Подражание на Изкуплението

Новият сборник Изместването на страха на Цветанка Еленкова (издание на Фондация „Комунитас“, 2023) включва стихове и есета, повечето от които са публикувани за първи път в сп. Християнство и култура. Редактор на изданието е Теодора Димова, която пише в предговора към книгата: „Есетата и стиховете в тази малка книжка са писани в състояние, в което разумът е слязъл в сърцето и те двете образуват ново сетиво, което свободно се движи във времето на Стария и Новия завет, във времето на Сътворението, като говори от гледната точка на сегашния ден, без вековете и хилядолетията да представляват някаква пречка за това сетиво. Прозорливо, любвеобилно сетиво, до което тревогите не могат да достигнат, пред което страховете се отместват… Пред такъв поглед към света, животът някак се смълчава, потопява се в първозваната си същност, в своето състояние преди грехопадението, в своята богоподобност… Авторката преживява богословието като поезия, като показва и на читателя, че когато се гледа през такъв поглед, се прониква по-надълбоко и се разкриват скритите съкровища на богословието.“

Цветанка Еленкова е родена в София през 1968 г. Тя е поет и есеист. Има издадени шест стихосбирки и две книги с есета, едната от които за фреските на Софийската Света гора Български фрески: празник на корена. Сти­хосбирката й Седмият жест има издания в Ан­глия, Испания, Сърбия и Франция, а Изкривяване – в Англия, САЩ и Франция. Нейни стихотворения са превеждани на повече от двайсет езика. През 2019 г. печели наградата „Дъбът на Пенчо” за поетическо творчество, а през 2021 г. – наградата на Англий­ския ПЕН за стихосбирката Увеличение четиридесет. През 2018 г. завършва магистратура по богословие в Богословския факултет към Софийския университет с тема върху аскезата в биогра­фичните стихотворения на св. Григорий Назиански. Същата го­дина е приета за докторант.

I

Благобитие

 Иисус му рече: защо ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог.

(Марк. 10:18)

Девет пъти в книга Битие, Глава първа, се повтаря „И рече Бог…” за Сътворението на света със Слово – светлината, твърдта, водата, тревата, дърветата, светилата, влечугите, птиците, добитъка, зверовете, човека. Човекът е апогеят на творението.

И на всеки акт на Сътворение се отбелязва „И видя Бог, че това е добро”. Светът е сътворен като добър.

След това Бог заселва Адам в Едемската градина – да я обработва и пази, и призовава Адам да даде име на всички животни. Бог прави Адам съратник и съ-творец (колко важно е името на нещата – носител на логосите им, колко важно е кръщението, колко важни са онези бели камъчета според Откровение, на които ще бъдат написани вечните ни имена на небето), прави го направо творец, което е и първото стъпало от стълбата на благочестието – тази на Иаков или на свети Иоан Лествичник, върху което трябва да стъпим, за да израснем духовно.[1]

И преди да завърши света, Бог дарява на мъжа и другар – жена, която да бъде негова спътница, кост от костите му, плът от плътта му, намира решение на самотата му, като я отстранява, мъдро провиждайки, че човек има нужда от себеподобен, че в отношението си с Бога „Отец-син” може би се чувства малък.

В замяна на създаването на това наистина благо битие едно се иска от нашите предци – да отговорят с послушание на Божията справедлива повеля, да не вкусват от Дървото за познаване на добро и зло, за тяхно добро. Смирението е добродетелта, която Бог изисква от тях в отговор на вечното благо битие, което създава, на вечния живот, който им дарява. Вместо това те отговарят с непослушание, с което, дали заради чревоугодие, както твърдят монасите пустинници, дали заради наслада на сетивата, дали заради заблуда от сатаната, който дотогава е бил под петата на Бога, докато не почне да жили петата на мъжа, въвеждат в благото битие не просто греха, но смъртта. Тоест заплашват цялото творение, цялата Райска градина, цялата Вечност със смърт. Те, превърнали се в „трупоносци”[2], внасят смъртта във Вечността. „Грехът е огромен, а човекът е краен и малък.”[3]  

Тогава Бог прави Своя избор да запази Вечността от смъртта, огражда Рая или Царството Небесно или Светлината като зеница на око (пази ме като зеница на око, се пее в Псалом 16:8), около която оставя ириса – този многоцветен, многоизборен свят, и поставя на входа му ангел с огнен меч. Мечът в много икони, особено в една Несебърска на Архангел Михаил от XVII в., наподобява перодръжка (не само с изговорено Слово, но и с писано, се създава светът – като Моисеевите скрижали!). И Бог отпъжда отроците си, за да градят своето тежко човешко битие – с болки ще раждаш децата си, с пот ще изкарваш хляба си. Битието, което вече не е благо, в което е влязла смъртта и болката. Но и творчеството заедно с това, единственият дар от благото битие, оставен на хората.  

В своето домостроителство обаче, в своята безкрайна благост Бог предвижда и Спасител – Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, Който единствен без грях ще се жертва доброволно, ще изкупи греха на падналото човечество и ще върне образа към Първообраза. „Само безкрайно голяма жертва може да компенсира този огромен грях.”[4]

 II

Битие

 Колкото по-високо е призванието на това или онова същество, толкова по-достъпна е за него дълбочината на падението.

Княз Трубецкой[5]

Още със своето раждане ние сме изкупени от Иисус Христос, нашия Бог. Защото Той вече е поел греховете ни две хиляди години назад за хиляди поколения напред до възстановяване на творението.[6] Той е позволил „да бъде предаден, окован във вериги, да бъде изоставен от учениците Си, да бъде съден, да получи плесници, да бъде бичуван, да бъде подложен на най-срамна смърт, да бъде увенчан с трънен венец, да търпи подигравките на човечеството, да бъде прикован към кръста и да пие оцет, да бъде пронизан с копие в гърдите”[7], и това, след като е изцерявал духовно и телесно хората, след като им е предал пътя на спасението.  

Целият път на Христос в човешкото битие е една пирамида, чиято основа е Въплъщението, а връх – Възкресението, и между тях неговите духовни в Гетсиманската градина и телесни на кръста страдания.[8] Той буквално поема всички грехове на хората, изброени по-горе, всички най-големи извращения в душите им плюс болестите и недъзите им, резултат от същите, върху Себе Си, приел човешка природа и подложен като нас на изкушения (оттук идва и онзи най-труден откъс от Господнята молитва, когато се молим да не бъдем подлагани на изкушения, които са всъщност деянията на сатаната в този свят, осмелил се да изкушава дори Сина Божий) освен греха[9], като накрая, преди да предаде дъха си на Отца, изповядва: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лук. 23:34).  

Това е всъщност алгоритъмът на спасението – както с кърпа се обира прах и повърхностите стават чисти, дори в дълбочина – порите им, така Христос обира нашите грехове отвътре и отвън, излъсква ни, и както в отпуста при светата Литургия, измолва прошка за синовете от Отца. Без нито едно от тези двете Спасението не е възможно. Така, очистени и измолени, преминаваме през смъртта към Царството Небесно. Със съзнанието, че при Второто пришествие непременно ще възкръснем с телата си.

Бисерът, за който става дума в Притчата за Небесното Царство (Мат. 13:45-46), за който търговецът е готов да продаде цялото си имане, за да го притежава, е актът на опрощаване пред Отца, който безгрешният Богочовек измолва, след като е бил разпънат на кръста от човека, след като е поел всичките му грехове и буквално го е очистил като съд. Този бисер е и причастяването с кръвта и тялото Христови, единственото тайнство, което ни поддържа очистени в този живот.

За да може и ние, като разбойника отдясно, да влезем още днес с Него в рая.[10]

III

Пакибитие

 Словото ми е отправено или към очистените, или към трудещите се над очистването си.[11]

 

Свети Григорий Богослов

Смисълът на човешкия живот се заключава в постигането на пакибитието. Но докато пътят на Спасителя на земята за очистването на хората е пирамида, човешкият път е обърната пирамида. Свързана на върха си с върха на Христовата – Неговото Възкресение – там, където Христос умира на кръста и възкръсва, там човек се ражда за нов живот. Двете пирамиди могат да бъдат и насложени с разминаващи се върхове, при което се получава шестолъчна звезда, която може да се впише в кръг – една от любимите фигури при иконописта, библейски символ, който изразява вписаната Вечност във времето (нима най-силният символ на времето – часовникът, не е съставен от множество зъбчати колела!).

Според свети Григорий Богослов човек се ражда три пъти в своето битие[12] – един път от майка си, един път от водите на Кръщението и един път при Възкресението. Което и от тези трите да приемем за връх на нашата обърната пирамида, няма да сгрешим.

Важното е да осъзнаем, че най-същественото след нашето раждане в Кръщението е поддържането на тази чистота през целия живот.

Влизаме в този свят през тесни врата и излизаме, надявам се, през широката основа на пирамидата, която е Вечността (колко много тя прилича на скосеното падане на светлината в дълбочината на морето, където лъчите се събират в една точка). Нашата обърната пирамида е огледален образ на Христовата, и във вътрешната и средна част, в която Неговият живот е изпълнен с поемане на греховете ни, нашият е призван да го отразява, да подражава чрез очистването на Кръщението и насетне във воденето на чист живот, което е единствено възможно чрез Изповедта, Покаянието и Причастието.

 Христос ни завещава Неговата църква, в която активно работи Светият Дух – Утешителят, като инструмент на нашето спасение. Аскезата и добродетелният живот не са достатъчни, за да държим живота си в чистота сред един омърсен, омерзен от сатаната и неговите служители свят, сред един паднал свят на „поднебесните духове на злобата” (Ефес. 6:12), не са достатъчни, за да можем да съзерцаваме непристъпната Божия светлина, Божиите енергии.[13]

 Само литургичният живот след Кръщението е спасителният път. Не съществува някакво чистилище след смъртта, нашето чистилище е Божествената литургия. Нашето призвание е да подражаваме на Христос, не само на неговите дела и думи, но в буквалния смисъл – на Неговото спасително дело, да подражаваме на Изкуплението (без божествената природа на Христос, макар и изначално заложена в човека[14]), да живее Христос в нас[15]

Мъченичеството, за разлика от аскезата, е именно подражание на Изкуплението. Мъчениците вземат върху себе си извращенията на езичниците (пика на цялата човешка греховност!) и ги опрощават, преди да умрат. 

Хората, които се стараят да живеят в чистота чрез непрекъснатата Изповед, Покаяние и приемане на кръвта и тялото Христови и редовно се черкуват, също подражават на Христос и мъчениците. Поели върху себе си немалко от греховете на своите близки и сродници, което включва и наследствеността на греха.[16] Грехове, които разболяват. Грехове, които в съвременното общество определяме като стрес. Грехове, които водят до летален край. Край, който извежда към широката основа на пирамидата, която е смъртта, водеща към живот вечен. Преди това са им простили, както Спасителят на кръста.

И така, човек се спасява чрез Христос, Който е лозата, но и чрез прошката към брата, който е пръчката на лозницата[17]. Най-големият дар пък на прошката е мирът, за който свети Серафим Саровски в своите поучения към миряните казва, че мирното устроение води до божествени откровения: „Където има мир в помислите, там почива сам Бог”[18].

 

 

[1] Евгений Н. Трубецкой, Смисълът на живота, Софийска света митрополия, София, 2021, с. 168. По този повод княз Трубецкой пише: „Талантът, даден от Бога, трябва да бъде начало на духовния ръст на човека. От човек, който не е уголемил своя талант, този талант се отнема и се предава на другиго”.

[2] Светител Григорий Богослов, Архиепископ Константинополски, Слово 7, За душата, Събрани творения в четири тома, Том 3, с. 57.

[3] Александър Смочевски, „Гетсимания или Голгота”, сп. Християнство и култура, бр. 1 (178), 2023, с. 72.

[4] Пак там.

[5] Евгений Н. Трубецкой, Смисълът на живота, с. 170.

[6] Maximus Confessor, Questiones et dubia XIII (PG 90, 796AC).

[7] Saint Symeon The New Theologian, ”Hymn 36”, Divine Eros, St Vladimir’s Seminary Press, New York, 2010, loc. 8482–8504.

[8] Преп. Иустин Попович, Собрание творений, т. 3, Москва, 2006, с. 8.

[9] В своето Послание до евреите свети апостол Павел пише: „Защото ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувствува в нашите немощи, а такъв, Който еизкушен като нас във всичко, освен в грях” (Евр. 4:15). Вж. също I Благобитие на настоящото есе за отстраняването на самотата при Адам чрез създаването на Ева.

[10] Вж. Лук. 23:39-43.

[11] Светител Григорий Богослов, Архиепископ Константинополски, Слово 1, За началата, Събрани творения в четири тома, Том 3, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света гора Атон, 210, с. 33.

[12] Светител Григорий Богослов, Архиепископ Константинополски, Слово 40, на Свето Кръщение, Събрани творения в четири тома, Том 2, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света гора Атон, 210, с. 319. 

[13] Saint Symeon The New Theologian, „Hymn 33”, Divine Eros, loc. 8129–8138. В тази връзка свети Симеон Нови Богослов пише: „И наистина, всички останали добродетелни дела са дейности извън светлината, дела без блясък… така че нито вярата, нито делата, нито практиките, нито изпълнението на заповедите са достойни за огъня, пламъка или божествената светлина, наистина не са”.

[14] „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния” (Пс. 81:6).

[15] „и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

[16] Евгений Н. Трубецкой, Смисълът на живота, Софийска света митрополия, София, 2021, с. 226.

[17] „Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5).

[18] Свети Серафим Саровски, Поучения на преподобния Серафим Саровски, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света гора Атон, 2004, с. 24–28.