Крие ли новият закон опасност за независимостта на Църквата?

 

Новият Закон за вероизповеданията предизвика множество полемики, свързани основно с това как да се разпределят средствата за тях. Но на мен ми се струва, че той променя цялостната философия в отношенията между изповеданията и държавата. Може ли да обясните какви са промените, както и какви са мотивите за тях ‒ явни и може би скрити?

На първо място, това, което се променя, е нарасналият ангажимент на държавата към двете основни вероизповедания – православното и мюсюлманското. Тази промяна вече е в сила и е най-видима през начина, по който се формират възнагражденията на свещенослужителите. По същество Законът предвижда поемането на ясен ангажимент от страна на държавата с публични фондове от бюджета да се изплащат основните възнаграждения на свещенослужителите на БПЦ и на основното мюсюлманско изповедание (Главно мюфтийство). За да определим каква е промяната спрямо досегашната ситуация, трябва да кажем, че и в предишната система съществуваше годишна субсидия за изповеданията, която обаче се разпределяше основно по решение на самото изповедание, което позволяваше много големи разлики в заплатите на духовниците. Имам наблюдения върху БПЦ, където съществуваха разлики в заплащанията по епархии, дори по енории в отделните епархии. Новият закон прави опит да въведе единен стандарт, като предвидените средства са многократно по-големи от отпусканите до момента.

В това се крие според мен първият голям и основен въпрос. Трябва ли държавата чрез преразпределение на публични финанси през държавния бюджет да се обвързва до такава степен с двете основни изповедания в страната, като превръща свещенослужителите в квазидържавни служители. Това е първата сериозна стъпка към политическата употреба на двете вероизповедания. И тук аргументът, изведен от държавата в лицето на законодателя, е превенция на заплахите срещу националната сигурност. За мен този аргумент е невалиден, защото има поне четири закона, които се занимават с проблемите на националната сигурност ‒ с превенция на прането на пари и финансиране на тероризма, с разузнавателна и контраразузнавателна дейност, т.е., казано накратко, не е работа на Закона за вероизповеданията да бъде инструмент за защита на националната сигурност. Затова според мен този първи аргумент е крайно проблематичен.

Този аргумент сякаш е насочен основно към мюсюлманското изповедание, въпреки че това не се казва директно?

Уж е насочен към мюсюлманското изповедание, но голям бенефициент ще бъде и Българската православна църква. Ако замисълът на законодателя е да не се създава впечатление за фаворизиране на определено изповедание и така двете главни изповедания да получат основния дял от публичното финансиране, този замисъл може да бъде замаскиран по този начин. Но за мен проблематично е преди всичко изваждането пред скоби на двете големи вероизповедания, защото само привидно Законът въвежда неутрално основание за получаване на съответната субсидия. Това основание е съответното изповедание да има регистрирани над 1 % последователи според последното преброяване на населението. Но този праг от 1 % е фиктивен. Защо? Първо защото въпросите при последното преброяване не са позволявали диференциране на групите вътре в едно изповедание. Аз съм записал „православен“, но мога да съм православен към БПЦ, мога да съм старостилен, възможно е и да съм друг. Още повече че за мнозинството определили се като православни това е израз на етнокултурна принадлежност, а не толкова на религиозна. В още по-голяма степен това се отнася за протестантите. В преброяването се посочва „протестантско евангелско изповедание“, без да се конкретизират отделните изповедания ‒ баптисти, методисти, конгрешани, петдесетници и т.н. Т.е. според данните от преброяването приемаме, че „православен“ винаги означава БПЦ – Българска патриаршия, а при протестантите отговорът е неясен. Но най-големият проблем е при мюсюлманското изповедание ‒ формално в България съществуват две легитимни мюсюлмански изповедания, и двете са сунитски, и двете са признати от държавата. Едното просто е много по-голямо от другото. Едното е голямото мюсюлманско изповедание, оглавявано от Главно мюфтийство, а другото е изповеданието на бившия главен мюфтия Недим Генджев ‒ Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание. Между тях няма сериозни догматични различия. И двете са сунитски, просто различни течения в голямото сунитско изповедание. Ако в графа „вероизповедание“ при преброяването съм посочил „мюсюлманин“, как държавата разбира дали става дума за голямото мюсюлманско изповедание, а не за изповеданието на Генджев. Следователно възниква проблем още на първото ниво на закона ‒ критерия, използван за това кое изповедание да получи финансиране от държавата и кое не.

На второ място трябва да се посочи съдържателният аспект. С приетия закон свещенослужителите се превръщат в квазидържавни служители. Заплатите им са обвързани със заплати в публичния сектор и се получават от държавния бюджет. И тук е големият въпрос ‒ до каква степен държавата може да навлиза в сферата на изповеданията, без да накърни тяхната свобода. Или ако обърнем въпроса, ако държавата плаща заплатите, какво тогава Църквата ще дължи на държавата? При такива отношения е логично да има някаква реципрочност. Но законът не казва в какво се състои тази реципрочност. Тя може да се изрази в много по-строг контрол върху финансовите постъпления на Църквата. В първоначалните законопроекти имаше такива текстове, които впоследствие отпаднаха, защото се прие, че нарушават тъкмо свободата на изповедание. Но ако не е тази, тогава има някаква друга реципрочност. Ако тази друга реципрочност е легитимирането на управлението на държавната, т.е. един своеобразен „съюз между трона и олтара“ ‒ колкото и да звучи това късносредновековно ‒ ако това е цената, която трябва да се плати за получаването на субсидия от държавния бюджет, тази цена е много висока и не би трябвало да се плаща. За мен основният проблем се състои в това, че разумът изисква да има някакъв баланс в отношенията, но това не се вижда от Закона, което води до подозрението, че този баланс се реализира по някакъв непубличен начин. Тук се крие по-голямата опасност за независимостта на вероизповеданията, особено на Църквата. Ако разширим контекста, въпросът е дали държавата, при условие на ниско обществено доверие в основни институции (правителство, парламент) и ерозираща демократична легитимност, не търси друга форма на легитимация – през традиционната легитимност на Църквата, която се радва на сравнително високо доверие в обществото. Тези тенденции обаче са крайно проблематични, тъй като подменят основни конституционни ценности, а и са патент на авторитарни режими като този в Русия.

Има още един аспект. Последните промени в Закона за вероизповеданията бяха приети миналия декември. А сега в парламента се обсъжда нов закон за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, който отново е свързан със субсидирането на изповеданията. В този нов законопроект вече изрично са упоменати двете основни вероизповедания ‒ БПЦ – Българската патриаршия и мюсюлманското изповедание – Главно мюфтийство, като получатели на тези субсидии. Тук вече може да се говори за влошаване на ситуацията. Ако в закона, приет през декември 2018 г., имаше поне формален критерий, според който всеки, отговарящ на изискванията, ще получи държавна субсидия, в момента вече става ясно за кого е направен законът ‒ за Православната църква и за Главното мюфтийство. Този законодателен подход нарушава основополагащи принципи на правовата държава, на законодателния процес и принципа на равенство на всички пред закона. Вместо да подобрява ситуацията, законодателят я влошава, като изрично вписва в текста на закона двете основни изповедания. Да не говорим, че ако Българската православна църква получава своя юридически статут ex lege,, въз основа на закона, то Главното мюфтийство подлежи на регистрация на общо основание като всички останали изповедания, по съдебен ред. А вписването му сега в настоящия закон на практика приравнява статуса му до този на Църквата. Специалният статус на БПЦ досега беше оправдаван с това, че в чл. 13 на Конституцията е записано, че източноправославното изповедание е „традиционно за страната“, но по отношение на мюсюлманското изповедание такова конституционно положение не съществува.

Пак по отношение на обсъждания в момента законопроект (към март 2019 г.) вносителите (Цв. Цветанов и М. Карадайъ) първоначално предлагат да се направи амнистия на публичните вземания, които държавата има по отношение на основните изповедания в страната. Стана ясно, че тази амнистия ще означава държавата да се лиши от над 8 милиона лева постъпления от данъци и осигуровки. Изчислено е, че над 90% от тях са средства, които мюсюлманското изповедание дължи на държавата. Ето че отново имаме проблем. Предлага се формално общ и неутрален текст на закона, от който преди всичко, привилегировано, се облагодетелства само един. След последвалата негативна обществена реакция амнистията беше заменена с разсрочване на задълженията към бюджета за период от 10 години. Този непредсказуем подход към една толкова важна конституционна материя разкрива пороците на законодателния процес, както той се случва на практика. Разбира се, народните представители казват, че изцяло в техния прерогатив е да преценят целесъобразността дали със закон да дадат данъчна амнистия, или да разсрочат задълженията на едни или на други субекти. Но когато се упражнява такава широка дискреция, за да не се превърне целесъобразността в произвол и за да бъде защитено общото благо, тази дискреция трябва да подлежи на някакви критерии, на общи стандарти. Такъв стандарт няма, т.е. имаме първоначално предложена данъчна амнистия за мюсюлманското изповедание, заменена с разсрочване на тези задължения. И отново въпросът е каква е цената на сделката ‒ веднъж изваждаш пред скоби едното мюсюлманско изповедание пред другото, което също е регистрирано от държавната, а след това за първото мюсюлманско изповедание създаваш една привилегия, заобикаляйки общия ред по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Очевидно тук става дума за сделка, а тъй като клаузите на тази сделка не са в закона, явно става дума за сделка, сключена на друго, непублично ниво. За мен това е най-проблематичното в целия пакет законопроекти за изповеданията, които са предмет на обсъждане и дискусия от средата на миналата година досега, а сговарянато между управляващите от ГЕРБ и „опозиционерите“ от ДПС стана явно за цялото общество.

Молбата ми е да се върнем малко назад с фокус върху християнските изповедания. Как промените ще се отразят на църковния живот? До момента БПЦ се финансира основно от собствени източници, основно от продажба на свещи и други дейности, и частично от държавна субсидия, като свещениците в чужбина получават средства към заплатата си от държавата. Как промените ще се отразят на статута на свещенослужителите? И как промените ще засегнат малцинствените изповедания?

Приетият Закон определя субсидията, като за всеки български гражданин, заявил принадлежност към православното и мюсюлманското изповедание, държавата предоставя 10 лева субсидия, т.е. тук имаме пълна аналогия със субсидията за политическите партии в зависимост от получените на последните избори гласове. За един самоопределил се към съответното вероизповедание гражданин се изплащат 10 лева. Но тази хипотеза е валидна само за двете големи изповедания. При малцинствените изповедания ситуацията е съвсем различна. Реално субсидията, която се заделя за тях, е между 1 и 2 лева за всеки заявил принадлежност, т.е. имаме сериозна диспропорция между двете големи и по-малките регистрирани вероизповедания. Сумата, предвидена за двете големи, изрично е определена на 10 лева, а сумата за по-малките според изчисленията излиза между 1:1 и 1:2. Формалната граница от 1 % заявили принадлежност при последното национално преброяване остава в сила. Но тези, които са под 1 %, получават обща държавна субсидия, която се преразпределя в зависимост от техните последователи. В момента в рамките на законодателната дискусия има получено становище от Католическата църква, където точно това се извежда като основен аргумент ‒ в момента българските католици са около 50 000, а предвидената за тях държавна субсидия е 70 000 лв.

Дали това ограничава възможностите за финансиране извън държавния бюджет? Създавайки новите условия за разпределяне на публични средства, държавата не променя досегашното положение с управлението и стопанисването на църковното имущество и имоти. Единственият нов момент е въведеното задължение вероизповеданията да предоставят на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет списък на молитвените домове, храмовете и манастирите, предназначени за публични религиозни обреди, както и задължението за самата дирекция да поддържа публичен регистър на тези имоти с религиозно предназначение. Като цяло всичко, както е ставало до момента, може да продължи да се случва по същия начин. Тук трябва да се отбележи, че има много лоши практики ‒ имоти, които се дават на безценица на хора с нечисти интереси, недобро стопанисване, неизпълнение на записаното в Устава на БПЦ задължение за създаване на единен регистър на всички църковни имоти, за да може да има някаква проследимост и отчетност. Това означава, че безстопанствеността в кавички може да продължи както досега, което на практика означава фаворизиране на едни и пренебрегване на други. С новия закон поне е гарантирано заплащането на свещениците да бъде в размера, посочен в закона, т.е. максималната заплата на свещенослужителите да съответства на средната заплата в сектор образование. Следователно отново отделните поделения на БПЦ запазват правото си на преценка дали да дадат максималната заплата, или да дадат по-нисък размер и така да играят с разликата, която да се разпределя по един или друг начин.

За мен един от големите проблеми във финансиране на изповеданията, който стои непроменен от времето на комунизма, е перото „паметници на културата“. Няма система, по която Църквата да може да определи кои паметници са най-важни и спешни за реставриране, така че тя да поиска за тях държавна субсидия. Държавата, заради лични или местни интереси, заради добрите отношения с даден митрополит или архимандрит, предоставя пари за някакъв паметник на културата. Новият закон регулира ли този проблем, или всичко остава непроменено?

Има опит за регулиране, но той е в следната посока. Самата субсидия се разделя на две ‒ текущи разходи (заплатите на духовниците и служителите) и друга част за капиталовите ремонти и инвестиции. Първоначално в проекта на закона беше предвидено капиталовите инвестиции да минават по реда на обществените поръчки, за да има гаранция за прозрачност и отчетност. При окончателното приемане на закона това предложение отпадна. Новият ред изисква капиталовите разходи да се предоставят на вероизповеданието чрез специална целева сметка, а то да уведомява Дирекция „Вероизповедания“ за планираното разпределение на субсидията по обекти. По този начин се запазва голямата възможност за дискреция кои точно ще бъдат недвижимите културни ценности, църквите и манастирите, които ще бъдат ремонтирани или ще получат средства за капиталови разходи. По този начин реално не се решава проблемът с липсата на адекватна преценка и остава открита възможността за фаворизиране на едни за сметка на други.

В новия модел на отношения държава-вероизповедания централна става ролята на Дирекция „Вероизповедания“ ‒ през нея оперативно преминава процесът на преразпределяне на субсидията и съгласуване с вероизповеданията за начина на разпределение. Отчитането за разходването на субсидията също трябва да се извършва пред дирекцията.

Започнахме с това, че един от мотивите за приемане на Закона е националната сигурност ‒ да се ограничи външното финансиране, така че да не се допусне зависимост на изповеданията от външни сили или институции. В крайна сметка как законът регулира този проблем? И нямам предвид само мюсюлманското изповедание. Ако Българският патриарх получи чуждестранна награда, която има голямо финансово измерение, той ще има ли право да вземе тези пари?

С една дума, да. В тази част Законът не въведе особени рестриктивни разпоредби. В първоначалния вариант имаше опити за вписването на такива рестриктивни разпоредби, но след проведени консултации и изразени негативни становища от вероизповеданията и правозащитни организации те отпаднаха. Така че възможността за получаване на солидно финансиране отвън, включително чрез награди, фондове или други почетни форми не е ограничена. Църквата или съответното изповедание запазва правото си да ги получава или да не ги получава. Например Негово Светейшество патриарх Неофит получи през 2016 г. премията на руския Фонд „Единство на православните народи“, който е един от инструментите на руската външна политика (от категорията „мека сила“) за геополитическо влияние в региона.

Накратко, това, което виждаме с новия закон, е един празен чек, който държавата дава на двете основни изповедания. Знаем какво е конкретното измерение на този празен чек (завишената бюджетна субсидия), но не знаем какви са ангажиментите и отговорностите, поемани от самите изповедания, и за мен това е притеснително. Ако се върнем към аргумента за националната сигурност, ако целта е била да се спрат някакви външни въздействия, приетите текстове не изясняват как ще се случи това, след като всички възможности за допълнителни проверки, деклариране на обстоятелства и други на практика отпаднаха. Остана само сумата на чека, без съответната отговорност. Не искам да бъда разбран неправилно. Принципната ми позиция е, че не приемам тази тясна връзка на държавата с изповеданията и този тип субсидиране на изповеданията, защото това нарушава балансите в едно демократично общество и крие риск за нарушаване на основен конституционен принцип ‒ отделянето на Църквата от държавата, който е установен преди всичко в интерес на Църквата и свободата на вероизповедание. Дори държави, в които има такава практика на субсидиране и тясно сътрудничество (напр. Гърция, Ирландия, скандинавските монархии), сега вървят към деетатизацията на изповеданията, а не към по-тясно обвързване с държавата по този начин.

Сякаш тук имам известно несъгласие с вас. Като имам предвид финансовото състояние на БПЦ, което действително е резултат и на нейното нежелание за прозрачно управление, все пак намирам за приемливо държавата по някакъв начин да подпомогне Църквата. А това, че го прави в посока повишаване на заплатите на свещениците, в известен смисъл ме радва. Защото свещениците са най-силно страдащите от сегашните финансови неуредици на Църквата. Дали новите постановки ще направят свещеническата „професия“ по-привлекателна? Може ли да се очаква, че свещениците ще работят само като свещеници, а няма да вършат още две или три неща? Накратко, ако аз съм свещеник и чета този закон, ще бъда ли доволен от него?

Ако изляза от ролята си на независим експерт по темата и вляза в позицията на църковен настоятел, какъвто съм, разбира се, бих казал, че получаването на подкрепа за свещениците е позитивна стъпка. Издигането на техния стандарт и статус в обществото, включително в чисто социален и материален план, е важно, ако искаме тези хора да се занимават с духовно просвещение и образование, а да не се превръщат в занаятчии на църковни дейности. Действително това е позитивната страна на този закон.

Друга позитивна страна на закона, както беше приет миналата година, е, че дава тригодишен срок на висшите религиозни училища да се акредитират по Закона за висшето образование, т.е. Висшият ислямски институт и Пловдивската духовна академия, ако не искат да престанат да съществуват, трябва да се акредитират, а ако не могат ‒ да сключат споразумения с университети, които имат такава акредитация. Намирам това развитие за позитивно, защото акредитацията предполага известна прозрачност, държавен контрол какво и как се случва, спазване на единни образователни стандарти и не на последно място ‒ признаване на дипломите на съответното училище от страна на държавата, а не само от съответното изповедание, което освобождава завършилите го от зависимост от ръководството на изповеданието.

Проблемът, който обаче съзирам, е, че в закона нищо не се говори например за образователната функция, която енориите и съответните църковни поделения трябва да имат. Фондовете се дават преди всичко за заплати, а няма фондове, предназначени за социални, благотворителни, образователни или други дейности, които реално да ангажират местната общност. С други думи, няма изискване за проактивно действие от страна на църковните поделения, по-скоро законът приема статуквото, каквото е в момента, и променя само един елемент от това статукво ‒ заплатите на свещениците, без да се търси обратна връзка с енорията. Затова смятам, че повишаването на заплатите няма да доведе до по-широко обществено влияние на Църквата, за което говорим, защото това е само един от много други елементи. А това, че нашата Православна църква попада в обществения фокус с някакви не съвсем коректно изработени и разгласени публични позиции, а не развива системно активна социална дейност, дори религиозно-просветна работа, за мен това е съществен проблем. Изключения, разбира се има на енорийско ниво, но общата нагласа сред висшия клир е по-скоро пасивна. Бих се радвал, ако повишеното заплащане на тази толкова важна и отговорна функция, каквато е работата на свещениците, бъде съчетано и с тази толкова важна публична функция на Църквата. И тя да не се ограничава до публичната функция на церемониалмайстор по време на национални празници и чествания, а да бъде публична функция в конкретната общност, насочена към конкретни хора, не към държавните и правителствените ръководители, както е сега.

А как ще се разпределят средствата по новата субсидия? Държавата през Дирекцията „Вероизповедания“ предоставя парите на БПЦ, която от своя страна ги разделя на епархиите в зависимост от броя на свещениците. Правилно ли разбирам?

Да, това би трябвало да е механизмът, да се вземе бройката на свещенослужителите и църковнослужителите по епархиите, да се определи основен минимум, валиден за всички, над който да се правят надбавки за прослужено време, получаване на офикии и награди и т.н.

И този единен стандарт ще бъде валиден за цялата Църква или всеки митрополит ще си направи собствен стандарт?

Законът не се произнася по този въпрос. В него е предвидено средствата да се разпределят съобразно Устава на БПЦ, което може да създаде проблеми. Защото и сега има митрополити, които полагат грижи за свещениците, работещи в съответната епархия, но имаме и много негативни примери. Законът не дава гаранции по този въпрос. Можем само да се надяваме, че Св. синод и митрополитите ще изработят и спазват някакъв общ стандарт, така няма да има големи диспропорции и привилегии за едни или негативи за други. Гаранции обаче на законово ниво няма.

Но ако правилно разбирам, законът все пак съдържа ограничение срещу някои практики, като неизплащането на осигуровки на свещениците например. В този смисъл той ще им донесе стабилност.

Поне най-сивите практики, да не кажа черна икономика ‒ чувал съм за случаи, в които заплатата на свещеника се дава под формата на няколко снопа свещи, които той трябва да продаде ‒ поне тези практики би трябвало да изчезнат. Защото накрая отчетите, които БПЦ трябва да предоставя за разходените средства, ще се изготвят въз основа на някакво щатно разписание, брой църковни длъжности по епархии, където за всеки трябва да има предвидено основно възнаграждение, осигуровки и всичко необходимо. Но как точно ще се определя разликата между основно и максимално възнаграждение, дали това ще бъде в правомощията на отделните епархии, предстои Св. синод да вземе решение и да приеме съответните стандарти и правила. До този момент не съм виждал някакви публични документи за това, т.е. решението не е в самия закон, а вероизповеданията според уставите си ще определят вътрешните правила за разпределение на субсидията за текущи разходи. Това, което знам поне за София, е, че новите заплати вече са получени от свещениците и те са съществено по-високи. Това е безспорно позитивна стъпка. От тук нататък има още много неясноти, които трябва да бъдат разрешени, за да не се допуска двоен стандарт, да има адекватна отчетност и поне най-лошите практики да останат в миналото.

Да се опитаме да обобщим. От гледна точка на свещенослужител, конкретно на БПЦ, законът съдържа някакви позитивни промени, но той оставя твърде много нерешени въпроси, които могат да се развият както в позитивна, така и в негативна посока.

Съгласен съм с тази оценка. Последната дума е на ръководството на съответното изповедание, когато става дума за БПЦ, това е Св. синод на БПЦ. Законът така е направен, че да бъде достатъчно „гъвкав“, да не използвам друга дума, че може да понесе най-различни практики, а накрая всичко да бъде отчетено по правилния начин.

И в същото време законът е дискриминативен спрямо малцинствените изповедания?

Определено считам, и това го казвам в качеството си на конституционалист, че имаме хипотеза на дискриминация спрямо малцинствените вероизповедания, като започнем още от избрания критерий за определяне на субсидията и стигнем до факта, че имаме А отбор и Б отбор, нещо, което не би следвало да се допуска. Налице е законов статус и привилегии за двете големи изповедания, вкл. субсидия в десеторен размер. Още нещо, за периода, в който се провеждаха обсъжданията на Закона за вероизповеданията, имаше достатъчно време ‒ повече от половин година ‒ в което можеше да се подходи проактивно, да се създаде адекватен модел за заявяване на принадлежност към съответното вероизповедание, така че да имаме много по-коректна и конкретна представа за хората, които са последователи на определено изповедание. И ако това беше направено, вероятно картината щеше да бъде доста по-различна. Може би тогава щеше да се окаже, че броят на активните православни, които съзнателно се заявяват като такива, е много по-нисък. Докато различните евангелски църкви например щяха да отчетат доста висок резултат. Затова мисля, че въведеният в новата система критерий е силно оспорим, а актуализация на числеността ще имаме чак при следващото национално преброяване на населението.