We say God and the imagination are one...

                                                                                                        How high that highest candle lights the dark.

                                                                                                                                                        Уолъс Стивънс

 

                                               

Ще се приближа към темата за откровението[1] с помощта на художествена творба, защото християнското учение в католическата традиция се излага и с определени произведения на изкуството. Важно е да се отбележи най-напред, че представянето на истините на християнството в образи не е въпрос на полезност, нито на пропаганда, както често се твърди, а на вярност към откровението на Въплътеното Слово. Творбата е картина на Рафаело Санцио, който може да бъде наречен художникът на католицизма заради хармоничното съчетаване на противоположностите, което е съществена черта на неговото творчество. Със своето изкуство Рафаело не онагледява догми, а подема божественото действие на Откровението, така както Микеланджело подема акта на Сътворението на свода на Сикстинската капела. Неслучайно техните съвременници ги наричат divini, „божествени“. Впрочем едва през Ренесанса започват да наричат художника „творец“^[2]. Днес употребата на тази дума ни се струва повече от естествена, ала тогава съвсем не било така: по онова време Творец била запазена само за Бог дума, тъй като Той единствен може да твори, да извлече от нищото всичко съществуващо на небето и земята. Художникът се схваща като изпълнител, като „ръка“, „инструмент“ при изработването на образа, който той повече или по-малко умело възпроизвежда, без изобщо и да става дума чрез него да изразява своето въображение и индивидуалност: черти, които стават основен белег на изкуството след Ренесанса. Рафаело и Микеланджело постигат, напротив, тяхното изкуство да бъде признато именно като творчество, а не като „производство“ сред останалите занаяти.

Думата творец поставя ударението на изкуството като сътворяване, създаване на нещо ново, което още не е. Именно тогава стават значими оригиналността и креативността на гения, който не просто следва, но съперничи на Твореца. Как обаче образът може да дръзва и да претендира, че е в състояние да представи непредставимото? Изобразимо ли е изобщо Абсолютното?

Името „творец” не изразява някаква абсурдна претенция на ренесансовия художник да се изравни с Бога. Той знае, че човек е сътворен, но знае още, че е сътворен по „образ и подобие“, че е дарен от своя Творец с изначалната творческа свобода, и именно в нея той намира своето право да извлича „от нищото“ (ex nihilo) каквото реши, което всъщност определя всеки творчески акт. В създаването на нещо ново, което досега не е било, е голямото различие между твореца и изпълнителя.

Творец е художникът, притежаващ божествената способност да сътвори нещо ново, затова съвременниците наричат Рафаело divino или „смъртен бог“. Той не просто подражава и възпроизвежда нещата, а със силата на своето въображение осъществява една още неподозирана възможност, дава ѝ неочаквана форма. При художествената творба разстоянието между материята и формата е възможно най-голямо и резултатът е невероятен. Колкото по-трудни, по-тъмни, по-оскъдни са времената, „колкото по-отдалечена от действителността е възможността“[3], толкова по-силен и по-творчески е художественият акт. Въпросът следователно е дали може да се намери този творчески акт, който подема, продължава божественото дело в дадено човешко изделие и който именно го превръща в творчество, в творба.

Защо е нужно художникът да подема творческия акт на Бога? Действието, с което Бог поддържа творението, е същото, с което го създава, и от гледната точка на Бог светът винаги е в своето начало. За нас, тварите, обаче светът е преходен и тленен, той непрестанно се отдалечава от своето начало. Оттук и необходимостта от преоткриване на началото, от противопоставяне на еднообразния и еднопосочен ход на времето и преобразяване на живота. Враните и полските кринове славят Бога такива, каквито са. Човекът, пък бил той и облеченият във всичката си слава Соломон[4], не може да постигне това съвършенство, ала има своята задача: да продължи делото на творението. Тъкмо художникът е човекът на „продължаващото творение“, на обновяването и преобразяването на света и затова мисля, че празникът Преображение трябва да бъде празник на художниците. Възгласът „хубаво е (καλόν ἐστιν) да бъдем тук“[5] разкрива званието на художника: да направи невидимото видимо, за да ни открие образа на онази красота, която ние, бедни странници по тази земя, не успяваме никога сами да съзрем.

Опитът на изкуството е опит на удивление от срещата ни в творбата с нещо ново, с нещо „в повече“, което ни изненадва и прелъстява, разширява и задълбочава нашия хоризонт, преобразува нашите възприятия и разбирания, кара ни да мечтаем, да излезем от себе си към едно другаде и същевременно ни дава отправни точки в реалността. Накратко, срещата с изкуството събужда „най-висшата ни духовна активност… променя чувството ни за живота“[6], позволява ни да намерим място и смисъл в света, като открива в него достъп до една друга реалност, изкуство, което не прави това, не е изкуство. В крайна сметка всяко истинско изкуство е свещено. Ако изкуството е изкуство, то е свещено, инак просто не е изкуство.

Откривам в Преображението на Рафаело апогея на ренесансовия художник творец. Тази творба запленява с виртуозната композиция на хоризонталите и вертикалите, с вещото разполагане на светлините и сенките, на топлите и студените тонове, жестовете и израженията, обединява в хармоничен синтез противоположностите и най-вече ни кара да изпитваме онова чувство на захлас и благоговение, което изпитваме при срещата със свещеното. Виртуозната композиция на Рафаело ни дава класическия християнски модел на срещата между религиозния и естетическия опит. Художникът ни очарова със своята „ведрост и нежност“ (serenità i soavità). Той развива и преобразува античния идеал за „красивото и доброто“ (καλὸς καὶ ἀγαθός), който е постигнатата в борбата хармония, в християнския идеал за превъзмогването на противоборствата, като с грация и дълбочина интегрира вяра и мисъл, морал и изкуство. Изкуството на Рафаело запленява ума и сърцето ни със съвършеното равновесие и съответствие на формите, образите и темите, с изящната и свежа красота, с която възпява в човешка и космическа литургия бракосъчетанието на човечеството със света и Бог. Светлината, която олекотява тежестта на хората и нещата и ги превръща в одухотворени тела.

Красивото не е отвъд или отсам света, а е в пълно съвпадение на битие и трансценденция в съвършената и очевидна форма, оттук и голямата сила на това изкуство, възприето веднага като официално от Католическата църква, за която е фундаментално да защити обективната очевидност на откровението срещу неспокойното дирене и лутане на субективността, до която води sola fide на Лутер (роден впрочем в една година с Рафаело). Рафаело е художникът на „католичността“, т.е. всеобщността на християнството, което съвсем не е само догма и морал, но и очарование и грация, хармонично съчетаване на противоположностите, на пълно равновесие между свещения и профанния свят.

Затова нека, гледайки „Преображението“ на Рафаело, да се опитаме да се приближим към християнското схващане за откровението. Това е последната творба на Рафаело, неговото завещание. Рисува я в продължение на три години – до смъртта си на 6 април 1520 г. Тя, по думите на неговия биограф Вазари, е „най-прославената, най-красивата и най-божествената“ от работите му и до началото на ХХ в. (в продължение на 4 века!) се смята за най-добрата и прочута картина на света.

Композицията на тази внушителна картина (4х3 м) е необичайна.

В горната част на картината се вижда Богоявлението на планината Тавор, където преобразеният в божествената Си слава Исус Христос се носи, придружен от Мойсей и Илия, в небето, обвит в ореол от облаци и светлина, над възвишението, където тримата апостоли са паднали на земята.

В долната част е изобразена сцена от следващия епизод с хванатото от бяс момче, което Иисус изцелява, щом слиза от планината

Евангелистите Матей и Лука[7] разказват, че Иисус взема апостолите Петър, Яков и Йоан на върха на планината, където изведнъж Мойсей и Илия застават от двете Му страни, Той Се преобразява и лицето Му светва като слънце и дрехите Му стават „бели като светлина“. Светъл облак хвърля сянката си над планината и от него се разнася гласът на Бог Отец: „Този е Моят възлюбен Син, в когото е Моето благоволение“. Учениците се изплашват много и падат на земята, докато накрая, Иисус, останал сам, възвърнал човешките си измерения, не се връща при тях.

Преображението е откровението на Божествеността на Исус Христос.

Но какво точно е откровение? Гръцката дума απο-καλυψις, а и латинската re-velatio, буквално означава „свалям булото“, т.е. това е явяването на тайнствения, невидим Бог, който дава на човека да го познае. Бог се открива по два начина: 1) опосредствано – чрез творението или чрез посредници (ангели, пророци, събития), и 2) непосредствено – чрез явяването на Бог не просто в сън или видение, а осезаемо, в сетивна форма. Поради двойния смисъл на предлозите απο и re означава също „за“-булвам. В този смисъл е налице диалектика на откровението: Бог в своето откриване Се скрива, в своето разбулване Се забулва, съхранява Своята тайна. Откровението, значи, не може да бъде разбирано като изясняване, което дава всички решения, носи готови всички отговори. Откровението е потапяне на ума и сърцето в бездънната тайна на Бога. Днес тази диалектика на откровението ни се изплъзва, особено що се отнася до второто измерение на скриването, забулването, съхраняването на тайната. Приемаме, без да се замисляме, че благодарение на науката в света няма нищо скрито, което да не може да бъде открито, че всичко може да бъде обяснено. Ала Бог, Който се открива на света и в света, е винаги безкрайно по-голям и загадъчен от всички обяснения и Той може да бъде познат и обикнат не със силата на разума, а с вярата, с отдаването на сърцето.

С преображението – с откровението на Своята божественост – Иисус Христос преобразува структура на монотеизма, на единобожието, като открива присъствието на Сина, т.е. на Самия Себе си, в Бог. Това преобразува Единия Бог в Отец и Син. Единобожието не е поставено под съмнение: Отец и Син имат една същност, но тя не е статична и абстрактна, а динамична и разграничена. Християнският Бог е жив Бог, Той се открива като Бог на любовта. Бог е любов, Бог не пребивава във великолепна самота, а е живо общение на божествените личности[8], което е неизчерпаем извор на живот. В Бог има любов, която е динамика, живот: това е голямото откровение на Преображението на Иисус на планината Тавор.

Преображението поставя въпроса за отношението между божествената и човешката природа, с които се открива Иисус Христос, за отношението съответно между свръхестествения и естествения свят. То повдига и проблема за това дали човек е способен сам, със силата на своя разум и знание, да постигне истината на откровението, или то е Божия благодат, която осенява само избрани.

Рафаело изобразява както откровението, така и начина на неговото възприемане, предизвиканите от него реакции. Божественият блясък и вятърът на Светия Дух озаряват и развяват дрехите на издигналите се от двете страни на Исус, реещи се в екстатично съзерцание Мойсей и Илия.

Ала със своята сила и непоносима интензивност божественият блясък и вятърът на Светия Дух просват на земята тримата апостоли, едновременно заслепени и озарени на върха на планината. Те закриват очите си, които не могат да издържат сиянието на Христос. Изумени и изплашени са от случващото се над тях. Характерното за Рафаело спираловидно движение преминава през техните потъмнели тела, паднали на земята в обратна „левитация“ на носещите се в небето Иисус, Мойсей и Илия: Яков е паднал като поразен от гръм, Петър се гърчи в мъки, Йоан е пронизан от божествената енергия, която като електричество минава през него, едната му ръка се движи свободно във въздуха, другата закрива очите му от непоносимата светлина. Тримата апостоли са все още приковани към земята, те са както повалени, така и увлечени от свръхестествения порив, приети са да влязат в откровеното им небесно Царство, вече принадлежат към него, макар все още да не го разбират.

Преображението на Иисус Христос дава онова виждане на Бог, на което блажените се наслаждават в небето. Двама[9] обаче още тук, коленичили вляво на върха на планината, съзерцават Преображението. Те са зрителите на сцената, те виждат Преобразения в небесната си слава, дарени са с Блаженото съзерцание, тоест с визуалното или интуитивно откровение на свръхестествените реалности. В тяхно лице художникът изобразява мига, в който двата свята – естественият и свръхестественият – се срещат чрез простия поглед на силната вяра в изпълнения с любов устрем към Бог.

С образите на двамата блажени Рафаело отговаря и на ключовия за откровението въпрос: дали човек може сам да постигне блаженото съзерцание, или то е чист Божи дар. За една силна, свързана с неоплатонизма традиция и в трите монотеизма блаженото съзерцание е връх на интелектуалното усилие, цел на съзерцателния живот: разумът по пътя на постоянното размишление и пречистване от влиянието на сетивата е способен сам да постигне Блаженото съзерцание. Други обаче, принадлежащи към аскетичната традиция, отричат способността на човешкия разум сам да достигне до откровението на висшите реалности. От значение за тях е единствено силата и постоянството на волята, която трябва да смири гордостта на разума, за да получи душата неустоимия Божи дар.

В обожаване, на колене, със събрани ръце, с разтворени длани двамата светци са се оставили на неразбираемото, на свръхестествената и свръхрационална очевидност на Божието откровение. Те подканват зрителя да има същата духовна нагласа, да издигне като тях душата си в съзерцателна молитва. Човекът и неговият човешки, твърде човешки разум трябва да отстъпят пред Бог: единствено себеоставянето, смирението във вярата бива възнаградено. Ако зрителят има същата нагласа, тогава синьото и златното, които лъчат с несравним блясък през белите дрехи на Христос, ще могат да увлекат и издигнат и неговия поглед в небесното сияние и вихрения вятър. Това е централното послание на творбата: смиреното обръщане в молитвата на вътрешния поглед към божествените реалности. Художникът кани зрителя да се издигне с вяра и съзерцание от света тук долу към онзи горе на Преображението: едно трудно за долавяне и приемане в днешния свят послание. Неслучайно творбата на Рафаело не е вече най-добрата и най-прочутата картина в света, пък и модерният отказ от живописта е отказ и от това духовно пътуване.

Долу, ако се върнем още за миг към картината, Рафаело рисува на преден план останалите да чакат в подножието на планината апостоли, които не могат сами да изцелят обладаното от демоничен бяс момче. Трябва Христос да слезе от планината, само Той може да извърши чудото.

На удвояването в божествената същност съответства и удвояване на световете: на небето и на земята. Ала откровението е и в това, че с Преображението Христос прокарва граница, а не непреодолима бездна, Той разделя двата свята, за да ги свърже, без да ги слива, запазвайки ги различни. В това е загадъчната и запленяваща сила на творбата на Рафаело: в радикалния контраст между двата свята: божествения със своята ясна и ведра лъчезарност и човешкия със своята сумрачна и тревожна хаотичност. Два свята, които при все това са органично свързани.

В подножието на планината има тълпа от хора[10], разделена на две групи. В едната са апостолите, в другата търсещите помощ хора. Ала и в двете цари смущение, объркване, тревога: такъв е човешкият свят, когато в него отсъства Бог. Сцената е изпълнена с много драматизъм.

Бесноватото момче е с изопнати нагоре и надолу ръце[11]. Лицето му е изкривено, с обърнати очи, сгърчено от болка и страх. То бясно и плашещо жестикулира и крещи, обладано от зъл демон. Баща му зад него, ужасен и отчаян, се мъчи да го удържи, отправил умоляващ поглед към апостолите.

Горната част на картината е ясна и симетрично подредена, долната е тъмна и безредна. Контрастът между двете сцени е пълен: горе са вдигнатите, уверени и спокойни, даващи сигурност ръце на Христос, долу са безпомощно протегнатите, отчаяно зовящи ръце на тълпата; горе погледите са вдъхновени и озарени, долу са тревожни и объркани; горе светлината е силна и ведра, озарява цялата сцена на Преображението, долу е колеблива, оставя много от сцената с бесноватото дете в полумрак. Накратко, горе цари властната очевидност на свръхестественото откровение, което прекрачва и снема законите на този свят. Божествената сила на Христос е изобразена и символизирана от блясъка, чистотата, симетрията на горната половина в противовес с безсилието на човека, представено от тъмната, хаотична долна половина.

Рафаело не само противопоставя, но и гениално обединява двете сцени чрез блясъка на Преображението, по-точно на сянката, която то хвърля на земята. Свързва ги също чрез вдигнатите долу ръце, които сочат към вече слизащия от планината и идващ към хората със Своята изцеляваща сила Христос, сила, която художникът носи в своето име[12]. Самата картина отваря очите и изцелява душата.

Контрастът между двата свята на Божията сила и човешката слабост е ясен. Пред зрителя е възможност за избор или да приеме откровението и да последва Иисус Христос в Неговата вибрираща ведрост и светлина, или да остане в „шума и яростта“ на сумрачния свят, в който отсъства Бог. Изборът изглежда ясен и лесен, всъщност труден във всекидневието, изискващ вяра и молитва, разпознаване и разграничаване, на които ни учи дългото и внимателно, извършващо духовно преображение съзерцание на гениалната творба на Рафаело.

 

 

 

---

[1] Този текст възникна като изказване по време на дискусия на тема „Понятието за откровение в небесните религии“, която се проведе на 10.02.2020 в Медийно-културния център на Главното мюфтийство. Благодаря на Илияна Иванова за внимателния прочит и бележките по текста.

[2] Виж. Erwin Panofski, Idea: A Concept in Art Theory, Harper&Row, New York, 1968.

[3] Тома от Аквино, Сума на теологията, I, q. 45, a. 5.

[4] Срв. Лук. 12:24-28.

[5] Срв. Мат. 17:4.

[6] Ханс-Георг Гадамер, Актуалността на красивото, София, ИК КХ, 2000, с. 46.

[7] Виж Мат. 17:1–9 и Лук. 9:28-36.

[8] За католиците Светият Дух е любовта, общението, връзката между Отец и Син.

[9] Те навярно са св. Юст и св. Пастор, чийто празник се чества на 6 август, деня на Преображението.

[10] Фигурите в долната част на картината са 19.

[11] Изключително мускулестата му фигура е пародия, целяща да покаже грозотата на голите мускулести тела на Микеланджело.

[12] Името на Рафаело означава на иврит „Бог изцели“.