І.

В свое „Заявление“ от 15 октомври т.г. Св. синод на Руската православна църква (РПЦ) обяви, че скъсва своите църковни отношения (прекратява евхаристийното си общение) с Константинополската патриаршия и прави това във връзка с – цитирам дословно – „посегателството на Константинополския патриархат върху каноничната територия на Руската православна църква“.[1] С този акт конфликтът по повод църквата в Украйна достигна критичната си точка.

Доста време преди достигането на тази точка обаче в нашите медии се появиха съобщения за развитието на конфликта, които, предвид непознаването на църковната история и каноничната лексика, можеха да въведат (и въвеждаха) в заблуждение четящата публика. Появиха се, разбира се, и острастени, откровено русофилски материали, които обясняваха действията, предприети преди това от Константинопол, по превратен и клеветнически начин.

Трябва да припомня и това, че в отговор на официално писмо от РПЦ Св. синод на Българската православна църква (БПЦ) с мнозинство взе решение да създаде специална синодална комисия за проучване на казуса, за да се произнесе БПЦ по него в бъдеще. Лично аз приветствам това умерено решение на нашия Св. синод, защото – за разлика от осветляващите ситуацията по тенденциозно опростен или църковно неграмотен начин – тя действително е сложна и изисква задълбочено предварително проучване.

Преди да направя опит да хвърля светлина върху случващото се, принуден съм обаче да изразя учудването си от хора, които продължават да се преструват, че не разбират нещо съвсем ясно – а именно: защо въобще възникна въпросът за независимостта на Православната църква в Украйна. Острастените „русофили“ (църковни и не съвсем църковни) заговориха за някакво „отмъщение на Константинопол“ заради отклоняването на РПЦ и на още три автокефални църкви от участие в Събора в Крит през 2016 г. Следвайки параноидното изявление на руския външен министър С. Лавров, други пък обявиха, че Константинопол е вдъхновяван за своите действия в Украйна от САЩ, които както винаги целят да нанесат „политически удар“ върху Русия. Сетиха се сиреч за какво ли не, само не за очевидното – за страшния скандал за съвестта на православните украинци да продължат да принадлежат на духовната юрисдикция на една църква, чиято патриаршеска катедра е в столицата на държавата, явяваща се агресор и окупатор на земи в страната им. На държава, казвам, която анексира полуостров Крим и окупира с военни и паравоенни формирования нейните най-източни територии, обявявайки ги за самостоятелни от Украйна „републики“. И ето: нито веднъж – повтарям нито веднъж – РПЦ, която претендира да има под юрисдикцията си и двата православни народа – на руснаците и на украинците – не просто не осъди тези действия на Москва, но не се постара да изрази ясна позиция на съчувствие (поне и) към нападнатите православни украинци. Вместо това се появиха многобройни сведения за участие, включително на духовни лица на РПЦ във военните формирования в Донецката и Луганската област, обгрижващи и благославящи техните действия. Представете си сега (само хипотетично), че съседна на България православна държава окупира част от политическата ни територия, а предстоятелят на нейната църква пожелае да бъде такъв и на православните в България. Това със сигурност би било нетърпимо за съвестта ни, дори ако въпросният предстоятел запази в изявленията си неутралитет по отношение на агресията на неговата държава. А повтарям, духовници от Московската патриаршия (дори и висши) неведнъж оправдаваха политиката на Кремъл в земите на съседната държава.

Та ето затова, разбира се, огромното мнозинство от украинските православни (и да – украинските власти) поискаха обособяването си в самостоятелна (от Москва) църква. И го поискаха – както ще се опитам да покажа – с основание от Константинополската патриаршия, която, пак с основание, предприе стъпки в посока на удовлетворяване на техните (напълно разбираеми и в случая мотивирани не етнически, етнофилетистки) искания.

Преди да видим имаше ли и църковно право Константинополска патриаршия да предприеме тези стъпки, искам специално да подчертая, че въпреки многобройните (и църковно неиздържани) съобщения в нашия печат:

А) Константинополската патриаршия до този момент не е „обявявала автокефален статут“ на Украинската православна църква, нито пък, още по-малко, е „издавала томос“ за такава автокефалия. В официално комюнике от заседанието си на 11 октомври т. г. Св. синод на Вселенската патриаршия обяви всъщност, че „обновява взетото решение… да пристъпи към даване на автокефалия на Църквата в Украйна“ (която т.е. към настоящия момент не е дадена, защото „томос“ за това не е обнародван).

Б) Константинополската патриаршия не е признавала (и респ. давала автокефалия) нито на една от двете самообявили се украински църкви извън юрисдикцията на Московската патриаршия, сиреч не е признавала „разколниците“ на Украинската патриаршия на Филарет Денисенко и на Украинската автокефална православна църква. На същото заседание на Св. синод Вселенската патриаршия реши нещо друго – „да възстанови от този момент Ставропигията на Вселенската патриаршия в Киев, една от многото нейни ставропигии в Украйна, съществували там винаги“. Да възстанови т.е. древната Киевска митрополия, като призове да се присъединят към нея водачите и църковният народ на всички съществуващи църковни образувания в Украйна.

В) И двете тези неща (пристъпването към даване на автокефален статут в близко бъдеще и възстановяването на Киевската митрополия, към която да се присъединят православните в Украйна) Константинополската патриаршия обяви, че има пълното канонично право да извърши, доколкото има непререкаеми основания да „отмени действието“ на един изключително решаващ документ – а именно Синодалното писмо (Γράμμα Ἐκδόσεως) от 1686 г., чието съдържание ще анализирам тук по-късно.

Ето това Константинополската патриаршия е извършила до този момент по отношение на Църквата в Украйна. Ето за това извършено до този момент Московската патриаршия обяви на 15 октомври т.г., че прекратява евхаристийното си общение с Константинопол.[2]

Още веднъж: има ли църковно основание Константинопол да извърши онова, което извърши дотук (и което е взел решение да доведе докрай)? И има ли църковно основание РПЦ да обяви извършеното от Константинопол за „посегателство към каноничната територия на Руската православна църква“?

За да отговоря максимално обективно на тези въпроси обаче, ще трябва да се върна далеч назад в историята. Да започна т.е. от самото начало (и по необходимост да бъда максимално кратък).

 

И тъй, добре известно е, че покръстването на русите започва с приемането на св. Кръщение от великия киевски княз Владимир през 987 г. (или 988 г. – сред историците съществува разногласие по този въпрос) и не след дълго се разпростира над целия руски народ (по онова време обитаващ най-вече днешните западноруски, украински земи около река Днепър). Църковното устрояване на новопокръстените се извършва от константинополската Вселенска патриаршия, която учредява за целта в столицата Киев митрополитска катедра с титулатурата „Киевска и на цяла Русия“. Тази митрополия – според древен документ от времето на император Лъв Мъдри (началото на ХІ век) е „Шестдесетата по ред сред епархиите на Константинополския патриархат“, т.е. тя се конституира като епархия в състава на Вселенската патриаршия и се намира под юрисдикцията на нейния патриарх.

Събрани в една-единствена епархия на Константинополския патриархат – в Киевската митрополия – си остават през следващите векове и всички разпростиращи се на север и на изток руски земи. За разлика от средновековната българска държава православна Русия (чак до ХVІ век) не проявява никакво желание да се сдобие със самостоятелна (автокефална) църква, но остава без проблеми под юрисдикцията и опекунството на Вселенския престол (откъдето най-често се и изпращат митрополитите на Киевската катедра). Така нещата продължават до средата на ХІІІ век, когато съперничествата между западноруските князе и – най-вече – нахлуването на татарите водят до преместването на резиденцията на митрополита от Киев в началото в град Владимир, а през следващия ХІV век в Москва, където въобще се премества центърът на независимата средновековна руска държава. Трябва особено да подчертая обаче, че и резидиращ във Владимир, и в Москва, митрополитът „за цяла Русия“ има за свое канонично седалище града Киев и се титулува „митрополит Киевски и на цяла Русия“, митрополит на Константинополската патриаршия.

За разлика от тази неизменна църковна приемственост обаче политическата карта на първоначалните руски земи се изменя, при това радикално. Така още през 1361 г. великият литовски княз Олгерд, нанасяйки поражение на вече разпадащата се татарска орда, присъединява към своето Литовско княжество цялата територия на първоначалната руска държава, включително града Киев. Русите от края на ХІV век следователно стават поданици на две държави: североизточните – на постепенно въздигащото се и останало независимо Московско велико княжество (впоследствие царство), а западните на Литовското. Малко по-късно, през 1386 г., в резултат на династическия брак между литовския княз Ягайло и полската принцеса Ядвига, Литва и Полша се свързват в една държава: Полско-Литовското кралство (което полските историци предпочитат да наричат „Жечпосполита на двата народа“ – сиреч на полския и литовския, макар в него реално да живеят три народа – полският, литовският и по-рано присъединеният западноруски). Както до 1368 г., така и след това обаче Киевският (и на цяла Русия) митрополит остава да резидира на североизток, в Москва, и не се завръща в Киев. Това впрочем е разбираемо, тъй като до политическата си „уния“ с Полша Литовското княжество е езическо, а след това в него се въвежда – както е в Полша – римокатолицизмът. Пак повтарям: и в Москва обаче митрополитът за „цяла Русия“ (т.е. за всички православни, живеещи както в Московията, така и в западноруските земи на „Жечпосполита“) си остава „Киевски“ и е архиерей под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. От тази патриаршия като правило се изпраща за служение този митрополит и той, пак по правило, е византийски духовник (независимо какъв е по своя етнос).

И ето: първата криза възниква именно при изпращането на пореден Киевски митрополит от Константинопол. Годината е 1440, следващата т.е., след като на събор във Ферара-Флоренция православната византийска делегация под натиска на своя император е сключила „уния“ с Католическата църква и е приела практически всички догматични положения на Рим. Собствено, един от участниците в този събор – вече наречен за Киевски митрополит – Исидор, пристига в Москва, за да заеме катедрата си, и така възниква криза. Православните руси не приемат „уния֙та“, прогонват го и той се принуждава да замине за Вилно, на полско-литовска територия, откъдето години наред не управлява нищо и никой. Чакайки послушно да им бъде изпратен нов (истински православен) митрополит, в Москва не предприемат други стъпки чак до 1458 г., когато на свой поместен събор все пак възвеждат в митрополитския сан руския духовник Иона. И в този случай обаче московчани са решени да спазят каноничния ред и да изпратят Иона в Константинопол, за да бъде въдворен от Константинополския патриарх. Понеже до тях обаче достигат слухове, че в Константинопол все още предстоятелстват унияти, московчаните връщат Иона от пътя му. Всъщност сведенията им този път не са достоверни. Още през 1450 г. на събор във византийската столица униятският патриарх Григорий Мамас е низвергнат и изпратен в Рим, като на негово място е избран православният Атанасий. За всичко това руснаците не научават обаче, докато неочаквано не са споходени от нов кандидат за митрополитския престол. Оказва се, че установилият се в Рим Григорий Мамас е решил да опита отново да разпростре унията, провалила се във Византия в земите на русите, и изпраща в Москва своя духовник Григорий Българина. Съдбата на този (очевидно наш сънародник по етнос) е подобна на Исидоровата. Московските власти не го приемат и той напуска Московията, като този път отива в Киев (припомням, по онова време – в Полско-Литовското кралство), т.е. в самото канонично седалище на общоруската митрополия. В Москва обаче след този втори случай на кандидат-уният свикват нов поместен събор, на който решават, че от тук насетне ще избират архиерея си на място и от средите на своето духовенство. Остава неясно каква титулатура ще трябва да носи този вече избиран и посвещаван в Москва митрополит, нито каква ще е неговата канонична територия и юридическо положение спрямо Константинополския патриарх. Във всеки случай скоро става ясно, че той не може да се титулува „Киевски“, тъй като в същата тази 1459 г. Григорий Българина, установил се в самия Киев, изоставя униятството, покайва се и бива признат от Вселенската патриаршия за каноничен православен митрополит на древната „всерусийска“ катедра. Всъщност, както се вижда, именно от тази 1459 г. Православната църква на русите се разделя на две: новоучредената Московска катедра и старата, никога непреставала да съществува и да признава юрисдикцията на Константинополския патриархат Киевска митрополия. Макар да продължава да носи титулатурата „на цяла Русия“, от 1459 г. обаче Киевският митрополит очевидно не е вече предстоятел на всички руски православни, а само на онези, живеещи в Полско-Литовското кралство. Канонически, разбира се, територията му продължава да бъде и да остава епархия на Константинополския патриархат.

Трябва да забележим следователно, че до 1589 г. (т.е. цели 130 години) е неизяснено какви са йерархичните отношения между него и поставяния в Москва митрополит (защото великорусите продължават да поставят на мястото на Иона негови приемници), а също чия канонически е територията на митрополита в Москва.

Нещата придобиват яснота едва тъкмо през тази 1589 г., когато в престолния град на Московията пристига на посещение тогавашният Вселенски патриарх Иеремия ІІ (по онова време великият град на Босфора вече отдавна е под османска власт). В резултат на настойчивото желание (според мнозина историци – и под силен натиск) на Московския цар, патриарх Иеремия се съгласява да даде на Московската катедра статут на патриаршия, което две години по-късно е потвърдено и със съборен „томос“. Изключително важно е да се подчертае още тук, че в каноничната територия на този нов – пети по ред след древните източни патриаршии диоцез – не влизат нито Киевската митрополия, нито западноруските земи в Полша-Литва (т.е. в днешната Украйна). Това е безспорно още и затова, че на връщане от Москва, след като е направил великоруската столица патриаршеско седалище, Иеремия ІІ се отбива в Киев, за да въдвори ред в тази своя епархия, твърде занемарена през последните години. Засвидетелствано е, че патриархът низвергва от Киевската катедра двуженеца Онисифор и поставя на негово място избраният от народа на православните западноруси Михаил (Рогоза). Съвсем безспорно е, значи, че и след провъзгласяването на Московската патриаршия земите на Киевската митрополия си остават епархия на Вселенския патриархат, а че това е така, ни показва и случилото се през следващия век, когато след десетилетия смутове във връзка с наложената на голяма част от православното население в Полша-Литва т.нар. Брест-Литовска уния с католичеството редът е възстановен отново от Константинопол. Този път, през 1620 г., като посланик на Вселенския патриарх тук пристига Йерусалимският патриарх Теофан, който от негово име поставя за Киевски митрополит Иов (Борецки) и ръкополага шестима епископи за епархията му. След този акт нещата следват правилно чак до 1654 г.

През тази година обхваналият почти цялата източна част на „Жечпосполита“ бунт на казашкия атаман Богдан Хмелницки успява да откъсне половината от територията на западноруските земи (т.е. до десния бряг на Днепър), която атаманът, за да запази от поляците, пожелава да предаде на Московското царство. Нека прибавя, че именно от онова време въпросните западноруски земи (цели три века принадлежали на Полша-Литва – срок, достатъчен народът им да се превърне в самостоятелен) започват да се наричат (от великорусите) „Украина“, т.е. западна окрайнина на „Московията“. За първи път от създаването си също Московската държава се разширява и върху земи, които в църковно отношение влизат в каноничната територия на Киевската митрополия и респективно в юрисдикцията на Константинопол. Да, това обстоятелство не би трябвало да породи проблеми, защото нищо не пречи в една държава да има две църковни юрисдикции. Както е известно, Църквата не се устройва нито на етнически, нито на държавно-политически, а единствено на териториален принцип. Не би трябвало, казвам, но проблемите се пораждат тутакси и именно по вина на новите политически владетели на Украйна. Ето какво се случва: през 1657 г. за митрополит на Киев (самият град все още остава в територията на „Жечпосполита“, на левия бряг на Днепър) е избран и съответно посветен, както следва, от Константинопол Дионисий (Балабан). Каноничната територия на църквата му обаче изконно се простира и върху земите на десния бряг, вече под властта на Москва. И ето – обзета от идеята, че всички земи, принадлежащи на руското (Московското) царство, трябва да се намират и под юрисдикцията на Руската (Московската) патриаршия, тази последната, в лицето на тогавашния Московски патриарх Питирим, отказва териториите вдясно от Днепър да продължат да бъдат под църковно управление на Киевския митрополит и изпраща на тях свой архиерей – Макарий, със собствено неканоничната титулатура „управляващ западноруските земи“. Както виждаме, още в средата на ХVІІ век не Константинопол „посяга“ на каноничната територия на РПЦ в Украйна, а обратно – РПЦ посяга на каноничната територия на Константинополския патриархат, чиято митрополия без прекъсване от 988 г. е Киевската. Съвсем очевидно РПЦ изповядва още оттогава порочната от църковна гледна точка концепция, че щом определена църковна територия политически принадлежи на руската държава (на Москва), то тя следва да принадлежи и на Руската православна църква (на Московската патриаршия).

Но нека за последен път се върнем към историята. Защото е важно да се каже, че когато тридесет години след описаните току-що събития – в 1685 г., Московското царство поглъща вече и цялата бивша западноруска територия, цялата „Украйна“ от двете страни на Днепър, патриархът в Москва с още по-голяма сила започва да настоява митрополитът на Киев, вече в границите на Великорусия, да започне да се ръкополага от него. Това обаче означава ни повече, ни по-малко присвояване на юрисдикцията над каноничната територия на друга автокефална църква – в случая, присвояване на юрисдикцията на Константинополската патриаршия.

Изглежда, че веднага след присъединяването на Киев към Московското царство местната църква добре е знаела и е държала на традиционния каноничен ред, защото цели трима избраници за Киевския престол отказват да отидат за ръкоположение в Москва въпреки натиска, на който са подложени. Съгласява се едва четвъртият – Гедеон – но Киевската църква не приема ръкоположението му за канонично и му отказва подчинение. И ето, именно тогава, в 1686 г., решена на всяка цена да присвои (това е точната дума) Киевската митрополия за Московския патриархат, руската (забележете) държава изпраща в Адрианопол, където по онова време живее Константинополският патриарх Дионисий ІV, своя посланик Никита Алексиевич, за да изтръгне от него съгласие за своето дело.

Всъщност, проследявайки историята, ние достигнахме до прословутия документ, наречен Γράμμα Ἐκδόσεως от 1686 г., чието действие Константинополската патриаршия отменя на заседанието на своя Св. синод от 11 октомври с.г. и на основание на отменянето му решава на същото заседание „да възстанови от този момент Ставропигията (или църковната юрисдикция – б.м.) на Вселенската патриаршия в Киев“, като призове към нея да се присъединят всички неканонично отделили се църковни организации в Украйна, които желаят Църквата в техните земи да получи независимост.

Точно този документ от 1686 г. обаче, колкото и да е чудно, както можем да прочетем, РПЦ в своето „Заявление“ за прекратяване на евхаристийното общение с Константинопол определя днес като „грамота… касаеща предаването на Киевската митрополия в състава на Московския патриархат“ и твърди, че поради това той не може да бъде отменян от Константинопол. Изключително важен следователно става въпросът – така ли е това.

Защото наистина, ако с пререкаемия документ е извършено „предаване“ на Киевската митрополия от каноничната територия на Константинополския патриархат „в състава на Московския“, то извършеното не може да се вземе назад от Константинопол. Така че пак следва да се попитаме: такова ли „предаване“ е извършил през 1686 г. в Адрианопол Константинополският патриарх Дионисий ІV? Предал ли е своята (от 988 г.) „шестдесета по ред епархия“ в „състава на Московския патриархат“ и значи оттогава тя не е в каноничната му територия, а в тази на Москва, в която той по право не бива и не може да се намесва?

 

Подробен анализ на документа ще направя по-долу. Сега ще кажа само, че освен текста на Γράμμα Ἐκδόσεως, запазен в многобройни гръцки и руски преписи от онова време, ние разполагаме с още два, които хвърлят уточняваща светлина върху него. А именно: „Писмо до руските царе Иоан и Петър и принцеса София“ от патр. Дионисий ІV и т. нар. „Дванадесет книги“ на присъствалия и участвалия в разговорите тогавашен Йерусалимски патриарх Доситей.

И ето, аз се наемам да твърдя, че ако се прочетат внимателно тези документи (което и прави днес Св. синод на патр. Вартоломей), ще се види ясно, че през 1686 г. Константинополската патриаршия съвсем не е „предавала“ Киевската митрополия „в състава на Московската патриаршия“ (което впрочем и не може да се извърши с такъв по вида си документ), но както четем:

А) „По снизхождение“ (по „икономия“), поради „конкретните исторически обстоятелства“ – „голямото разстояние до мястото и заради често случващите се между двете царства (Руското и Турското – б.м.) битки“.

Б) Разрешава „светейшата Киевска епархия да бъде подлежаща (ὑποκείμενη) на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасяем град Москва, тоест Киевският митрополит да се хиротонисва (ръкополага) там, ако се появи нужда“.

В) За това „разрешение“ тя поставя две изрични условия: митрополитът на Киев да се избира от църквата и народа на Киев, а на Литургия да продължава да споменава на първо място Константинополския патриарх (което за всеки запознат с каноничния църковен език означава да засвидетелства продължаващата си каноническа зависимост от него, продължаващата юрисдикция на Константинопол над Киевската катедра).

Преди да пристъпя към анализа на тези положения, можещи да се прочетат в документа, пак в порядъка на историческия преглед ще кажа веднага, че условията, под които се е подписал през онази година посланикът на Москва, тутакси са били нарушени и никога по-нататък не са били спазвани. Така още през 1721 г. Москва не признава избрания от Киевската църква за митрополит Иродион и налага на негово място своя поставленик Варлаам. Малко по-късно пък Петър Велики опразва въобще митрополитския институт и го заменя с назначаван от държавата Св. синод, който управлява и Московската, и Украинската църква.

Доколкото, значи, условията, поставени през 1686 г., никога не са били изпълнявани от РПЦ, а на Киевската църква са били наложени други, може да се заключи, че още от началото на ХVІІІ век Московската патриаршия е присвоила неканонично територията на Киевската митрополия, на което днес с отменянето на (неспазения) договор Константинопол слага край и си връща присвоената църква.

 

ІІ.

И тъй, нека преди да започна по-подробния анализ на документа от 1686 г., да припомня още веднъж позициите на двете страни в разгорелия се конфликт.

В „Заявлението“ на своя Св. синод от 15 октомври 2018 г. РПЦ утвърждава, че с решението си четири дни по-рано Константинополската патриаршия е извършила „посегателство върху каноничната (църковната) територия на Руската православна църква“ в Украйна. Ето защо – заявява тя – „РПЦ прекратява евхаристийното си общение с йерарсите, духовенството и миряните“ на Константинополската църква. Напротив: в Комюникето от заседанието на Св. синод на Константинополската патриаршия последната декларира, че „възстановява от този момент Ставропигията (представителството на църковната юрисдикция) на Вселенската патриаршия в Киев… съществувала там винаги“, и прави това във връзка с потвърденото намерение да даде автокефалия на Църквата в Украйна. Както се вижда, едната църква – РПЦ – твърди, че Вселенската патриаршия извършва „посегателство“, присвоява си управление на чужда – руска – църковна територия, другата – Вселенската патриаршия – твърди, напротив, че възстановява управлението на своя (при това „винаги съществувала“) църковна територия.

Доколкото в противоречието между двете църкви е безспорно поне това, че РПЦ не винаги е имала като „своя“ (както твърди днес) територията на Украйна – исторически неотрицаемо е, както показах миналия път, че Константинопол я е имал от самото й създаване през 988 г. и понеже е безспорно също поне това, че Константинопол не винаги я е нямал като „своя“ (няма я според РПЦ от 1686 г.), става изключително важно да се прецени какво, собствено, се е извършило през тази 1686 г., преди която Москва безспорно не е имала църковната територия на Украйна, а Константинопол я е имал.

Действително ли с подписания в Адрианопол през тази 1686 г. документ РПЦ вече е започнала да има територията на Украйна като канонична църковна територия „в състава на Московския патриархат“, тъй че днес тя вече е чужда на Константинопол и каквото и да прави той на нея, то се явява не друго, а „посегателство“ към автокефалията на РПЦ? Или с въпросния документ от Адрианопол Вселенската патриаршия не е престанала да има територията на Украйна като своя канонична територия, тъй че днес, като „прекратява действието“ му, тя с право може да „възстанови“ управлението си върху нея и дори – в близко бъдеще да й даде автокефален статут?

Защото несъмнено е вярно (само) едно от двете: или Москва има в църковно отношение територията на Украйна, и то тъкмо от 1686 г. (защото преди това безспорно я няма), и затова сега е права да обвинява Вселенския престол, че „посяга“ на нейна църковна територия, или не е вярно, че Константинопол е престанал да има в църковно отношение територията на Украйна, и то тъкмо от 1686 г. (защото преди това тя безспорно е била негова), и затова сега има право да обяви „възстановяване“ на управлението си върху нея и намерение да й даде автокефален от своя престол статут.

Изключително, повтарям, решаващо е да се прецени документът от 1686 г. Вярно ли е това, което твърди днес в „Заявлението“ си РПЦ, а именно, че с него Константинополският патриархат е извършил „предаване на Киевската митрополия (дотогава и от създаването й под негова юрисдикция) в състава на Московския патриархат“? Или е вярно, че с документа от тази година Константинопол е предоставил (само) определени пълномощия на Московската патриаршия по отношение на Киевската митрополия, без обаче да я „предава“ на Москва, и които – предвид промяната в обстоятелствата днес – той може да оттегли и значи, да „възстанови“ пълнотата на управлението си върху тази митрополия?

Започвам следователно с разглеждането на документа от 1686 г.

И ето: първото, което трябва да забележим за него – преди още да сме се вгледали в съдържанието му, в онова т.е., което конкретно е записано в него – е, че той по принцип трудно би могъл да представлява документ за „предаване“ на Киевската митрополия от каноничната юрисдикция на Константинополската патриаршия „в състава на Московския патриархат“ поради самия си характер, самия си, тъй да се каже, каноничен „жанр“.

Собствено, на всеки дори отчасти запознат с еклезиологията (богословското учение за Църквата) и с каноничното (църковното) право е известно, че отделяне на канонична територия от определена автокефална поместна църква (митрополия, архиепископия или патриаршия) и предоставянето – било на независим (автокефален) статут на тази територия, било предаването й „в състава“ на друга автокефална църква, се извършва по правило с документ, наричан „томос“. Думата е гръцка и произлиза от -τομία, т.е. „отрязване“, „разрязване“. Впрочем думата функционира и до днес, например в специфично медицинската терминология, в която понятия като „лоботомия“ или „гастротомия“ означават именно оперативно отстраняване или отрязване на части от човешкото тяло. Документът за даване на различен от дотогавашния статут, казвам, се нарича „томос“, тъй като поначало новопокръстваните територии на Европа (и на света) са били устроявани църковно от онази измежду петте древни „първенствуващи църкви“ (Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската), която е извършила мисионерското си дело в тях и е довела до християнизирането на населяващите ги люде. Завършвайки своето дело обаче, тя като правило ги е прибавяла и към каноничната църковна територия на своята църква. Принадлежейки следователно по право към църквата, от която са били християнизирани, тези територии (и населяващите ги християни) са могли впоследствие да получат различен статут – статут на отделни (само-управляващи се, само-оглавяващи се, на гр. авто-кефални) църкви, единствено с акт на църквата, на която дотогава са принадлежали – на църквата, която, както се казва, се явява тяхна „майка“. И ето, този църковно-правен акт се нарича „томия“ или „отрязване“ на част от църковната територия на църквата майка и отделянето й от нейната юрисдикция, даването на друг – различен от досегашния й статут – било на вече само-управляваща се, автокефална църква, било на предавана под управлението (юрисдикцията) на друга автокефална църква. Документът за такова „отрязване“ (от територията на определена автокефална църква) и превръщането на „отрязаната“ територия в автокефална или принадлежна (вече) на различна автокефалия се нарича „томос“. Именно с такъв „томос“ от страна на Вселенската патриаршия – в чийто състав са били първоначално – са получили в различни времена своята отделност (или автокефалия) църквите в Сърбия, България, Грузия, Гърция, Румъния и т. н.

В случая, който разглеждаме тук, документ с каноничния характер на „томос“ е толкова по-необходим, тъй като е исторически безспорно, че от създаването си през 988 г. и до 1686 г. (за случилото се през която се спори) Киевската митрополия е канонична територия на Константинополската патриаршия и следователно именно тя и само тя има правото и може да „отреже“ (да извърши „томия“ на) тази своя територия – изначално една от епархиите – „шестдесетата“, както посочих миналия път епархия на Константинополския патриархат, като й даде било „самоуправление“ (автокефалия), било като я „предаде“ под управлението на друга автокефална църква.

Нещо повече: би трябвало да помним от посоченото вече по-горе, че първоначално въпросната Киевска митрополия е носила титулатурата „за цяла Русия“ („всея Руси“) и е включвала в себе си всички земи на православните руси – и на онези в днешна Украйна (западнорусите), през ХІV век станали поданици на Полско-Литовското кралство, и на онези в земите на Московското царство. Тоест цялата Църква на руснаците е съставлявала една – Киевската епархия, и цялата тя е била епархия на Константинополската патриаршия. И ето че обособяването (фигуративно казано – раждането) на Московската патриаршия също се е извършило в резултат на „томия“ на Киевската митрополия на Вселенския патриархат, когато той през 1591 г. е „отрязал“ от тази митрополия територията на „Московията“[3] и е дал тя в църковно отношение да се самоуправлява, като на катедрата на нейния център – града Москва, е признал и патриаршески статут.

Но следователно, ако на Московската църква е даден автокефален (и патриаршески) статут с „томия“ (отрязване) на част от Киевската митрополия – с патриаршески и синодален „томос“ от Константинопол, то и „предаването“ на Църквата в западноруските земи (в Украйна), останали след 1591 г. в диоцеза на Константинополската патриаршия, в състава на – както твърди днес РПЦ – „Московския патриархат“ би следвало да се извърши, вече през 1686 г. с „томия“ на тази украинска канонична територия на Константинопол, с патриашески и синодален „томос“, предаващ я на „Московския патриархат“. И това е така, защото само с „томос“ се „отрязва“ канонична територия на една автокефална църква и й се дава било автокефалия, било нова юрисдикция – „в състава“ на друга автокефална църква. Или – както справедливо се заявява в пояснителната статия „Вселенският престол и Църквата в Украйна“, публикувана на официалния сайт на Вселенската патриаршия, „Никога Вселенската патриаршия не е давала част от каноничната си територия на друга автокефална църква чрез друг (по характера си – б.м.) документ освен с „томос“.[4]

И ето: за беда на съставителите на „Заявлението” на Св. синод на РПЦ документът от 1686 г., за който от РПЦ се твърди, че е извършил предаването на Киевската митрополия „в състава на Московския патриархат”, не е „томос”. Той е озаглавен – както казах и в предишната статия – Γράμμα Ἐκδόσεως, т.е. синодално „Послание” (или даже – синодално „Писмо”). Сега става ясно защо в началото на тази част аз заявих, че още преди да се заемем с разглеждането на онова, което е записано в него – в съдържанието сиреч на документа, ние вече можем дълбоко да се усъмним, че той въобще би могъл да представлява документ за „предаване на Киевската митрополия в състава на Московския патриархат”. Можем да се усъмним, защото той не е такъв по характера си, по църковно-правния си характер. И значи: от 1591 г. (когато е призната за автокефална църква с патриаршески статут) и до ден днешен Московската патриаршия разполага само с един „томос”, очертаващ нейната канонична територия („отрязана” с „томия” от дотогавашната Киевска митрополия) – а именно с „томоса” от тази 1591 г. – и в тази територия, отредена ѝ с този „томос”, не се включва територията на Киевската митрополия в западноруските земи (т.е. в днешна Украйна).

Документът от 1686 г., повтарям, не е „томос” и значи не би могъл – още по църковно-правния си статут – да включи и тази територия „в състава на Московския патриархат”.

Че това е точно така, с несъмненост ни доказва разглеждането вече на самото съдържание на Γράμμα Ἐκδόσεως, към което сега преминавам.

Аз вече посочих основното в него и сега ще повторя, че то по същество представлява не „предаване на Киевската митрополия” (в Украйна) на Московската патриаршия – както твърди днес РПЦ – а само предоставяне на определени пълномощия на Московския патриарх по отношение на оставащата си в състава на Константинополския патриархат Киевска митрополия. Това е така, защото, първо: тези пълномощия са наистина съвсем точно определени и по същество се свеждат до едно-единствено, а именно: „светейшата Киевска митрополия да бъде подлежаща (ὑποκείμενη) на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасяем град Москва, тоест Киевският митрополит да се хиротонисва (ръкополага) там”. Както справедливо отбелязва споменатата по-горе статия от официалния сайт на Вселенската патриаршия: „Обяснението „тоест” разяснява значението на думата „подлежаща” (ὑποκείμενη), а то е… Московският патриарх може да хиротонисва митрополита на Киев от името на Вселенския патриарх и само”. [5] Всъщност в „Писмо до царете Иоан, Петър и принцеса София”, документ, за който казах, че хвърля допълнителна разяснителна светлина върху формулираното в Γράμμα Ἐκδόσεως, е казано дори: „блаженият патриарх на Московия… има разрешение да хиротонисва митрополита на Киев”. В проследяването на историята на Киевската митрополия аз посочих, че такова упълномощаване да извърши хиротонията на Киевския митрополит Вселенската патриаршия е давала и по-рано и за други случаи. Например припомних, че през 1620 г. Йерусалимският патриарх Теофан е бил упълномощен (и даже специално изпратен в Киев), за да извърши хиротонията на митрополита и на още шестима епископи за неговата епархия. Извършено ли е с това упълномощаване тогава и „предаване” на Киевската митрополия на Йерусалимския патриархат? Разбира се, че това е абсурдно. Новото следователно, което се извършва с Γράμμα Ἐκδόσεως, е единствено това, че онова, което в предишни времена е ставало инцидентно, ad hoc, сега се разписва като постоянно пълномощие (но именно като постоянно пълномощие) на Московския патриарх – именно той, както е настоявал и руският пратеник в Адрианопол, да извършва хиротонията на Киевския митрополит. Че това не означава обаче, че поради това той – Киевският митрополит – а и цялата Киевска митрополия стават принадлежащи на Московския патриархат, ще видим с още по-голяма сила след малко. Сега ще отбележа, че в документа от 1686 г. за това упълномощаване на Московския патриарх да ръкополага митрополита на Киев изрично са посочени и основанията му. А те са – както може да се види – свързани изключително със съвременната тогава историческа ситуация. Аз ги посочих миналия път: „Заради голямото разстояние до мястото и заради честите, случващи се между двете царства (т.е. руското и турското, чийто поданик е от началото на ХVвек Константинополският патриарх – б.м.) битки”. Ето затова обаче – понеже въпросните пълномощия на Московския патриарх са му дадени от Константинопол на основание на конкретни политико-исторически причини, в документа е записано още, че те са му дадени и „по снизхождание” (по „иконом ѝ

я”), т.е. не защото той би имал на тях право (примерно, защото е предстоятел на Църквата на държавата господар в Украйна или защото е първенствуващ над епископите там).

Но щом това е така, щом пълномощието на Московския патриарх да хиротонисва Киевския митрополит му е дадено „по икономия” и на основание на конкретни обстоятелства от това време, това вече означава, че при промяната на тези обстоятелства (която е безспорна днес и много отдавна) действието на пълномощието може да отпадне от само себе си. Та щом през 1686 г. Константинополският патриархат дава на Московския патриарх пълномощието на ръкополага Киевския митрополит поради „голямото разстояние” между Константинопол и Киев и поради „честите” случващи се между Русия и Турция войни, то днес, когато това разстояние е съвсем лесно преодолимо и между държавите, в които резидират двамата архиереи, няма война, основанието (изрично посочено в Γράμμα Ἐκδόσεως) е отпаднало и пълномощието му може да бъде оттеглено от далия го тогава Константинопол.

Никакви съмнения, че въпреки всички досега направени уговорки с документа от 1686 г. Константинопол все пак е „предал Киевската митрополия в състава на Московския патриархат”, не остават обаче, ако обърнем внимание и на следващото в документа – а именно на условията, които са формулирани в него. А те са следните: да, Московският патриарх ще хиротонисва Киевския митрополит, но той трябва да продължи да се избира от клира и народа на Киевската църква. Това условие, както виждаме, означава, че на Московската патриаршия не се дава право да се разпорежда с Киевската митрополитска катедра като със своя, като с принадлежаща на Московския патриархат. После: хиротонисваният в Москва Киевски митрополит трябва да споменава на Литургия „на първо място” Вселенския (Константинополския) патриарх. Това последно условие, което е поставил тогавашният Вселенски патриарх Дионисий IV и което Москва е приела тогава, е решаващо в днешния спор. За всеки църковно грамотен човек е неоспоримо, че литургийното споменаване от един архиерей на друг, по-висш от него, означава признаване на канонична зависимост. Когато днес, примерно, Ловчанският митрополит споменава на Литургия българския патриарх Неофит, това означава, че той засвидетелства своята канонична зависимост от него, или по-просто казано – своята принадлежност към Българската патриаршия. Е, нека се прецени тогава: щом в пререкаемата днес Γράμμα Ἐκδόσεως патриарх Дионисий IV е поставил условието в бъдеще Киевският митрополит, макар и хиротонисван от Московския патриарх, да продължи да споменава името на Константинополския на Литургия (при това преди онова на хиротонисалия го), възможно ли е с този документ той действително да е „предал Киевската митрополия в състава на Московския патриархат”? Та не би ли било (дори) противоканонично един митрополит, вече в състава на Московската патриаршия, да продължи да споменава на Литургия на първо място не Московския, а чуждия – Константинополския патриарх? Съвършено ясно е, че щом правото да хиротонисва Киевския митрополит е дадено на Московския патриарх при тези условия, то това негово право не представлява извършено предаване на юрисдикция на Москва над Киев, а само пълномощие на патриарха на една църква (Московската) по отношение на митрополита на друга църква (Константинополската), в състава на която си остава този митрополит.

Следователно нека заключим: с още по-голяма сила от промяната на историческите обстоятелства (във връзка с които през 1686 г. е извършено упълномощаването Киевският митрополит да „подлежи” на патриарха на Москва) и която днес е факт, нарушаването на условията, с които е извършено неговото упълномощаване в Γράμμα Ἐκδόσεως, дава основание на Константинополската патриаршия да „отмени” действието на този документ и да оттегли пълномощията на Москва. А е безспорен факт – това отбелязах и миналия път – че тези условия от самото начало са били нарушени и никога по-късно (и до ден днешен) не са били спазвани. Киевският митрополит е започнал да се „назначава” от Москва веднага след смъртта на последния ръкоположен от Константинопол предстоятел на тази епархия, а името на Вселенския патриарх никога от тогава и до днес не се е споменавало на Литургия в тази практически присвоена от Москва епархия.

Или ако обобщим достигнатото. Не отговаря на истината обвинението на Московската патриаршия към Константинопол, че днес той извършва „посегателство” над „каноничната територия на РПЦ” в Украйна. Не отговаря на истината, защото единственият документ, с който „предаване” на Киевската митрополия – от самото си създаване епархия на Константинополския патриархат – „в състава на Московския” – Γράμμα Ἐκδόσεως (на който и „Заявлението” на РПЦ се позовава) не свидетелства за такова нещо. Първо – самият характер на документа не е „томос” (само с какъвто една църква може да „отреже” част от своята канонична територия и да я предаде на юрисдикцията на друга). Второ: и съдържанието на документа не говори за „предаване” на църковната територия на Украйна на Московския патриархат, а само за упълномощаване на патриарха на последната, при това с точно определено пълномощие, по отношение на Киевската митрополия (пълномощието да хиротонисва нейния митрополит). За въпросното упълномощаване са посочени като основание конкретни обществено-исторически причини (т.е. причини за проявената „икономия” към него) и най-вече е посочено условие, при което това пълномощие се дава и което е такова, че недвусмислено свидетелства за запазване на юрисдикцията на Вселенската патриаршия над църковната територия на Украйна. Хиротонисваният занапред от Москва Киевски митрополит – казва условието – да продължи да споменава на Литургия (първи) Константинополския патриарх, т.е. да го споменава като свой (и на епархията си) примас. Но щом това е така, то станалото след подписването на документа от 1686 г. съвсем не е канонично включване на територията на Киевската митрополия (на Украйна) в „състава на Московския патриархат”, над който с решението си от 11 октомври т.г. Константинопол е извършил „посегателство”, а чисто и просто е било присвояване на Киевската митрополия от Москва, в нарушение на поетите задължения и приетите условия, само при които Константинопол тогава и е дал определени пълномощия по отношения на нея.

Заради което днес Константинопол има пълното право да „отмени действието” на документа от 1686 г., да оттегли дадените с него пълномощия и както пише в Комюникето от 11 октомври, „да възстанови управлението си” над Киев и епархията му с намерението в най-близко бъдеще да предостави на тази епархия автокефален статут.

III.

Има нещо иронично в това, че в „Заявлението” си за прекратяване на евхаристийното общение с Вселенската патриаршия Москва – въпреки обвиненията си, че Константинопол „посяга” на „канонична територия на РПЦ” в Украйна – все пак отваря врата за косвено признание, че случилото се в края на ХVII век би могло да е представлявало и присвояване на Киевската митрополия.

Няма как иначе да се обясни мотивът на РПЦ да изтъкне в „Заявлението” няколко древни канона, забраняващи преразглеждането на установили се (независимо по какъв начин) църковни граници поради… изтекла давност на тяхното очертаване. В „Заявлението” се казва буквално: „опитът на йерарсите на Константинополския патриархат с политически и користни цели да преразглеждат въпросното постановление (т.е. Γράμμα Ἐκδόσεως от 1686 г.) повече от 300 години след като то е произнесено, противоречи на духа на свещените канони на Православната църква, недопускащи възможността за преразглеждане на установили се и неоспорвани в продължение на дълго време църковни граници” [6] . И след това се привежда 133-то правило на Картагенския събор от 419 г., което според РПЦ забранява на епископ, който de facto е управлявал в продължение на 3 години територия, за която през това време никой не е предявил претенция, че е била или е всъщност негова, след това да бъдат предявявани подобни претенции. Привежда се също и 17-о правило на Четвъртия вселенски събор от 451 г., което, пак според РПЦ, е в подобен смисъл.

За самите канони ще кажа нещо след малко. Сега ще обърна внимание, че от посочване на правила, определящи срок, в който могат да се предявяват претенции за дадена църковна територия, Московската патриаршия не би трябвало да има нужда, ако тя действително бе убедена, че през 1686 г. Киевската митрополия наистина е била „предадена” от Вселенската патриаршия „в състава на Московския патриархат”. Та нали в такъв случай тя още от тази 1686 г. е канонична територия на РПЦ и няма никакво значение изтекла ли е каноничната давност за предявяване на претенции за нея, или не. И след по-малко от три, и след повече от триста години, подир 1686 г. Киевската митрополия вече не е част от Константинополската патриаршия, та да има право тя изобщо да претендира за нея, а РПЦ да ѝ посочва изтекла за подобни претенции давност. Напротив обаче: резон въпросните канони да бъдат изтъквани пред Вселенската патриаршия днес би имало само ако Москва все пак признава, че съдържащото се в „установилите се” оттогава граници – а именно Киевската митрополия – е било не канонично предадено в състава на Московския патриархат, ами чисто и просто е било присвоено от този последния. Било е, казвам, но Константинопол вече няма възможност да претендира за „установилото се”, защото е изтекла предвидената в каноните давност за подобна претенция. Във всеки случай, едно от двете: или Киевската митрополия е била съвсем канонично предадена през 1686 г. „в състава на Московския патриархат” и никакви канони, определящи срок за предявяване на претенции към нея от страна на Константинопол нямат тук място, или след 1686 г. Киевската митрополия неканонично е присвоена от Московската патриаршия, само че… вече е изтекъл предвиденият от посочваните канони срок за оспорване на така или иначе „установилото се”. Кое от двете всъщност твърди в своето „Заявление” РПЦ? От въведителните пасажи в него се остава с впечатлението, че твърди първото, от посочените по-нататък канони, фиксиращи „давност”, започва да изглежда, че признава второто… Противоречието тук следователно е очевидно и – нека го кажа направо – издава нечистата съвест у съставителите му.

Съвсем отделен, но не без значение е въпросът, че и въобще приведените в „Заявлението” канони са съвършено ирелевантни към спора за Църквата в Украйна. Първият от тях – 133-ти канон на Картагенския събор, се отнася – както всеки, който разгърне сборника с правила на Православната църква може да види [7] – до реалности, имали място в епохата на този събор и в земите на Картагенската поместна църква, нямащи нищо общо, дори при най-разширено тълкуване, с казуса, по който се разсъждава днес. Най-общо, в приведеното правило става дума за земи, обхванати тогава от ереста на донатизма и които впоследствие определен епископ на съседна с тия земи епископия е обърнал наново към „католичното единение” (т.е. към православието), като подир това ги е присъединил и към своята епископия. И ето: ако впоследствие – казва ни правилото – се окаже, че още по-рано, преди да бъдат обхванати от донатистката ерес, тия същите земи са се числели към друга православна епископия, различна от тази на присъединилия ги сега към своята епископ изцелител, то епископът, към когото те по-рано са се числели, има правото да ги поиска отново за себе си в продължение на (само) три години след обръщането им. Ако не го направи в този срок, те следва да останат в епископията на обърналия ги от донатистката ерес в „католичното единение”. Толкоз. Нищо общо, както се вижда, със спора за юрисдикцията над Киевската митрополия и църковните земи на Украйна (които и никога не са били обръщани в православие от Москва) този канон няма. Още по-малко с него има нещо общо и посоченият в Московското „Заявление” 17-и канон на Четвъртия вселенски събор, който говори не за (цели) епархии, а само за… „селски и колибарски енории” в състава на определена епископия. Сравни: „Във всяка епархия селските и колибарските енории да си останат неизменно под властта на ония епископи, които са ги имали, а най-вече, ако в продължение на 30 години те безспорно са ги имали под ведомството си и са ги управлявали. Ако ли преди изтичането на 30 години е бил или бъде предявен спор за тях, тогава да се позволи на тези (епископи – б.м.), които се смятат за онеправдани, да се отнесат към областния събор…” и т.н.[8] Кой корифей на каноничното право е посъветвал авторите на „Заявлението” да се позоват на този (абсолютно ирелевантен към случая) канон в разправията си с Константинопол, за мен е загадка.

Остава още един, последен въпрос. И все пак – питат задаващите го – защо Вселенската патриаршия не е реагирала на нарушаването (както твърдим) на условията в Γράμμα Ἐκδόσεως още тогава, а и през всичките тези над 300 години до днес, когато неочаквано обявява, че възстановява управлението над собствено никога не „предавана” на Москва своя църковна територия в Украйна? Та нали, както показахме, тя тутакси след завоюването на западноруските земи от Московията и подир постигнатото в Адрианопол през 1686 г. е била своеволно поставена под управлението на РПЦ, а условията, поставени в документа, са били напълно забравени. Да не би защото самата Вселенска патриаршия е разбирала до днес смисъла на документа от края на ХVII век така, както (и) днес го разбира Москва, а сега – именно предвид промяната в политическата и църковната ситуация в Украйна (а може би и по вдъхновение от САЩ), е решила да започне да го тълкува другояче?

Аз вече се опитах да покажа обаче, че документът от 1686 г. просто няма как да бъде разбиран по друг начин освен по този, по който го тълкува днес Константинопол; няма как, повтарям, той да бъде разбиран като „предаване на Киевската митрополия в състава на Московската патриаршия” и цялото ми изложение дотук бе посветено на обосноваването на това твърдение. Но ето защо, дори ако до 11 октомври т.г. (нека за момент да приемем тази хипотеза) самият Константинополски патриархат се е намирал във фатално заблуждение по отношение на извършилото се през 1686 г. и затова именно без протести и последствия е оставил Киевската митрополия под управлението на Московския патриархат, от това не следва, че днес той не може (няма право), като се освободи от това свое „заблуждение” и предвид осъзнаването на случилото се тогава, „да отмени действието” на документа от Адрианопол.

Ние обаче съвсем не сме принудени да прибягваме до подобна – наистина „насилена” хипотеза за обясняване на над тривековното мълчание на Константинопол за извършеното от Москва над Киевската (му) митрополия. Защото, макар наистина да е факт, че Вселенската патриаршия не е реагирала през изтеклите три века пряко срещу Москва, за това могат да се посочат достатъчно много и по-прости причини.

На първо място: ние ще трябва да си спомним, че практически от началото на ХVIII век (времето, от което Москва започва да управлява „синодално”, а по същество – цезаро-папистки, църквите в Украйна) започват и сериозните войни на Руската империя с Османската, имащи за основен деклариран мотив именно защитата (и освобождаването) на балканските православни християни от иноверната власт. Да влезе тъкмо през това време в „дипломатическа война” с Руската църква би било крайно неподходящо от страна на Константинопол, още повече че през същия този ХVIII век (а и до средата на ХIХ век) Вселенската патриаршия е въобще в дълбока криза и силно зависи буквално за оцеляването си от Русия. Онова следователно, за което можем днес да я обвиним със задна дата, е най-много за конюнктурността на тогавашното  „замълчаване” на вършеното от Русия в украинските църковни земи. Бурите, съпътствали създаването на балканските национални държави и борбата им за църковно обособяване от Патриаршията, както и драматичното преобразуване на разпадналата се Османска империя в еднонационална Турска република, в които Константинополският престол често е бил в рисково положение и които изпълват цялата последна четвърт на ХIХ и първото десетилетие на ХХ век, също не са времето, в което е можело да се влезе в конфронтация с Москва по украинския въпрос. Още по-малко пък това би било оправдано след 1917 г., когато самата Руска църква е подложена на безпрецедентно гонение от страна на болшевишкия режим, продължило с променлива сила чак до края на Съветския съюз. Но ето защо, значи, толкова време Константинопол е „заскобявал” пред РПЦ въпроса за митрополията (си) в Украйна. Ето защо също, когато днес ситуацията е напълно променена и Московската патриаршия е в същинска „симфония” с авторитарната и неоимперска власт в Русия; когато съвестта на милиони православни в Украйна бе поставена на същинско изпитание от оставането под управлението на една църковна върхушка, неприкрито подкрепяща агресията на руската държава в техните земи, моментът за припомнянето на църковната „анексия” от края на ХVII век от само себе си дойде на дневен ред. Още повече че инициатор за това стана не самият Константинопол, а търсещите разрешение за ситуацията си украинци. Та нека помислим: нима едно продължаващо мълчание на Вселенската патриаршия в отговор на украинския зов не би се приело днес много по-определено като признаване на станалото след 1686 г. присвояване на Киевската митрополия от Москва, отколкото изтъкваното от някои над тристагодишно негово „неотбелязване”?

Дали обаче наистина това, както се опитах да покажа, разбираемо отсъствие на директна конфронтация с РПЦ означава, че през целия този, да, внушителен период от време Вселенската патриаршия е приемала отнемането на Киевската митрополия като свършен факт и едва днес – „с политически и користни цели”, както се твърди в руското „Заявление” – е променила своето отношение? Ще трябва да припомня тук на „прокурорски” заораторствалите срещу Константинопол един важен факт от по-новата църковна история, който с несъмненост свидетелства, че без да влиза в открит конфликт, Константинополският патриархат никога не е преставал да се отнася към древната Киевска митрополия като към принадлежаща му по право. Защото известно е, че през не тъй отдалечената от нашите дни 1924 г. Вселенската патриаршия издава „томос” за автокефалия на православните църкви в земите на Полша. Защо, нека попитам, го прави и защо го прави именно тя – Вселенската патриаршия? Разбира се, защото тези земи открай време се числят към каноничната територия на Киевската митрополия, обхващала през вековете, както показах в предишните статии, далеч не просто земите на съвременната държава Украйна. Напротив, както бе казано, тази митрополия, създадена от Вселенския патриархат за „цяла Русия” („Всея Руси”), е включвала в началото в каноничните си предели всички територии на север от Черно море. И ето: в края на ХIV век земите на въпросната „Всерусийска” митрополия започват да се числят към две отделни политически образувания – Полско-Литовското кралство (включващо първоначалните западноруски територии) и „Московията”. Подир даването на автокефалия и патриаршески статут на Църквата в Москва Киевската митрополия продължава да има под своята юрисдикция всички православни, живеещи в Полско-Литовското кралство, а след неговото разделяне и разпадане – всички православни, живеещи в отделилите се от него Украйна, Литва и Полша (а също и част от живеещите в присъединената към Московското царство Белорусия). Та ето: на онези православни, които към 1924 г. живеят в Полша, Вселенската патриаршия с „томос” предоставя автокефалия и го прави именно на основание на това, че територията на Полша в църковно отношение е част от Киевската митрополия. Не означава ли това, че през 1924 г. Вселенската патриаршия ни най-малко не е „забравила”, че Киевската митрополия въпреки „анексията” на източната ѝ част все пак е нейна канонична територия, в която тя я е в правото си да извършва „томии” и да предоставя различен от дотогавашния църковен статут? Да, извършеното от Вселенската патриаршия през 1924 г. предоставяне на автокефален статут на Православната църква в Полша означава, че тя съвсем не е приела, че още от 1686 г. била „предала” Киевската (си) митрополия „в състава на Московския патриархат”. Та нали ако това бе така, тя не би си позволила безпроблемно да извърши „томия” на част именно от тази вече непринадлежаща на юрисдикцията ѝ митрополия, към която се числят земите на Полша.

Най-интересното в този случай обаче е това, че изглежда тогава, през 1924 г., и РПЦ не е била на мнението, на което е днес, а именно – че от 1686 г. тя има територията на цялата Киевска митрополия „в състава” на своя патриархат. Защото е факт, че тя не е обвинила тогава Константинопол в „посегателство” към канонична територия на РПЦ. Задоволила се е само с това да не признае дадената от Вселенския престол автокефалия на Църквата в Полша (която ѝ дава и от себе си едва през 1949 г.).

Особено важно е и нещо друго. През тази 1924 г. дадената от Вселенската патриаршия автокефалия на Църквата в полските земи признават и всички останали канонични (към онова време) православни църкви. Което ipso facto означава, че всички те (с изключение на РПЦ) са признали тогава и правото на Вселенската патриаршия да се разпорежда като със своя с древната Киевска митрополия (част от която, повтарям, открай време са и полските земи). Нещо повече – ipso facto те всички са признали и принадлежността на Киевската митрополия към Вселенския патриаршески престол.

Този прецедент от 1924 г. не подсказва ли обаче какво би следвало да е и днес отношението на православните църкви към разгорелия се конфликт на Москва с Константинопол? Та как биха могли да се съгласят те днес с обвиненията на РПЦ, че с възстановяването на Ставропигията си в Киев Вселенската патриаршия е извършила „посегателство” върху канонична територия на Москва, след като през 1924 г., признавайки акта на Константинопол по отношение на Православната църква в полските земи, те са засвидетелствали, че имат съзнание за правомощията на Вселенската патриаршия над Киевската митрополия като цяло? Дава ли си сметка днес Москва какво би постигнала с един евентуален искан от нея Всеправославен събор за Украйна, ако на него (поне) по-старите автокефални православни църкви биха били последователни и верни на историческото си поведение от последния век?

Накрая, нека да обясня нещо и във връзка с разпространяваната в някои среди (и абсолютно църковно необоснована) теза, че православните църкви са задължени днес във връзка с конфликта на РПЦ с Вселенската патриаршия на всяка цена да вземат страната на едната или на другата от тях. С две думи: твърди се, че ако РПЦ обявява, че прекратява евхаристийното си общение с „архиереите, йереите и мирянството” на Константинополската патриаршия, то или същото трябвало да сторят заедно с РПЦ и останалите църкви, или ако решат да бъдат в общение с Константинопол, трябва да скъсат връзките си с РПЦ. Това, нека е ясно, е абсурдна теза. Конфликтът на Москва с Константинопол не нарежда нито една от двете църкви в реда на „схизматичните” (каквато би станала само църква, самоволно отделила се от вселенското единство на православието), та да бъдат длъжни и останалите да прекратят връзките си с нея. Да, те биха могли да се солидаризират с тезите на едната или на другата (макар че, повтарям, поне онези от тях, които през 1924 г. са признали дадената от Константинопол автокефалия, дадена на Църквата в Полша и значи, ipso facto, юрисдикционните му права над Киевската митрополия, би следвало да се солидаризират и днес с Константинополския патриархат). Не могат обаче да бъдат задължавани да се солидаризират и с последствията, извличани от претенциите на Москва. Само за сведение ще напомня, че дори в настоящия момент ние имаме в православния свят ситуация, аналогична на създадената днес от РПЦ. Така, заради неразрешен спор за юрисдикцията над православните в арабската държава Катар Антиохийската патриаршия не поддържа евхаристийно общение с Йерусалимската. Само че нито една друга автокефална църква не е прекратявала поради това евхаристийното си общение нито с Йерусалимската, нито с Антиохийската църква. Ще припомня още, че дори в далечните времена на Средновековието, когато е започвала „Великата схизма” между православния Изток и католическия Запад, тя не се е извършила от Изтока като цяло със Запада като цяло. Днешният конфликт на Москва с Константинопол далеч няма нито догматическите, нито каноническите измерения на тогавашния, та да има някакво основание апокалиптичната закана на РПЦ, че сегашната ѝ крамола с Вселенския патриархат щяла да предизвика схизма в православието, не по-малка от онази през

Средновековието. Онова, което действително може да се случи, ако Москва продължи да настоява за свикването на Всеправославен събор за претенциите ѝ към Църквата в Украйна, ще бъде единствено самоизолирането на РПЦ от по-голямата част от православния свят. Защото още отсега е видно, че (поне) подавляващото мнозинство от автокефалните църкви не са склонни да се отзоват на призивите за някакъв (доста закъснял след Критския, от който Москва се отклони) събор за обсъждането на украинската „крамола”. Още по-малко пък да прекратят заедно с РПЦ евхаристийното си общение с Вселенската патриаршия.

Статията е завършена преди обединителния Събор в Киев.

 

---

[1] „Заявление Священного Синода Русской Православной Церкви в связи с посягательством Константинопольского Патриархата на каноническую территорию Русской Церкви / Официальные документы / Патриархия. ru.” Патриархия.ru, 15 октября 2018, http://www.patriarchia.ru/db/text/5283708.htmlж

[2] Двери. Комюнике от заседанието на Св. Синод на Вселенска патриаршия относно схизмата в Украйна. 11 Октомври 2018, https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,67865/view,article/. ж

[3] Във връзка с отправена към мен забележка, че употребявам по отношение на Московска Русия „пренебрежителното” наименование „Московия”, държа да отбележа, че в последното не се влага нищо снизяващо и то е в употреба през ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ век, включително в руски исторически източници. Родовото име на територията (и народа) е „Русь”, а за да се отличи в нея онази част, която не е в Полша-Литва, се използва „Московия”.

[4] Текстът на статията ще излезе в български превод в предстоящия брой на сп. Християнство и култура („Вселенският престол и Църквата в Украйна: говорят текстовете”).

[5] Пак там.

[6] ”Заявление Священного Синода Русской Православной Церкви в связи с посягательством Константинопольского Патриархата на каноническую территорию Русской Церкви / Официальные документы / Патриархия. ru.” Патриархия.ru, 2018, http://www.patriarchia.ru/db/text/5283708.html

[7] Правила на Св. Православна църква, София, 1936, с. 320-321

[8] Пак там, с. 148.