Украинският разкол вече не съществува

През януари Православната църква на Украйна (ПЦУ), създадена след получения от Вселенския патриарх томос, навърши една година. За една църковна структура това е много кратък период, който все пак ни позволява да правим някакви изводи. Като един от поддръжниците на украинската автокефалия, какво бихте определили като успех и какво – като неуспех на новата украинска църква за изминалата година? Кои прогнози се оправдаха и кои ‒ не?
Ще започна от последния ви въпрос – кои очаквания не се оправдаха. Основното, което не се случи, това е обединяването на всички православни в Украйна в една нова църква. Подобни очаквания след създаването на ПЦУ наистина съществуваха. Някои оптимисти предполагаха, че това обединение ще се случи едва ли не веднага след учредяването на новата структура. По-сдържаните прогнози твърдяха, че известно време след създаването на ПЦУ към нея ще започнат масово да преминават енории на Московската патриаршия. Това обаче не се случи. На практика тези преминавания бяха малко. Липсва точна статистика, но обикновено говорят за около 500 енории, преминали от Украинската православна църква – Московска патриаршия (УПЦ МП) към юрисдикцията на ПЦУ. Това е много малко. Трябва да кажа, че самият аз предполагах, че подобен процес на преминаване ще започне бавно, но постепенно количеството на напусналите УПЦ – МП ще се увеличава. Нищо подобно не се наблюдава и трябва да призная, че сгреших. Впрочем сега разбирам, че това не е кой знае какъв проблем. За Украйна е добре, ако на територията й съществуват съвместно две паралелни канонични православни структури, които, казано на светски жаргон, се конкурират помежду си.
Доколко сериозни са проблемите, предизвикани от оттеглянето на Филарет?
Мисля, че и това има своите положителни страни. Ако трябва да си говорим честно, Филарет беше токсична фигура в очите на православния свят. Темата за украинската автокефалия се обсъжда от години и йерарсите на различни православни църкви неведнъж се опитваха да решат този проблем. Основно препятствие за това неизменно се оказваше личността на Филарет и заеманата от него позиция. В някакъв смисъл той е въплъщение на онези традиции в православието, които се появиха през съветската епоха – та той заема киевската катедра в средата на 60-те. Благодарение на разкола, създаден от него в началото на 90-те, всичките тези съветски традиции се оказаха консервирани в Киевската патриаршия. Надявам се заедно с неговото оттегляне тези привнесени обичаи от съветската епоха също постепенно да си отидат.
Можем ли да говорим за някакви успехи на новата църква – очаквани и неочаквани?
Ако говорим за нещо неочаквано, то темпото на признаване на новата Православна църква на Украйна от поместните православни църкви е много по-бързо, отколкото предполагах. Смятах, че това ще отнеме няколко години. Трябва да се отбележи, че историята на предоставяне на автокефалия почти при всички поместни църкви е протичала сложно, с конфликти и скандали, а процесът на признаване е отнемал десетилетия, а понякога и столетия. Например Руската православна църква след нейното фактическо обособяване в средата на XV в. е трябвало да чака почти век и половина признаването на автокефалията. А още първата година от съществуването й ПЦУ вече е призната от най-авторитетните църкви – от Вселенската патриаршия, първа по чест, от традиционно смятаната за втора по чест Александрийска патриаршия и от един от лидерите на православния гръкоезичен свят, Еладската църква. Мисля, че скоро ще имаме нови признания. Събитията се развиват с висока скорост. Някои неща се случват, общо взето, така, както предполагах. Надявах се например, че ПЦУ ще бъде достатъчно отворена към очакванията на гражданското общество, към участието на миряните в църковния живот. Общо взето, точно това се случва. ПЦУ не се превърна в затворена структура, глуха към гласа на обществото и обикновените вярващи. Тя реагира на техните очаквания достатъчно гъвкаво.
В какво се проявява това?
Например във въпроса за допустимост на богослужението на роден език. Дискусии по тази тема в момента протичат в Руската църква и позицията на Московската патриаршия е доста сдържана. Неотдавна патриарх Кирил заяви, че е допустимо четенето на Писанието на руски език, но настоява всички останали части от богослужението да се водят на църковнославянски. В ПЦУ повечето богослужения се водят на украински. Само че енориите, които желаят службата да се води на църковнославянски, имат пълната свобода да го правят. Нещо повече, ако някоя енория пожелае да служи на руски – и с това новата църква, доколкото разбирам, няма проблем. Подобна гъвкавост се проявява и в датата за празнуване на Рождество. Както е известно, в момента само четири поместни църкви се придържат към юлианския календар и празнуват Рождество на 7 януари – Руската, Грузинската, Сръбската и Йерусалимската. ПЦУ на практика признава възможността Рождество да се празнува и на 25 декември, и на 7 януари. Мисля, че подобен гъвкав подход заслужава уважение – новата църква не догматизира второстепенни въпроси, а слуша гласа на енориите и се води от техните интереси.
Йерарсите на РПЦ – МП, критикуващи решението за предоставяне на автокефалия, обикновено акцентират върху традиционните църковни норми, според които преодоляването на разкола е възможно само в случай на принесено от разколника покаяние – нещо, което не се случи при създаването на ПЦУ. Как се отнасяте към подобни аргументи?
Формално тази забележка е вярна. Разколниците наистина трябва да се каят. Само че в определен смисъл това покаяние се случи. Нека си припомним, че приблизително година преди предоставянето на автокефалията Филарет изпрати до архиерейския събор на РПЦ писмо, което имаше покаен характер. В него той, без да описва своите грехове, все пак признаваше за тях и молеше събора да му прости за стореното от него през годините. Нещо повече, той подписа писмото не като патриарх и дори не като епископ, а със своето монашеско име Филарет. Доколкото ми е известно, написването и изпращането на писмото, както и съдържанието му е било съгласувано с Москва, където са очаквали този документ като форма на необходимото покаяние и основание за снемане от Филарет на наложеното запрещение. Друг въпрос е, че Москва реши да не се възползва от възможността и покаянието не беше прието, което не отменя факта на поднасянето му.
Що се отнася до Украинската автокефална православна църква (УАПЦ), отново ще напомня, че навремето тя беше готова да влезе в полуавтономна структура, която Руската църква би учредила на мястото на УПЦ – МП, и докато се водеха предварителни разговори, никой не изискваше от нея покаяние. Защо в случая с ПЦУ тя трябва да постъпва другояче? Освен това самият факт, че и Украинската православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ КП), и УАПЦ преди създаването на ПЦУ на обединителния събор обявиха за своето саморазпускане, вече говори за това, че те признават своите структури за непълноценни, т.е. косвено признават техния разколнически характер. За това гласуваха всички епископи на тези църкви – в някакъв смисъл това също е форма на покаяние. Действително, Филарет сега се отказа от предишното си решение и настоява, че Киевската патриаршия трябва да продължи да съществува. За него това е отказ от покаяние. Но за останалите епископи нищо подобно не може да се каже. И накрая, нито РПЦ, нито УПЦ – МП така и не разясниха в каква форма това покаяние следва да се поднесе. Затова винаги оставаше рискът, че например Киевската патриаршия ще принесе покаяние, но поради някакви политически причини няма да й го приемат – което и се случи в началото на 2018 г. Без ясно указание какво именно очаква от разколниците Руската църква, изискването за покаяние по-скоро напомня на повод за „отказ“ от преодоляването на разкола.
Според вас за появата на ПЦУ способства и позицията, заета от йерарсите на РПЦ и УПЦ – МП в руско-украинския конфликт. В какво обаче се изразяваше враждебността на тази позиция по отношение на украинското общество и държава? Струва ми се, че патриарх Кирил искаше максимално да се дистанцира от заемането на страна в този конфликт и никога не е поддържал открито Русия, още по-малко пък сепаратистите от Донбас. По-скоро можем да говорим за това, че РПЦ не признаваше войната в Донбас за конфликт между Русия и Украйна, но дали това е основание за искане на автокефалия?
Вие говорите по-скоро за един по-късен стадий на войната в Донбас, когато РПЦ наистина се стресна от последиците на случващото се и започна видимо да се дистанцира от конфликта. Но ще напомня за по-ранни събития, когато така наречената доктрина „Руски свят“, артикулирана именно от РПЦ, се превърна в идеологическа подплата на войната. Именно тя мотивираше хората, които пристигаха в Донбас през 2014 г., за да се обединяват в структури като Руска православна армия. Тази доктрина изтъкваше критерия за езика и светогледа над постулата за църковно единство и изискваше защита на това езиково и светогледно единство. Бях свидетел как се раждаше тази доктрина, предупреждавах свещеноначалието за възможните катастрофални последици от приемането й. За съжаление моите най-лоши опасения се сбъднаха. Освен това в началото на март 2014 г., когато в Киев вече беше победил майдана и Съветът на федерациите току-що беше предоставил на Путин правото да използва руски войски на територията на Украйна, отец Всеволод Чаплин, по онова време официален глас на РПЦ, вече разсъждаваше за ползите от това решение. Руската православна църква навремето прие молитва за преодоляване на сегашния конфликт. Но самата молитва вече съдържаше в себе си идеологически и политически предпоставки – предлагаше се да се молим за преодоляване на междуособната бран, т.е. на гражданската война. С други думи, на вярващите се предлага да се отнасят към случващото се като към война на едни украинци с други, без всякаква мисъл за Русия. Подобна интерпретация на конфликта напълно съответства на позицията на Кремъл. Впрочем тази молитва се чете и в Украйна, в църквите на УПЦ – МП. Така че, уви, не можем да говорим за пълен неутралитет на РПЦ.
Казвате, че създаването на ПЦУ е било необходимо за преодоляването на разкола в Украйна. Но случи ли се това преодоляване? На практика в страната продължават да съществуват няколко църкви, а позицията на УПЦ – МП, която отказва да признае ПЦУ, е почти без промяна.
Действително, критиците на действията на Константинопол в Украйна обикновено говорят, че разколът си остава непреодолян, а православните в нашата страна продължават да са разделени. На мен ми се струва, че разколът може да съществува на две нива – екзистенциално и организационно. И екзистенциалният разкол с приетото година по-рано решение все пак е преодолян. От гледна точка на световното православие и вярващите от ПЦУ, и онези, които принадлежат към УПЦ – МП, са равноправни и могат да пребивават в общение един с друг. В този смисъл разколът вече не съществува. Но след подобно преодоляване тези, които са свикнали със състоянието на разкол, се опитват да го съхранят на организационно ниво, т.е. говорят, че църквата си остава разделена и не бива да се признават структурите на другата църква. Така в момента постъпват йерарсите на УПЦ – МП. И Руската православна църква напълно ги подкрепя в това им поведение. УПЦ – МП забранява на своите клирици и миряни да имат каквито и да е отношения с православните от автокефалната църква. И въпреки че от гледна точка на Вселенската патриаршия между тези две църкви вече няма разлика, УПЦ – МП твърдо настоява, че от нейна гледна точка различие съществува. Това разделение е изкуствено и едностранно. Например, ако в храм на ПЦУ влезе да се причасти мирянин от УПЦ – МП, там с радост ще го приемат – по същия начин той или тя може да посети която и да е православна църква по света. Но ако вярващият от ПЦУ дойде да се причасти в храм на УПЦ – МП, там няма да го приемат. При това няма да го приемат именно в църквите на Московската патриаршия, а в храмовете на всички останали поместни църкви ще го приемат. С други думи, състоянието на разкол се поддържа по изкуствен начин и изключително на административно ниво. Също така изкуствено сред вярващите в УПЦ – МП се нагнетява състояние на истерия и ненавист към техните събратя в ПЦУ.
Как на практика изглеждат отношенията между миряните от УПЦ – МП и ПЦУ?
Както вече казах, от гледна точка на ПЦУ няма никакви пречки за общение с миряните от УПЦ. Само че в вътре в УПЦ в момента се разпалва истерия и нетърпимост не само към вярващите от ПЦУ, но и към Константинополската и Александрийската патриаршия и изобщо към всички, които са признали ПЦУ. Това е напълно изкуствено създавана истерия, която според мен се отразява на духовното състояние на вярващите в тази църква. Не искам да правя обобщения, но виждам как някои миряни от тази църква живеят с усещането за постоянно преследване само защото не желаят да признаят нещо очевидно – разколът вече не съществува. Това ми напомня сюжета на филма „Гудбай, Ленин“ – след падането на Берлинската стена една нещастна жена продължава да живее с илюзията, че Германия е все още разделена, а нейните близки по всякакъв начин поддържат тази илюзия. Подобна илюзия в главите на мнозина в УПЦ сега бива поддържана както от Москва, така и от Киево-Печорската лавра.
Ако твърдите, че именно позицията на църквата на Московската патриаршия по повод на войната в Донбас много силно способства за създаването на ПЦУ, то как да си обясним толкова силните позиции, които УПЦ – МП има и успява да съхрани? Може би този въпрос не е бил толкова съществен за вярващите?
По-скоро това потвърждава, че в Украйна е съхранена толерантността към чуждото мнение въпреки хибридната война, която се води срещу нея. Украинците са водени от принципа „позволете ни да живеем както искаме, а вие също живейте както искате“ и повечето от тях са напълно търпими към Московската патриаршия. Ето защо в момента няма сериозен конфликт между УПЦ – МП и ПЦУ. Има отделни конфликтни ситуации, свързани с преминаването на някоя енория от една юрисдикция в друга, но въпреки всичко повечето хора се отнасят съвсем спокойно към факта, че някой посещава храмовете на Московската патриаршия. Мога да опиша ситуацията, която съществуваше преди предоставянето на автокафалията. Знам много подобни примери. Човек ходи на църква – единствената канонична църква по онова време беше църквата на Московската патриаршия. Започна войната и този човек разбира, че РПЦ най-малкото пасивно подкрепя случващото се. Този енориаш се оказва пред нравствена дилема – или да отиде в разкол, или да продължи да посещава църквата, която смята за свързана с агресора, или изобщо да престане да ходи на църква. Мнозина постъпиха точно така – напуснаха църквата. Именно за решаване на този проблем се появи необходимостта от създаването на автокефалната църква, където хората да могат да ходят с чиста съвест, че не пребивават в разкол, а са част от канонична църква, която е независима от Москва. При това повечето хора нямат нищо против тези, които смятат за възможно да продължават да ходят в храмовете на Московската патриаршия. Посещавайте, щом искате, но ни позволете и на нас да посещаваме нашата църква.
След предоставянето на автокефалия на Украинската църква РПЦ обяви, че прекратява евхаристийното общение с Вселенската патриаршия, по-късно то бе прекратено и с други поместни църкви, признали ПЦУ – Александрийската патриаршия и Еладската църква. Впоследствие се направи изключение за йерарсите, които не са съгласни с решението на своите предстоятели, но така или иначе, в момента няма изгледи за преодоляване на състоянието на противопоставяне с Вселенската патриаршия и с останалите поместни църкви. Виждате ли някакъв изход от ситуацията?
Сегашната ситуация оприличавам на водовъртеж, в който свещеноначалието на Руската църква само попадна със своите решения. Да излезеш от него, след като си поел по пътя на прекъсване на отношенията и самоизолация, не е лесно. Всяка следваща крачка в голяма степен е предопределена от предишните действия. Не изключвам възможността вече мнозина в Руската православна църква да са разбрали, че това е улица без изход. Но водовъртежът продължава да засмуква всички, попаднали в него. Как в момента да се излезе от него, честно казано, не знам. Разбира се, има решение – да престанеш да играеш на разкол, да признаеш, че такъв няма, да възстановиш отношенията с всички църкви. Надявам се, че някога това ще се случи. Ще промени ли църквата този път на самоизолация? Мисля, че ще го промени. В каква посока? Не изключвам възможността да е в по-лоша. Но това е изборът, направен от свещеноначалието на РПЦ. Не разбирам как си представят крайната цел на избраната политика? Надяват ли се, че Вселенската патриаршия и поместните църкви ще отменят своето признаване на ПЦУ? Това няма да се случи. Смятат ли, че ПЦУ по някакъв начин сама ще изчезне? Това също няма да се случи. В приеманите от РПЦ решения липсва стратегия – това е само преследване на мимолетни цели и опит да се демонстрира достойнство. Ако си говорим без заобикалки, то всичко това напомня на театър за един зрител и този зрител е Владимир Путин.
Може би РПЦ нямаше друг избор освен прекратяване на общението с Константинополската патриаршия в отговор на предоставения томос?
Струва ми се, че патриарх Кирил имаше много възможности да не докарва ситуацията дотук. Вече споменах за писмото, изпратено от Филарет до Архиерейския събор на РПЦ. Ако то беше прието, каквито очаквания имаше (самото изпращане на писмото не беше изненада, за това чрез различни посредници се договаряха представителите на Киевската и Московската патриаршия), много е възможно да не се беше стигнало до намесата на патриарх Вартоломей. Другата възможност беше Всеправославният събор от 2016 г. в Крит, на който РПЦ в крайна сметка не отиде, като успя да убеди в това и йерарсите на няколко други поместни църкви. Една от точките на дневния ред на Събора първоначално беше темата за предоставяне на автокефалия. Предлагаше се да бъде утвърдена нова процедура за такова предоставяне и в частност да се приеме положението, че автокефална църква може да бъде утвърдена само със съгласието на всички поместни църкви. Най-малкото в тази посока се водиха всички опити за решаване на този въпрос още от 60-те години на миналия век. Само че именно РПЦ още преди да се откаже от участие в Събора, настоя темата за автокефалията да бъде извадена от дневния ред. В крайна сметка се запази древната процедура, по силата на която Константинополската патриаршия е в правото си да взима подобни решения самостоятелно. Което и стори Вартоломей. Така че, струва ми се, РПЦ имаше множество възможности самостоятелно да разреши тази нездрава ситуация на разкол, която наблюдавахме в Украйна. Но всички тези възможности бяха отхвърлени и беше избран пътят на конфронтацията. РПЦ отказа да обсъжда с когото и да било начините на разрешаване на украинския проблем. И липсата на диалог ни доведе до ситуацията, в която сме.
В момента се наблюдава странна ситуация, при която РПЦ заявява прекъсване на евхаристийното общение с Константинополската патриаршия и с другите поместни църкви, признаващи ПЦУ, докато Вселенската патриаршия и тези поместни църкви не признават това прекъсване на общението и продължават да поменават Московския патриарх по време на богослуженията. Доколко безпрецедентна е тази ситуация?
Подобни едностранни прекъсвания на общението е имало в историята и преди. И между другото, докато това прекъсване на общението не е признато и от двете страни, това не се счита собствено за разкол, както е например при схизмата между Православната и Католическата църква. В момента имаме само фантазии на една от страните.
Можем ли да говорим за криза в православния свят, предизвикана от украинския въпрос?
Да, това е криза. В изначалния смисъл на думата. Ще напомня, че на гръцки думата „кризис“ означава съд. И не мисля, че кризата е предизвикана от украинския въпрос. По-скоро този въпрос яви проблеми, които дълго време се натрупваха в православния свят и в отношенията между църквите. Можем да говорим и за липсата на междуцърковна солидарност, и за фиксацията върху въпросите за каноничните територии – отдавнашен проблем, чиито корени откриваме още в римската епоха, и практиката да се използва Евхаристията с цел шантажиране, т.е. с помощта на основополагащото тайнство да се решават мимолетни проблеми. Въпросът за украинската автокафалия не породи тези проблеми, той просто потвърди, че те съществуват.
Превод от руски: Димитър Спасов
Източник: Snob.ru
Архимандрит Кирил (Говорун) е преподавател в Академията „Свети Игнатий” и в Богословската академия в Стокхолм, Швеция. Научен сътрудник на Колумбийския университет в САЩ. Завършил е богословие в Киевската духовна академия и в Атинския университет, защитава докторска дисертация по философия в Дърам, Великобритания. През 2007 г. приема монашеско пострижение. От 2008 до 2009 г. е председател на Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ МП, а в периода 2009–2012 г. е заместник-председател на Комитета по образование на Руската православна църква. Автор на монографията Воля, действие и свобода. Христологичните спорове през VII век. (Will, action and Freedom. Christological Controversies in the Seventh Century. Leiden- Boston: Brill, 2008), както и на множество статии и изследвания в областта на богословието.