Общите молитви за мир в практиката на Българската православна църква

 

В контекста на дебатите около посещението на папа Франциск в България

 

„Посещението на римския папа е политически акт, целта е да се обединят всички църкви около Рим и когато дойде Антихристът, папата да го посрещне.“[1] Това обясни Пловдивския митрополит Николай на миряните в църквата „Св. Георги“ в Пловдив още докато папа Франциск бе на българска територия и не бе отлетял за Северна Македония. И за да не останат някакви съмнения сред вярващите за еретическия образ на папата, владиката допълни: „Всички искаме християнските църкви да се обединят. Това обаче може да стане само от църковни хора, когато епископите се съберат и обсъдят как да стане това. Политиците не искат това, те целят точно обратното. Създадено е например т.нар. икуменическо движение, което цели обединение на всички религии. Но нали знаете, има и религия на Сатаната. Как да се обединим всички? Не е възможно да се обедини светлината и тъмнината“[2]. Под „църковни хора“ митрополитът има предвид именно архиереите от Св. синод, затова и индиректно намекна за решението му папа Франциск да бъде посрещнат хладно и сдържано от страна на поместната ни църква, срещу която имало „медийна кампания“, която пък била подготвена, за „да дойде папата и да бъде обявен за свети отец, живеещ в нищета и бедност“[3]. С други думи, архиереят на Пловдивска епархия не говореше от свое име (и за личния си скъп часовник), а за съборното решение на Св. синод.

С тази, меко казано, агресивна и несдържана критика митрополит Николай надмина и събрата си митрополит Гавриил, който в свои интервюта оправдаваше решението на Св. синод да стои на дистанция от папата и да не се участва в обща молитва за мир с твърдението, че католиците са неправославни и това била правилната православна позиция. За митрополит Николай обаче папата не само че е еретик, но той всъщност е посредникът на Антихриста, който ще бъде посрещнат именно от него, папата, както и че папата е представител на „религия на Сатаната“, т.е. на „тъмнината“, за разлика от православието, което е „светлината“.[4]

„Посланието“ на владиката Николай към православните християни бе толкова неочаквано и одиозно, че българската дипломация дори репликира думите му с недоверие – че те са били произнесени.[5] Мнозина богослови, познаващи сравнително много по-отблизо характера на пловдивския архиерей, също бяха шокирани – в този случай със същностни въпроси, имащи отношение към православността и компетентността на владиката. И има защо.

Еретици ли са римокатолиците?

Еретици ли са римокатолиците (?) – по същество това е първият сериозен въпрос, отнасящ се до решението на Св. синод във връзка с папската визита на територията на страната ни и в диоцеза на БПЦ – БП. И макар в самия официален документ твърдението, че те са еретици, да не фигурира, в публичните изказвания на някои синодални членове то присъстваше имплицитно. Всъщност този въпрос беше коментиран в медиите по време на папската визита, бе многократно припомняно, че през 1964 г. в Йерусалим тогавашният вселенски патриарх Атинагор І и римският папа Павел VІ влизат в диалог и подготвят вдигането на Великата схизма между християнския Изток и християнския Запад, което се случва през декември 1965 г. с отменянето на взаимните анатеми между двете църкви, произнесени след 1054 г. Актът тогава е придружен и с подписването на официален документ – Съвместна декларация.[6] Това обаче е формалната страна, тъй като още преди това сред православните църкви съществува богословското убеждение, че макар и отдалечила се от православието по някои съществени верови въпроси, Католическата църква е църква, а нейната църковна йерархия се признава като такава.

Затова е и учудващо, че някои родни митрополити са пропуснали тези важни „страници“ в обучението си по време на богословското си следване, и най-вече написаното от св. Никодим Милаш, Далматински епископ, наскоро канонизиран за светец от Сръбската православна църква, в своя учебник Църковно право (издаден 1890 г., на български език – през 1904 г.). Преди да цитирам самия св. Никодим, отбелязвам само, че и до днес той е приеман за най-добрия специалист по канонично и църковно право в новата и най-новата църковна история на Православната църква. Той е съставител и автор на многотомния сборник с Канони на Православната църква (публикуван между 1895 г. и 1899 г.), по неговите учебници и различни трудове се подготвят и днес всички студенти по света, изучаващи православно богословие. В цитирания учебник, в неговото българско издание, винаги санкционирано и одобрявано от всички състави на българския Св. синод от началото на миналия век до сега, св. еп. Никодим Милаш отбелязва: „Съвременната практика на Православната църква по въпроса относно свещенството на Римокатолическата църква е една, а относно протестантската – друга. У протестантите не се счита нито свещенството за божествена уредба, нито пък се признава съществуването на църковна йерархия по божествено право, поради което освен другите основания Православната църква не може да признава и не признава за свещеници лицата, извършващи религиозно служение у протестантите. А относно свещенството на Римокатолическата църква, Православната църква взема за норма първия канон на Цариградския събор от 879 г., когато била призната законността на това общество; и сега римокатолически свещеник, ако желае да премине в православната църква и да бъде свещеник в нея, се приема по установения чин, без да се извършва над него ръкоположение, понеже полученото такова в римокатолическата църква се признава за действително[7].

Към написаното от св. Никодим Милаш напомням, че католически свещеник, пожелал да приеме православната вяра, единствено полага специална клетва, без над него да се извършва тайнството Свещенство. Що се отнася до миряните католици, желаещи да приемат православната вяра, то тайнство Кръщение не се извършва повторно, а само тайнството Миропомазание, и то в случай че не е извършено. Тази позиция – за отношението на Православната църква към Католическата – е отразена и в съвременните руски учебници по църковно право[8], както и в Основи на социалната концепция на Руската православна църква, най-автентичния официален документ на тази поместна православна църква, в който се казва не само, че Римокатолическата църква е църква, но и че йерархията й е съхранила апостолското приемство на ръкоположението, т.е., че Православната църква признава йерархията на Римокатолическата църква именно като такава: епископите – за епископи, презвитерите – за презвитери, дяконите – за дякони, и разбира се, папата на Рим – като пръв епископ в тази църква.[9] Разбира се, в тези документи и въобще в православната литература винаги се споменава, че от православна гледна точка римокатолиците са се отдалечили от някои вероучителни основи на православието, от етоса и от духовния опит на Древната църква. В същото време, както се вижда, налице е признаване на йерархическото църковно наследство у римокатолиците. Следователно възниква въпросът: дали папа Франциск беше посрещнат в Св. синод с идеята, че е еретик, или като епископ?

Във връзка с темата трябва да се подчертае, че разликата и противоречията между Римокатолическата църква и протестантските деноминации е много, много по-голяма, отколкото между православието и католицизма. През вековете еклесиологичните различия между католици и протестанти са станали толкова големи, че днес по тях трудно може да се намери пресечна точка за богословска дискусия. И въпреки това католици и протестанти намират език по общорелигиозните и човешки въпроси – живеят в мир.

 

Общите молитви за мир: канонични и исторически аспекти

Другият най-често коментиран въпрос при папската визита в страната бе този за отказа на Св. синод да вземе участие чрез свои представители в проведената в центъра на София обща молитва за мир. Изтъкнатият синодален аргумент се състоеше в това, че каноните на Православната църква забранявали молитвено общение с друговерци. Вярно, от древност Църквата е формулирала и приела такива правила (ап. правила 10, 45, 46, 65, Лаодикийските 6, 32, 33, 37 и 47 правила и други), с които се забранява обща молитва с изповядващи различна вяра. Тези синодални архиереи, гласували за синодалната позиция, не изясняват обаче в синодалното решение за какви друговерци всъщност става дума в тези църковни правила. В същите всъщност са посочени двете хипотези: забрана за молитвено общение с отлъчени (вж. напр. 10-о ап. пр.) и същата забрана за молитвено общение с еретици (вж. напр. 45-о и 46-о ап. пр.). Следователно основателно възниква въпрос, имащ пряко отношение към визитата на папата: към коя от тези хипотези попада гостуващата папска делегация – към групата на отлъчените ли, или към групата на еретиците? Същите синодални архиереи забравят също, че по отношение на практиката на църковното право на Православната църква съществува общоприетата сред канонистите теория за относителната задължителност на църковните канони, според която (казано най-общо) някои правила престават да действат „от само себе си“, тъй като през вековете се е променяла координацията на църковните канони с държавните закони, предвид изменящите се отношения между Църквата и държавата, сменяли са се обществено-икономически и политически системи, настъпвали са промени в бита, обичаите, нравите и културата на човечеството, фактори, които по един естествен начин са „принудили“ някои канони да не действат в буквалния си смисъл, отразен по време на самото им приемане. Всъщност те не са отменяни, тъй като повече от хилядолетие не е свикван органът, който ги е промулгирал в каноничното пространство, но сами са престанали да действат – престанали са най-вече защото причината, поради която са били създадени, вече не съществува. В тази връзка са и следните няколко примера:

Според 53-то правило на Лаодикийския поместен събор не подобава на християните да играят и танцуват по време на сватби. Още Валсамон обаче (в тълкуванието си на това правило) изказва съмнение във валидността и възможността да се изпълнява разпоредбата на този канон: „… то никак не се изпълнява, няма нужда и от тълкувание“[10]. С други думи, ако това правило трябваше днес да се изпълнява буквално, то с положителност всички православни щяхме да попаднем под запрещение.[11] В този контекст показателен пример е и забраната духовни лица да участват в празненствата на второбрачни. Зонара обаче репликира (в тълкуванието си към 7-о правило на Неокесарийския поместен събор), че тези предписания са само „на книга“ и че самият той знае, че патриарси и митрополити взимат участие в брачните празненства на царе, встъпващи във втори брак.[12] По подобен начин Зонара признава, че 96-о правило на Трулския събор (повеляващо тези, които „чрез кръщение са се облекли в Христа“, да не „гиздят косите на главите си с изкуствено плетене“) „никой не го забранява, нито патриархът, нито другите архиереи, нито монасите, които са духовни отци на тъй безсрамно постъпващите хора“[13]. В контекста на дискутираната тема са и коментарите на тълкувателите към няколко правила, според които се забранява на епископи, презвитери и дякони, или който и да е християнин, да се хранят на една маса с юдеи и еретици, дори да ги поздравяват.[14] Приемът на папа Франциск в Синодалната палата на „Оборище“ № 4 в София и разменените подаръци между римския понтифекс и патриарх Неофит трудно могат да бъдат оправдани, ако буквално се приложи 37-о правило на Лаодикийския поместен събор, според което: „Не трябва да се приемат празнични дарове, изпращани от иудеи или от еретици, нито да се празнува наедно с тях“.[15] Голяма е и грешката на Синода, след като допусна със свое решение папа Франциск да се поклони пред олтара на св. св. Кирил и Методий в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, ако буквалистично бъде приложено 6-о ап. правило, според което не трябва еретици да влизат в Божия дом.[16] В този смисъл актуализирането и кодифицирането на някои престанали да действат „от само себе си“ или по различни причини във времето канони стоят на дневен ред пред Православната църква, която започна вече подготовка за провеждането на Вселенски събор чрез свикване на поредица от всеправославни събори, които да очертаят решенията на бъдещия Вселенски събор.[17] Изглежда обаче Св. синод на БПЦ – БП или не разбра идеята на останалите поместни православни църкви, събрали се да обсъждат преди няколко години в Крит актуални канонични въпроси, или пък беше политически подведен от Руската православна църква да не участва в Събора.

Пак във връзка с аргумента на Св. синод, че молитвено съвместно участие с изповядващи други религии е неприемливо, възниква и въпросът: нима подобни забрани не съществуват и в правните кодекси на юдеите, католиците и мюсюлманите? Съществуват, разбира се, но техните ръководни представители са схванали много добре, че в проведената обща молитва за мир не са заложени никакви елементи на частно или общо богослужение. Това прочее се видя и от милионите зрители от целия свят: нито у юдеите присъстваше елементът на „люлеене напред-назад“, придружен със съответните поклони, нито мюсюлманите демонстрираха „намаз“ – коленичене и прострация, нито католиците отправяха литургични молитви към Бога според католическите чинопоследования. Общата молитва за мир, на която станахме свидетели, бе по-скоро в духа на св. ап. Павел в 1 Тим. 2:1: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци“ за мир на земята; както и в св. Павловото разбиране, според което ние трябва да поднасяме молбите си към Бог без безпокойство: „Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби“ (Фил. 4:6), и „с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии“ (Еф. 6:18). Разбира се, трудно е да се определи от православна гледна точка каква точно по вид беше тази обща молитва за мир – молитва, за която не можем да измислим точните думи (Рим. 8:26 – 27). Най-общо може обаче да се каже, че това бе молитва в Самия Дух (1 Кор. 14:14 – 15), който се застъпва за нас – за всички човеци на земята.

Към темата за съвместните общи молитви за мир с римокатолиците и другите християнски изповедания ще допълня, че те не са прецедент в най-новата история на Православната църква, в това число и за поместната ни църква. Разбира се, във времето на комунистическия режим в страната ни техният замисъл беше изцяло идеологически в полза на политиката на СССР и сателитите й, вкл. и Народна република България. Особено активно такива икуменически мероприятия се осъществяваха в рамките на Световния съвет на църквите (ССЦ), Конференцията на европейските църкви (КЕЦ) и Християнската мирна конференция (ХМК). Българската православна църква, предстоятелствана тогава от патриарх Максим, бе редовен домакин на такива общи икуменически молитви. В тях обаче римокатолици рядко участваха, тъй като след проведените в Москва през 1948 г. Всеправославни съвещания Ватиканът е заклеймен като проводник на Запада и капитализма, следователно като враг на социалистическата държавна система и на поместните православни църкви, попаднали в орбитата на съветското влияние. Мястото на римокатолиците бе заето от протестантските деноминации – като партньори на православните както в различни форумни инициативи, така и в общите молитви за мир. Официозът на поместната ни църква Църковен вестник подробно информираше своите читатели за тях. Ето пример за една такава обща молитва за мир, осъществена в сградата на тогавашната Духовна академия (сега факултет на СУ) в центъра на София. На 10 април 1975 г. в столицата се открива заседание на Работния комитет на ХМК. Св. синод е домакин и като такъв се открива със слово на Негово Светейшество Българския патриарх Максим, в което същият приветства събранието. Съдържанието на речта му е изцяло ориентирано към темата за мира, в контекста на обединяването на християните от цял свят независимо от религиозните си различия. Няколко дни по-късно, на 14 април, в аулата на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ се провежда „Икуменическа молитва“, в която взимат участие повече от 50 представители на християнски изповедания. Църковен вестник отразява тези минути от „икуменическата молитва“ за мир по следния начин: „В просторната аула на Духовната академия се събраха братя християни от различни изповедания, дошли от различни краища на света, духовници и миряни, мъже и жени, хора с различен цвят на кожата, говорещи на различни езици, но обединени от една вяра, един евангелски дух и един общ стремеж – да работят за мир и правда в света. Негово Преосвещенство Знеполският епископ Дометиан – Главен секретар на Св. Синод – произнася началния възглас на общата икуменическа молитва. Хорът пее „Царю Небесний“…“. Вглъбени в себе си, всички се молят Утешителят, Духът на истината да дойде, да се всели в сърцата им и да ги „очисти от всякакви скверни, та да могат, ръководени от Него, да изграждат Царството Божие на земята в мир и правда“. […] „В края епископ Дометиан чете специалната молитва за мир: „Човеколюбивий Господи, Боже на любовта и мира, простри над нас Своята могъща закрила. Не допускай раздори и гняв да разделят народите и направи те да заживеят в мир на благословената от Тебе земя… Не позволявай гняв да помрачава ума на Твоите люде. Вдъхни им разум, за да не пропиляват силите си за взаимно изтребление, а за мирен градивен труд и прослава на Тебе, Отца и Сина и Светаго Духа сега и всякога и вовеки веков. Амин“. Последва отпуст и тържествено многолетствие за Негово Светейшество Патриарх Максим, за народа и Правителството и за всички присъстващи.“[18]

 

Общи молитви за мир в съвременността

В съвременен вариант идеята за общи молитви, разбира се, е на папа Йоан Павел II, който на 27 октомври 1986 г. събра 120 религиозни лидери от 32 християнски и 11 нехристиянски религиозни организации, които прекараха ден на пост и молитва за мир. Нарекоха го именно така – „Световен ден на молитва за мир“. Мястото не беше избрано случайно – Асизи в Италия, там, където е роден св. Франциск – светецът на бедните, покровителят на екологията, природата, животните, основател на Францисканския орден. На тази обща молитва за мир БПЦ е официално представена от Старозагорски митрополит Панкратий.[19]

Статистически само две години по-късно представители на поместните православни църкви се включват в тази инициатива за мир със свое участие в общи молитви за мир. От 1988 г. до 2015 г. поместните православни църкви участват чрез свои епископи и дори предстоятели в 49 такива общи молитви: в Москва (Русия, 1988, 1999 – 4 пъти, 1990 – 2 пъти, 2012, 2014, 2015, 2016, 2017, 2019), Асизи (Италия, 2002, 2011, 2016), Ватикана (2008), Брюксел (Белгия, 2010 – 2 пъти, 2012, 2014, 2017), Минск (Беларус, 2010, 2016, 2017), Варшава (Полша, 2010, 2018), Будапеща (Унгария, 2012), Дубровник (Хърватия, 2012), Новосибирск (Русия, 2012, 2015, 2017), Згеш (Полша, 2012), Букурещ (Румъния, 2012), Санкт Петербург (Русия, 2012, 2014, 2016, 2017), Загреб (Хърватска, 2014), Рига (Латвия, 2016), Гродно (Беларус, 2016), Антверпен (Холандия, 2016), Мюнстер (Германия, 2017), Кемерово (Русия, 2018), Бялисток (Полша, 2019). При това на някои от тези общи молитвени събрания богослужебният православен елемент присъства видимо: чете се Св. евангелие, православните представители са с богослужебни одежди, носят енголпия и т.н. Така например в организираната от папа Йоан Павел ІІ през 2002 г. междурелигиозна обща молитва в Асизи, Италия, участие взеха Константинополският патриарх Вартоломей, Антиохийският патриарх Игнатий и множество митрополити и епископи от останалите поместни православни църкви. Само БПЦ бе представена от презвитер – ставрофорен свещеноиконом Иван Петкин, председател на българския храм и църковна община „Св. Иван Рилски“ във Виена. На същата обща молива участие взимат не само представители на християнските деноминации, но и мюсюлмани, индуисти, сикхи, будисти и др. За провежданите в Русия общи молитви характерното за повечето от тях е, че обичайно те се провеждат под някакво предварително съгласувано мото с библеистична насоченост. Така например на проведената на 25 януари 2010 г. в Москва в храма „Непорочно зачатие на Св. Дева Мария“ такава обща молитва (с участието на православни, католици, лутерани, баптисти, петдесетници и адвентисти от седмия ден) на събралите се вярващи е предложена тема за молитвено размишление по Иоан. 1:11: „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“[20]. Знаем вече също, че на 31 май папа Франциск ще се срещне с румънския патриарх Даниил и целия румънски Св. синод и заедно ще произнесат молитвата „Отче наш“ в новопостроена православна църква в Букурещ. Разбира се, според личното ми мнение от страна на православните поместни църкви при бъдещи подобни събития ще е добре някои моменти, имащи богослужебен характер, да бъдат внимателно осмисляни предварително, за да не се прекрачва действително границата на православната традиция и учение. За някои от тях намекнах в последния абзац.

Следователно от всичко, казано дотук, решението на Св. синод да не участва в общата молитва за мир по време на папската визита в София е аргументирано по-скоро от идеята за разделение, а не от идеята за любовта между човеците – в общочовешки план, а не в тясно религиозен. Този формален подход обаче не прави БПЦ – БП по-православна и повече апостолска и светоотеческа. За това ще се убедим съвсем наскоро, след месец, при посещението на папа Франциск в съседна Румъния, където Румънската православна църква със сигурност няма да демонстрира такова зилотско отношение към госта си, посетил диоцеза й.

Изкушението (в личен план) е грях, но приемайки го с пълно съзнание, накрая да попитам: дали пък БПЦ – БП е безупречна в канонично отношение? Къде всъщност е проблемът – в папата, посредник на Антихриста, или в самата среда на БПЦ – БП – с папата обща молитва за мир не може, но с агенти на Държавна сигурност може, вкл. и молитвено общение с политици атеисти! И може ли да цитираш канони, след като сам не спазваш канони – пример: неизпълнението на каноническата разпоредба за свикване на всеки 4 години на Църковен събор. Това вече не е метафора.

П.С. Слава на Бога, но не всички архиереи от Св. синод демонстрираха неадекватност по отношение на папската визита. Публичните обръщения на Високопреосвещените митрополити Наум Русенски и Антоний Западно- и Средноевропейски показаха на православните българи, че и всред епископите има люде, които, без да изпадат в неправославие, не се поколебаха да отправят градивна критика към тези свои събратя, които объркаха Православието с инатославие. Или може би и те са представители на „тъмнината“ и ще станат съучастници на папата в посрещането на Антихриста?! Затова нека да внимаваме, та да не би като книжниците и фарисеите, прецеждайки комара, да погълнем камилата: „Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате!“ (Мат. 23:24).


[1] Цит. по:https://clubz.bg/82580-mitropolit_nikolaj_poseshtenieto_na_papa_francisk_e_politicheski_akt

[2] Цит. пак там.

[3] Цит. пак там.

[4] Цит. пак там.

[5] Напр. посланикът на Р. България във Ватикана Богдан Паташев, който изрази съмнение по отношение казаното от митрополит Николай – вж. многобройните новинарски отразявания в българските медии.

[6] Въпросът за вдигането на Великата схизма и отмяната на взаимно отправяните взаимни анатеми между католици и православни през 1965 г. е поставян многократно в отделните поместни православни църкви на различни нива: общи православни форуми, синодални и други съборни решения. Този акт е приет и от БПЦ, и то не само в писмена форма в различни документи, но и на практика чрез участие в междухристиянски диалог с римокатолиците, взаимни срещи, вкл. и такива с общо молитвено участие. Обстоятелството, че през годината на налагането на разкола между Изтока и Запада – 1054 – поместната православна българска църква не съществува автокефално институционално на практика, или поне нейният център и функции са радикално променени, възстановена по-късно, тя е част от Православната църква, а не отделно тяло в нея, поради което последствията както от налагането на Великата схизма, така и решението за отмяната на взаимните анатеми важат и за БПЦ – БП. Това прочее се отнася за всички поместни православни църкви.

[7] Милаш, Далматински епископ Никодим. Православно църковно право. С., 1904, с. 279 сл.

Тук Далматински епископ св. Никодим Милаш има предвид едно от решенията на т.нар. Осми вселенски събор (известен още като „Фотиев“ и „Четвърти константинополски“), проведен през 879–880). На Събора се обсъждат и взимат решения по няколко съществени верови въпроса, между които първенството на папата, служенията в Църквата и връзката между тях, поместните обичаи, хиротонията без трон и възникналият проблем с Filioque-то. Както се вижда, два от тези проблеми са от съществено догматично и канонично значение за Църквата – за първенството на папата и за Filioque-то (въведено от франките в Символа на вярата, т.е., че Светият Дух изхожда като ипостас от Отца и от Сина). Този Събор, определян по църковна традиция като продължител на VІІ вселенски събор и носещ всички белези и специфики на действителен Вселенски събор, е последният, проведен преди бурята на Великата схизма; събор, основан все още върху общото Св. предание и по-специално върху неподправената вяра на Вселенския символ на вярата. Св. Никодим Милаш има предвид именно решението на този събор по отношение на възникналите по онова време на Запад догматични отклонения от вярата: Църквата отстоява автентичния текст на Символа на вярата, но в същото време признава законността на това общество в стремежа да се запази единството й, както и поради крайна икономия. – вж. повече в: Драгас, прот. Джордж. Осмият вселенски събор (Четвърти константинополски) и осъждането на Filioque. – In: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,18164/view,article/; Навпактски митрополит Йеротей (Влахос). Относно признаването на Константинополския събор от 879–880 г. за Осми вселенски събор. – In: http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=438

[8] Напр. този на прот. Владислав Цыпин – Церковное право, няколко издания от 1994 г. до сега.

[9] Вж. на официалната интернет страница на РПЦ – МП: http://www.patriarchia.ru/db/text/418840.html?fbclid=IwAR2Arptxr2ta3YHdnGt6u0HRGNi0vx9WOLT7rfy-lgeUJAUPPv5aJwRwD1o

[10] Правилата на Св. Православна църква с тълкованията им. Т. ІІ, С., 1913, с. 858.

[11] Anastasiou, I. Can all the Ancient Canons be Valid Today? – In: Kanon, Vol. I, Acta congressus 1971, Wien, 1973, р. 40.

[12] Ibidem, p. 41; вж. тълкуването на това правило от Зонара в Правилата на Св. Православна църква..., т. ІІ, с. 634; срв. Перић, Димшо. Црквено право. Београд, 1997, с. 50.

[13] Правилата на Св. Православна църква ..., т. ІІ, с. 388; срв. Перић, Д. Цит. съч, с. 50.

[14] В голяма степен това се дължи на думите на св. Йоан Богослов – наричан „Апостол на любовта“ (Sic!) – във 2 Иоан. 9–11, според когото „Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина. Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте, защото който го поздравява, участва в неговите лоши дела!“. Подобни примери се забелязват и в написаните от някои от св. отци на Църквата страници, като напр. от св. Кирил Иерусалимски, според когото трябва да се бяга от еретиците – „Дори не поздравявай такива хора, за да нямаш участие в безплодните дела на тъмнината! Не се събирай с тях и не се впущай в разговор с тях“ (вж. Партений, Левкийски епископ. Православие и католицизъм. Духовна култура, кн. 7–8, 1954, с. 6). Трябва обаче да се подчертае, че изразяваният теологумен от отделни представители на Църквата (вкл. и св. отци като св. Кирил Иерусалимски, известен също като закрилник на бедните и бедстващите) по този въпрос се изважда от контекста на думите на св. Йоан Богослов, защото те са по-скоро предупреждение към съвременниците му, тъй като и в наше време, и тогава е имало хора, които не приемали, че Иисус е Месия и Божи Син, че Той е Господ, дошъл в плът на земята, като дори имало и такива (както и днес), които твърдели, че Той не е историческа личност, а мит. Именно за такива хора са предупредителните думи на св. Йоан, т.е. от съвременна гледна точка те по-скоро биха могли да се отнесат към хора атеисти, материалисти, отколкото към християни, изповядващи Христос като Божи Син и Господ свой, но по една или друга причина са изпаднали в някои форми на лъжеучение.

[15] Правилата на Св. Православна църква…, т. ІІ, с. 839.

[16] Вж. поредица от правила: 95-о Трул., 1-во на св. Василий Велики, 19-о на св. Тимотей Александрийски и др.

[17] Вж. напр. една от темите за обсъждане („А. Кодификация на свещените канони и канонически разпоредби, за да получат някога одобрението на Вселенски събор”), поставени на Всеправославното съвещание на о. Родос, проведено през 1962 г. – Всеправославното съвещание на остров Родос (из доклада до Негово Светейшество Българския патриарх Кирил и Св. синод на делегацията, взела участие на Всеправославното съвещание). – Църковен вестник (ЦВ), бр. 4, 1962, с. 7.

[18] Вж. Достойно изпълнение на християнски дълг. (Приветствено слово на патриарх Максим при откриване заседанията на Работния комитет на ХМК в София, 10 април 1975 г., както и Християнската миротворна конференция и проблемите на Близкия изток), в: Църковен вестник, бр. 15, 21 май 1975, с. 1 сл.

[19] https://dvagrada.ru/wiki/

[20] Вж. повече информация в: https://dvagrada.ru/wiki/Служебная:Ask/-5B-5BКатегория:События-5D-5D-20-5B-5BТип-20патологической-20речи::Экуменическая-20молитва-5D-5D/-3FМесто-20события/mainlabel%3D/limit%3D30/order%3DASC/sort%3DДата-20события/offset%3D30/format%3Dul/link%3Dall/headers%3Dhide/searchlabel%3D…-20см.-20далее/columns%3D2