Въведение. Приемам като голяма привилегия поканата да взема участие в този проект, който е посветен на мисълта на покойния Дитрих фон Хилдебранд. Напълно споделям убеждението на Негово Светейшество папа Бенедикт ХVІ, което той изложи още в качеството си на кардинал, че мястото на Хилдебранд в интелектуалната история на Католическата църква през ХХ век ще се окаже изключително, когато тази история бъде написана. Този специален брой може да послужи като стъпка към подобно напълно заслужено признание.

Аз принадлежа към една богословска традиция, която в много отношения подхожда към богословските и философските въпроси в някакъв смисъл различно от тази, на която Фон Хилдебранд принадлежеше. Като православен аз съм интелектуално формиран по-скоро от мисълта на Гръцките отци, отколкото от тази на св. Августин или Тома от Аквино, които пък стоят зад интелектуалното формиране на Хилдебранд. И все пак в тази икуменическа епоха, в която живеем, Източната и Западната традиция вече не са безразлични една към друга. В опита ни да възстановим пълното общение като една и неделима Църква – ние все повече осъзнаваме нуждата да се запитаме как гледаме не само на нашето минало, но и на фундаменталните екзистенциални въпроси, които са вълнували човечеството през всички времена. Философите като Хилдебранд и въпросите, които те разглеждат, имат голямо икуменическо значение днес. Те са важни както за католиците, така и за православните, а и за всеки човек, който търси просветление и по-дълбоко разбиране на своята човешка природа.

С мисълта на Хилдебранд се запознах във връзка със заниманията си с персонализма в патристичната мисъл и особено при Гръцките отци. Това по никакъв начин не беше познаване в дълбочина, доколкото се ограничи с книгата му Природата на любовта[1], но беше достатъчно, за да предизвика у мен силен интерес и привличане, което доведе до опит да сравня неговите възгледи сонези на гръцката патристична мисъл, която пък си остава моята лична интелектуална област.

Тъй че в настоящия доклад ще бъде направен опит да се представи гръцкото патристично понятие за личността с оглед на персонализма на Дитрих фон Хилдебранд. Ще бъдат учленени някои от неговите идеи, за да бъдат очертани общите основания, както и пунктовете на разминаване. Надявам се по този начин мисълта на Хилдебранд да бъде поставена в един по-широк икуменически контекст и нейната релевантност да стане явна отвъд границите на католическата мисъл.

ІІ.

Личността като онтологична категория. Един от фундаменталните приноси на Гръцките отци към персоналистката мисъл е въздигането на понятието за личност на най-високо онтологично ниво. Както в гръцкия, така и в римския античен свят на идеята за личността ѝ липсва онтологично съдържание. За античните гърци от класическия период πρόσωπον (prosōpon) е понятие, което се свързва с театъра и означава маската, носена от актьорите на сцената. Съществува и анатомично значение – като онази част от лицето точно под очите или пък черепната кутия, както виждаме в Аристотеловата История на животните и в Омировата Илиада, но дори при Аристотел терминът πρόσωπον (prosōpon) или προσωπεῖον (prosōpeion) много скоро започва да се употребява в театралния смисъл, който преобладава през цялата класическа Античност. Πρόσωπον (prosōpon) не означава онова, което някой в действителност е, а по-скоро онова, което иска да е или се преструва, че е. Πρόσωπον (prosōpon) показва едно трагическо съществуване и няма метафизическото качество на битието като такова, което Аристотел и гръцката философия като цяло отнасят изключително до идеята за οὐσία (ousia или субстанция).

Римляните също дават подобна конотация на латинския еквивалент на πρόσωπον (prosōpon), а именно – persona. Произходът на това понятие все още е обект на спорове. Ако приемем преобладаващата теория, която отнася произхода на думата към етруското phersu, което е познато от погребалните изображения, тогава първоначалната свързаност на термина с театралната употреба изглежда убедителна. С окончателното установяване на понятието в латинската литература започва да става все по-ясно, че римляните го използват по начин, който не се различава кой знае колко от този на гърците, а именно – в смисъл на роля, която се играе в обществения живот и особено по отношение на държавата.[2]

Всъщност именно при Гръцките отци терминът πρόσωπον (prosōpon) получава онтологично значение. Това се случва във връзка със споровете за учението за Светата Троица в ІV в., когато Кападокийските отци за първи път в историята на гръцката мисъл идентифицират πρόσωπον (prosōpon) с понятието hypostasis (ὑπόστασις), т.е. с един термин, който се употребява повече или по-малко равнозначно (а понякога и тъждествено) с οὐσία (ousia), или субстанция. С формулата, която тези отци предлагат и употребяват от тогава насетне в църковното богословие („Бог е една субстанция, три личности ипостаси”), терминът „личност” бива въздигнат до най-високо онтологично ниво: да бъдеш личност вече не означава да носиш маска или да „играеш” роля в обществото. С употребата му като означаващо самото битие на Бога понятието за личност добива най-високо и най-пълно онтологично (или метафизично) значение.

Сега, като четем Фон Хилдебранд, ние силно се впечатляваме от подобно настояване за онтологията на личностността. На най-първата страница от своето Въведение към Природата на любовта той пише: „Личното битие стои несравнимо по-високо от всяко нелично битие и… като отдаваме справедливост на различния характер на личното битие, ние проникваме много по-дълбоко в областта на битието и метафизиката”[3].

Заслужава си да подчертаем, че като настоява на онтологичния характер на личността, Фон Хилдебрад всъщност го противопоставя на онова, което той нарича „просто ‘психология’”.5 Това противопоставяне е твърде отрадно и мисля, че съвпада с гръцкия патристичен възглед за личността. Според Кападокийските отци Лицата на Светата Троица не бива да се разбират в психологически ключ – т.е. като центрове на съзнание, воля и т.н. – доколкото всички психологически категории, включително волята и съзнанието, са приложими към всичките три Лица, доколкото са свойствени на Тяхната обща ousia: Всичките три Божествени Лица притежават една и съща воля, ако решим да използваме анахронично съвременното понятие – те притежават едно и също „съзнание”. Трябва да правим ясна разлика между психология и онтология. (…)

[1] Dietrich von Hildebrand, The Nature of Love, trans. John F. Crosby with John Henry Crosby (South Bend, IN: St. Augustine’s Press, 2009).

[2] И до днес използваме израза personnemorale, или „юридическо лице”, за да обозначим институция или

идентичност, която няма реално онтологическо съдържание, а е релационна идентичност по отношение

на държавата.

[3] Von Hildebrand, The Nature of Love, 1.