Юрген Молтман (р. 1926) е сред най-значимите теолози на съвремието. Роден е в Хамбург, израства в атеистично семейство. В края на Втората световна война, по време на която служи в Луфтвафе, попада за три години в британски плен. Там се обръща в Христовата вяра. Следва евангелска теология в университета в Гьотинген, след това за няколко години е пастор. През 1957 г. става професор в Църковното висше училище във Вупертал, през 1963 г. се мести в университета в Бон. От 1967 г. до пенсионирането си през 1994 г. е професор по систематична теология в университета в Тюбинген.  В спор с философа Ернст Блох, преподавал също в Тюбинген, Молтман публикува през 1964 г. своята книга Теология на надеждата, която му носи известност. По-късно излизат: Разпнатият Бог, Църквата в силата на Духа, Пътят на Исус Христос, Духът на живота и много други. Негова съпруга е починалата през 2016 г. известна представителка на феминиската теология Елизабет Молтман-Вендел. Интервюто на Александер Швабе с Юрген Молтман е публикувано в сп. Christ in der Gegenwart, 44-45/2017 г. Заглавието е на редакцията.

 

Господин Молтман, Библията започва с думите: „В началото Бог сътвори небето и земята“. Кой или какво е Бог?

Творецът на небето и земята. Той е трансцендентна власт, която се простира над небето и земята и сътворява небе и земя чрез Своето Слово. Той казва: „да бъде светлина“ и биде светлина. Целият живот се дължи на Божия дух. Бог диша чрез цялото творение.

Казано е: Дух Божий се носеше над водата. Как да разбираме този дух?

Словото се нуждае от език. А езикът се нуждае от дихание. Където е Божието слово, там е и Божието дихание. Това е Божият дух. Човекът е взет от пръстта и ще стане отново пръст, а неговата душа живее чрез Божия дух. Това е същият дух, който призоваваме на Петдесетница: „Ела, Свети Душе!“.

Виждате връзка между материята и животворящите слова. Как чрез слово могат да възникват неща?

Това за Бог не е проблем. За нас е проблем. Ние имаме единствено аналогови представи, за да си направим извод от светлината за вечния живот или от живота за вечния живот.

Това звучи като теоретични изводи, които не се нуждаят непременно от реална почва. Вечния живот още никой не го е видял. Вечният живот се очаква, в най-добрия случай.

Съвсем не. Вечния живот ние преживяваме във всеки миг. В интензивността на преживяното се съдържа вечният живот. Вечният живот не е живот, удължен до безкрайност във времето, а толкова интензивен живот, че човек забравя минало и бъдеще и става напълно настоящ. Това е вечното настояще.

Вие препоръчвате на хората да живеят интензивно?

Да обичат живота с всички сетива.

Чисто присъствие – това ли е състоянието, за което психологията говори, ощастливяващото чувство на пълно въвличане?

Това е слаб израз за вечното настояще, което Майстер Екхарт и мистиците отдавна са препоръчали.

Ако за Бог може да се говори само чрез аналогии, то какво е най-близко до Него? Личност ли е, същество, енергия?

Бог е любов, която се е проявила в Христос. Произхождам от атеистично семейство и вярвам в Бог по Божията воля, вярвам в Господ Исус Христос. Без Христос бих бил атеист. Чрез историята и природата не бих стигнал до идеята за Бог – и че Бог е любов.

Защото природата е твърде несъвършена? Твърде жестока?

Да, природата създава нашия живот и същевременно заплашва нашия живот чрез цунами, урагани, чрез болести като рак, алцхаймер и паркинсон. Как да обичаш тогава живота?

От една страна, моменти на щастие, от друга – страдание. Не говори ли това противоречие срещу Бог?

Не. Защото в единението с Христа аз познавам Бог като спасение и Светия Дух на живота.

Не съществува ли естествено богопознание без Христос?

Съществуват следи от Бог. Ала вие трябва да знаете Божието име, за да обърнете внимание на следите.

Твърдите: само чрез Христос узнаваме Бог. А ако хората не познават Христос?

Те познават Христос! Трябва да им заговориш за Него. Имаше един щастлив момент в германския Бундестаг, за който си спомням от моята младост. В своя реч германският президент Густав Хайнеман[1] каза: „Христос не е срещу комунистите“. Надигна се протест сред християндемократите. Хайнеман продължи: „Той е умрял за тях“. После настъпи мълчание в Бундестага. Христос не е и срещу мюсюлманите – Той е умрял за тях. Така гледам на другите хора – били те атеисти, агностици или будисти – Христос е умрял за тях. Поради това се обръщам дружелюбно към тях.

След като е достатъчно, че Христос познава всекиго, отиват ли всички, които не Го познават, в небесата?

Надеждата на християнския свят не са небесата, а небесата на земята. Бъдещото ново Сътворение. Затова Бог е помирил мирозданието. В него са включени всички хора.

Новото сътворение ще се случи на Земята?

Да, небесата са за ангелите. Земята е за хората. Защо трябва да ставате ангел?

Боя се, че моята мисъл е твърде ограничена, за да мога да си представя една нова земя на земята. Как трябва да изглежда тази нова земя?

Тя е земя без смърт и без умъртвяване.

Ако мъртвите възкръснат, няма ли Земята бързо да отеснее?

Има достатъчно място: колко крайност приляга на безкрайността на Бог?

Тогава Бог е измерение. Отвъд пространството и времето.

Не. Космосът е видимият и невидимият свят. Новата земя е новият Космос.

Когато чувам Космос, мисля за галактики, черни дупки, космически полет.

И звездите са там. Защо е трудно да си го представим? Та от какво е възникнал Космосът?

Астрофизиците изхождат от Големия взрив.

И защо да няма един „Голям взрив“?

Голям взрив с ново Сътворение?

Да.

Това е много образно казано.

Религиозният език винаги е символичен. Природонаучният език е математиката.

Не е ли тази разлика един от основните проблеми за представянето на религията, на християнските съдържания? Че сме в клопката на природонаучните и техническите представи и нямаме сетива за символичния език на вярата?

Не. Църквите посредничат твърде добре. В часовете по религия. В подготовката за конфирмация. Проблемът на днешните младежи ми изглежда по-скоро в това, че имат слушалки на ушите, телефони и таблети в ръцете и вечно биват забавлявани. Това означава, че те не водят собствен живот, техният живот бива воден. От това трябва да се освободят.

Как?

Чрез изключване.

Консуматорство, разсеяност, несобствен живот – да не се вслушваш в себе си какво всъщност искаш – не причиняват ли те кризата на смисъла, за която непрекъснато говорим?

Кризи на смисъла винаги е имало. По времето на Лутер е имало кризи на смисъла, през Средновековието – в чумавите времена, в Новото време – през войните. Това не е нещо особено. Кризите на смисъла са знак за търсене на смисъла. А търсенето на смисъла е знак, че смисълът на живота е атрактивен и кара хората да търсят.

Ние се раждаме и умираме. Идваме голи и си отиваме голи. Игра с нулев резултат. В какво тогава е смисълът?

Та между смъртта и живота е животът с познанието на щастието и страданието. Пълнотата на живота се намира между раждането и смъртта и отвъд смъртта.

Ако смъртта занулява всичко, то тогава всичко е безсмислено, независимо колко пълноценен е животът преди това.

Не, пълнотата на живота остава. Смъртта не може да анулира миналото. Ако можеше, би било добре за провинилите се хора. Миналото остава. Него никой не може да ни отнеме, нито можем да го променим. В религиозен смисъл смъртта не е край, а преход. Аз си го изяснявам чрез едно просто изречение: нас ни очакват.

Кой?

Бог, Творецът на небето и земята, и Исус Христос, Който вече е възкръснал. И тези, които обичаме от цялото си сърце.

Какво предполага Възкресението?

То не е връщане на досегашния живот, а един нов живот. В края на Христос – началото на новия живот, това е Христовото възкресение. Ако това не се беше случило с мъртвия Христос, ние нямаше да знаем нищо за него.

Какво отличава новия живот от стария?

Новият живот е спасеният, след изправлението, преживян живот. Преживеният живот е многократно накърняван и обременен с вина. Той минава през изправление и след това се живее вечно.

Казвате, че без Възкресението Исус би бил най-много една бележка под линия в историята. Самите ние не можем да проверим дали Възкресението се е случило. Разчитаме на съобщеното.

На мен това ми е достатъчно.

Много е писано.

За историческите събития научаваме от устни или писмени свидетелства. Религиозната памет е пълна със символи и истории. Историята на Възкресението ме убеждава в това, че има начало в края.

Религиозната памет следователно се различава от историческата памет?

Това са различни перспективи на един процес. В Стария завет има исторически възпоминания, които са едновременно и религиозни възпоминания. Разказът за Каин и Авел е исторически разказ за убийство. Това, че Каин убива Авел, защото му завижда, е религиозната страна на историята.

Така и историческият Исус не може да се отдели от възвестения Христос, но може да се различи?

Историческият Исус е мъртвият Исус. Защото чрез смъртта ставаш историчен, установен върху преходното. В светлината на Христовото Възкресение ние четем миналото като отминало бъдеще, като история на успели и пропуснати шансове. С Възкресението всички възможности на живота са изпълнени.

Възкресението ли прави историческото събитие Исус от Назарет универсално?

Така е. Само Възкресението допуска заключението, че Той е дошъл отгоре. Той е въплътеният Божи син. От небето на земята (Иоан. 1), от земята на небето: Възкресението. Тя е основа за осъзнаване на говоренето за въплъщението. Помежду се разиграва животът на Исус с чудесата на изцелението, Неговото богопознание, в Гетсиманската градина Неговото познание за състоянието на богоизоставеност.

Ако универсалното значение на събитията около Исус е толкова тясно свързано с едно определено време и едно определено място, би трябвало целият свят, целият Космос през всички векове да знаят за това исторически обусловено случайно събитие, което не е възможно?

Обикновено надеждата се насочва към прогреса в справедливостта и мира. Надеждата за Възкресение е единствената надежда, която включва всички отминали мъртви.

И това, че милиарди хора по времеви и пространствени причини може нищо да не знаят за Исус, няма никаква роля?

Те нещо ще знаят за Него, сигурен съм.

Ще предполагат?

Да.

И хората от каменната ера?

Също. Те не са ли хора?

Те не са имали Библия и не са знаели нищо за изкупителния подвиг на Христос.

Те са имали живот и усещане за това. Ако се доверим на най-новите открития, те са имали и чувство за мъртвите.

Човек се е издигнал еволюционно и културно.

Смъртоносно издигане.

Въпреки това: степента на рефлексия у човека е нараснала в хода на историята. Примитивните представи са заместени от по-възвишено духовно познание.

Това е абстрактно разбиране за изживения живот. Ако гледате само процентите на интелигентност, няма да видите изживения живот в историята. След ХХ век с двете световни войни не вярвам в характерното развитие на човешкия род.

Дори църквите не са се противопоставили на Хитлер. Голяма част са се ангажирали с престъпленията. Как са могли толкова голям брой християнски служители да съучастват, щом са имали Исус като послание?

Защото са вярвали в буржоазния свят и са смятали религията за лично дело, което няма нищо общо с уличния терор на нацистите. Епископите са замълчали, за да предпазят вярващите, предполагам. Карл Ранер беше казал: винаги е имало герои в Църквата, но никога – героична Църква.

Днес някои упрекват епископите, че твърде много се месят в политическите дебати, вместо да се погрижат за основната си работа, вярата. Други пък твърдят, че те са твърде дистанцирани. Вие какво съветвате отговорните в Църквата?

Основното е вярата, любовта и надеждата. Църквата не бива да се редуцира до вярата. С добрите дела на благотворителността Църквата въздейства силно върху обществото. И детските градини на църковните общини са препълнени.

… защото те най-често се ползват с добро име. С любовта Църквата, изглежда, постига успех. Ала вярата е в криза.

Не мисля така. Църквата полага усилия. Още преди 250 години теологът Даниел Фридрих Ернст Шлайермахер говори за криза на вярата. Това не е новост.

Звучите много спокойно.

Аз съм.

Хората вече не ходят на служби. Излизат масово от църквата. Младите изобщо не познават християнската традиция. Къде грешим?

Църквата е в период на преход от една държавна или народна църква към една църква на доброволността. Епархийската система, основана на енориите, бавно ще бъде заместена от конгрегационистка система, основана на свободен избор на община. Все още в неделя сутрин повече хора отиват на църква, отколкото в събота на футболните стадиони. Църковните конгреси са извънредно многолюдни.

Трябва да отбележим всъщност, че през изминалия век имаше редица известни теолози като Карл Барт, Карл Ранер, Паул Тилих, Рудолф Бултман, Дитрих Бонхьофер, Доротее Зьоле, Ханс Кюнг, Ойген Древерман и много други. На какво се дължи това, че вече не се чуват авторитетни гласове в теологията?

Защото в Църквата вече няма спор. Ние станахме мирни.

Но обикновено теолозите спорят помежду си.

Вече не. Те са в диалог с всички и с никого. Те странят от спора и искат да разговарят с всекиго. Истинска инфлация на диалога. Предметът, за който ние говорим, вече не е така важен, връзката, в която влизаме чрез диалога, е по-важна.

Как оценявате това?

Отрицателно. През 60-те години ние спорехме за секуларизацията, демитологизацията и феминистката теология[2]. След 1990 г. настъпи мир.

Изяснени ли са всички въпроси?

Не, причината е Болонският процес[3]. Университетите бяха принизени до професионални училища. Моите колеги вече не изнасят лекции за всички слушатели, а водят само курсове. Аз, както и Ернст Кеземан, Еберхард Юнгел и Волфхарт Паненберг изнасяхме лекции за всички. На моите лекции 30 % от студентите бяха католици, а от тях 10 % бяха йезуити. Когато правех семинари върху етични въпроси, преобладаваха студентите по медицина. Това вече не се случва.

Ако в университетите вече няма култура на дискурса, не трябва ли професорите по теология да се намесят по-активно поне в публичните дебати?

В следвоенните години теологията беше близо до църквите: „Теологията е функция на Църквата“, казваше Карл Барт. От 60-те години доминираше политическата теология, включително теологията на мира. След 1990 г. по-младите теолози правят академична теология. Те търсят признание в храма на науката. Обществеността и Църквата остават отвън.

Теология в кула от слонова кост?

Да. Те правят теология за изпити, без обществена значимост. Мнозина не служат като пастори, така че не могат да преценят как студентите трябва да развият теологията в пасторското служение. Теологията стана безобидна очевидност.

Нищетата на теологията ли е причината юбилейната година на Лутер[4] да не получи истински размах? Защото липсваха теологически импулси?

В общата история Реформацията е добре описана и възкресена. И всеки църковен историк пише своята книга за Лутер.

Правилен ли беше опитът да се превърне Годината на Лутер в икуменическа проява?

Реформацията е замислена теологически като обновление из основи на универсалната католическа църква. Тя беше католическа реформа. Едва след като князете си присвоиха църквата, тя се превърна в „протестантска Реформация“ (1530 г. в Аугсбург). Икуменическото движение на нашето време напомня на нас, „протестантите“, за нашия католически характер.

Какво е значението на Лутер днес?

В едно общество на победители и победени значението на учението за опрощението расте главоломно. Дали успял, или неуспял, аз съм опростен и признат от Бог. Това всъщност не е ясно на хората.

Какво означава опрощение?

Реформаторското учение за опрощението изхожда от средновековното Тайнство на покаянието. Властта на злото е наречена „грях“. Ние говорим за опрощаване на греховете само по Божия милост във вярата. Това е вярно и важно, но е само половината истина, защото грешникът е извършителят на злото, а къде остават жертвите на неговите грехове? Ние се молим: „Прости греховете ни“ – а къде остават жертвите, пред които сме се провинили? Тайнството на покаянието е едностранно ориентирано към извършителите. Учението за опрощението, сърцевината на реформаторската теология, забравя жертвите. Тук зейва дупка в християнското учение за Божията благодат.

Как може да се затвори тази дупка?

Божията справедливост не е само справедливост, установяваща добро и зло. Тя не е също и справедливост, която отвръща на доброто с добро и на злото със зло. Тя е съзидателна справедливост. За жертвата на греха тя е справедливост, която им отдава правото. За извършителите на греха тя носи изправление.

Каква е причината повечето хора днес да не знаят какво да правят с учението за опрощението?

Причината е в системата: капитализмът, растящите печалби, конкуренцията разболяват засегнатите от тях. Психичните болести и душевните разстройства взимат заплашителни размери в обществото на конкуренцията.

Защо Църквата не се намесва? В медиите и в съзнанието на широките слоеве от населението Църквата и теологията не играят решаваща роля.

Как в действителност искате да измерите градуса на вярата в едно общество? Явяването на Христос е достатъчно силно, за да се утвърди във всички времена.

За мнозина, изглежда, то вече няма значение. Самите християни вече не разбират в дълбочина историята на изкупителния подвиг на Христос. Може ли някой да е християнин, без да вярва във Възкресението?

Аз не обичам да си служа със закони. Един християнин трябва да живее и умре в общение с Исус Христос. Какво той вярва, си е негова работа. Никаква длъжност в Църквата не може да измери колко той вярва и колко не вярва. По-важното е, че Бог вярва в хората, отколкото, че човек вярва в Бог. Вярата в Бог произтича от това, че на мен ми се доверяват.

Това предполага човек да е възприемчив.

Това се дава на човек по различни начини: понякога чрез семейната традиция, друг път е обръщане във вярата, както при мен. Исках да следвам математика и физика, през 1943 г. бях мобилизиран и станах свидетел на разрушението на Хамбург с 40 000 убити. След войната бях три години в плен. Там, в моята богоизоставеност, чрез Библията ми стана близък изоставеният от Бог Христос. Оттогава живея в общение с Христос.

Нищетата и отчаянието ли бяха ключът към вярата?

Не. Би изглеждало, сякаш вярата е родена от принуда. Словото за разпнатия и възкръснал Христос ме срещна.

Има обаче и хора, съвършено нерелигиозни, макар да се казва, че Бог ги е създал по Свой образ и подобие.

Тъй като Христос не е създал нова религия, а е донесъл нов, вечен, божествен живот в света, Бонхьофер беше препоръчал нерелигиозно изложение на Библията. Религията насочва човека към трансцендентността. Бонхьофер обаче искаше в Христовия смисъл да насочи хората към земята, тези, които очакват Божето царство на земята и се застъпват за мир и справедливост.

В противоречие с Карл Ранер, за когото тъкмо трансцендентността беше основното.

Без трансцендентност няма самотрансцендентация, казва с право Ранер. Без трансцендентност, без Бог съвестта не се обажда в човека.

Бонхьофер усилено се е занимавал с Библията, вярвал е в Христос. Огромно количество хора обаче живеят чудесно без Бога.

Човек е неизлечимо религиозен, както е казал руският философ Бердяев. А Лутер е казал в Големия катехизис – това, към което си привързан и на което се доверяваш, е твоят бог. Който е привързан към парите или отечеството и вярва в тях, той е религиозен, но идолопоклоннически религиозен. Това е суеверие.

Къде слагате границата между вярата и суеверието?

Суеверието изисква жертви, а вярата е в Исусовата жертва.

Имате предвид жертвата на Христос, който изкупва греховете на човечеството. Според Имануел Кант вината не може да се предава на други. Как може някой друг да умре заради моята вина?

Злодеянието не може да се поправи и да изчезне. Ако съм извършил кражба или убийство, аз съм виновният. Ала връзката на вината с това деяние може да се прекъсне. Чрез опрощаването на греховете аз се отървавам от цялата вина и съм свободен. Това е обновление на живота. Повече не съм убиец. Извършил съм убийство и съм оправдан. Убийството остава убийство, но аз не съм убиец. Аз съм добър, съвършен и прекрасен, както казваше жена ми. Аз съм свободен.

Не същият човек?

Миналото е факт. Вината привързва настоящето към миналото. А тази връзка може да се разкъса чрез опрощаването на греховете и едно ново бъдеще. Аз спорих върху това с една жена, осъдена на смърт в Америка. Присъдата й беше изпълнена миналата година. След 18 години в килия на смъртник тя издъхна с песента Amazing grace[5] на уста. Тя беше освободена от вината за убийството на съпруга си. Беше подбудила един приятел да убие съпруга й. Приятелят получи 25 години затвор, а тя – смъртна присъда. От една ожесточена, егоцентрична натура в затвора тя се пречисти до любяща, засмяна, свободна личност. Това извърши опрощението на вината.

Прошката предполага покаяние.

Не, това е законовата представа. Божието опрощение на вината идва преди това, след това идват покаянието, изповедта и изправлението.

Не трябва ли първо да призная моята вина?

Признанието на вината винаги е свързано със самоунижение. Опитът, който моят приятел Дезмънд Туту[6] получи в южноафриканската Комисия за истина и помирение, показва, че това е почти невъзможно за извършители на крайна неправда, за мъчители и убийци. Те се нуждаят от пространство, което ги закриля. Дали ще е изповедалня, или една общност, която признава достойнството ми. С вяра в Божията милост грешникът може да признае своята вина, без да се самоунищожава. Всяко „изправление“ е начало на ново общение между извършители и жертви.

Това ли е вярата, която се разбира като акт и поведение, за разлика от едно просто приемане за истина на събития и правила. Когато кажем Символа на вярата – „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител…“ – обективираме Бог, опредметяваме го?

Никога не съм го разбирал така. Не е опредметяване, това е едно отношение лице в лице, към Когото се обръщам с пълно доверие, на Когото крещя в болката и пред Когото ликувам, когато съм благодарен.

Ликуващите възгласи, жалбите не отекват ли в празното?

Не.

Какво откликва?

Едно ухо, което чува, и едно сърце, което съчувства.

Откъде знаете, че не си въобразявате?

Ако беше психология с нейните спонтанни очаквания и спонтанни реакции, би било нещо твърде външно.

Какво се случва, когато човек се моли?

Когато бях млад, по време на въздушните нападения в Хамбург, крещях към Бога. За разлика от моите другари – съм жив. Запитах се защо и за какво трябва да живея? Получих много отговори. Това е моят личен опит.

Какъв е смисълът да се молим за другите?

Чувствате се понесен, когато хората казват, че се молят за мен, за вас. Ако не можете да се молите, защото езикът ви не се обръща, тогава знаете, че други ще се застъпят за вас. Това за мен и за мнозина е важно.

Когато се молите, имате ли чувството, че там има някой. Личност?

Да.

Как да си представим онази личност, която не е личност в обикновения смисъл?

Мартин Бубер би казал: вечното Ти. Азът се развива в една корелация Аз-Ти. Към майка или баща. В изначалното доверие на детето има едно Ти, от което се развива Азът. В началото е Ти, а Азът се развива от връзката с Ти.

Майката и бащата, разбира се, са лице в лице с детето. Ала съществува ли един невидим Ти? Не е ли само конструкция?

Дълго дискутирах върху това с Ернст Блох[7]. Теорията на проекцията на Фойербах се нуждае като всяка проекция от стена, която да отразява. Това е бялата стена. Защо проектирам? Защото бялата стена ме привлича.

Тезата на Фойербах, че Бог е само проекция на човека, по-скоро говори за Бога?

Да, Фойербах не е помислил докрай.

Какво отвърна Блох?

При първата ми среща с него през 1961 г. го попитах: „Господин Блох, атеист ли сте все пак?“. А той отвърна: „Атеист съм, за Бога“.

Едно противоречие – той потвърждава съществуването на Бога, без да вярва в Него.

Искаше да каже, че забраната на изображенията в Стария завет се отнася и за представите, които човек си създава за Бог.

От диалога с Блох произтича основната тема във вашата теология – надеждата. Да се надяваш, означава да се стремиш към нещо по-добро, към завършеност. Ала стремлението непрестанно среща разочарованието. Страстта да се хвърляш напред, към нещо, което още не си срещал, ражда страдание. Ницше е казал, че надеждата е най-голямото зло от всички злини, защото непрекъснато удължава страданието.

Който не се надява, не живее. Той само следва живота. Надежда за пълнота на живота е заложена във всяко живо същество. Всичко живо е „влюбено в успяването“ (Ернст Блох).

Будистът се опитва да отмени този закон на живота, да се освободи от надеждата, желанието и стремежа, за да бъде просветлен и да премине към нирвана. Не отговаря ли това на новото Сътворение, за което вие говорите, завършения свят без ставане и отминаване? Не се ли стремят към това и мистиците?

По-скоро хиляда пъти ще се разочаровам, отколкото да се откажа от надеждата. Три години бях във военнопленнически лагер и всеки ден бих могъл да се откажа да се надявам. Принципът надежда е близък до живота и реалистичен. А мъките, които любовта носи, са поносими. Ако премахнем любовта към живота, умираме.

Би трябвало да сте почитател на Сизиф, съответно на Албер Камю.

Не, аз се надявам, че камъкът все някога ще остане горе.

 

Със съкращения

Превод от немски: Людмила Димова

 

---

[1] Густав Хайнеман е министър на вътрешните работи в първото правителство на Конрад Аденауер (1949–1950), министър на правосъдието (1966–1969), президент на Федерална република Германия от 1969 до 1974 г. Б. пр.

[2] Феминистката теология е направление в теологията, което се развива от края на 60-те години на ХХ век и е повлияно от еманципацията на жената. То се родее с теологията на освобождението.

[3] Болонският процес е реформа на висшето образование в ЕС, която цели хармонизиране и международна мобилност. Името произхожда от срещата през 1999 г. в италианския град Болоня, където 29 европейски министри на образованието подписват програмна декларация.

[4] През 2017 г. в Германия и по света бе отбелязан 500-годишният юбилей от началото на Реформацията.

[5] О, благодат, известен със своето английско заглавие Amazing Grace (букв. Изумителна благодат) – християнски химн, написан от английския поет и пастор Джон Нютън (1725–1807). 

[6] Дезмънд Мпило Туту (р. 1931) е бивш англикански архиепископ на Кейптаун – първият чернокож епископ в ЮАР; активист срещу апартейда. Лауреат на Нобелова награда за мир (1984).

[7] Ернст Блох (1885–1977) е немски философ неомарксист, който разработва философия на надеждата и утопията. Бил е ученик на Георг Зимел и Макс Вебер.