сенници. Ала не можем, защото Пътят към Тавор, като всеки път, трябва да се извърви. Този път няма да е уморителен, ако вървим по него като децата, „увлечени във взаимна радост”, вярвайки в добрия завършек на Историята (с. 52).