11 юни, четвъртък, 9:00

Още на арката на „Александровска” – медицинско лице без лице, в ковид костюм от горе до долу: шлем, очила, ръкавици и незнайно защо непремахнати калцуни върху обувките – само за да напомни, че заразата все още е някъде там (тук). Отвъд арката е вътрешният двор и първото, което изниква пред очите ми, е спортната зала, на чиято фасада освен имената на спортовете, които се практикуват рехабилитационно вътре, е изписана и Хипократовата клетва. В парка владее мир – смирението пред болестта, страхът от смъртта, но и надеждата за излекуване. Малкият болничен параклис се белее като горска гъба, измита от дъжда сред околната зеленина. Отпред са наредени празнично украсени икони. Литургията тъкмо е започнала, служи сам владиката, благословил доброволческата инициатива и оказващ духовен надзор върху нея. Вътре намирам няколко души. Всъщност това са доброволците. С кимане ме посреща Деян, с когото имам уговорка. Потъваме в литургията, припявайки.

Днес е празникът на св. Лука Войно-Ясенецки, небесен покровител на доброволното болнично дело. Затова има и литургия, затова и епископ Тихон е тук и служи.

Клетвата на св. Лука Кримски е по-различна от онази фасадната одеве.

От житието му знаем, че обикнал страданието – чуждото в болниците и своето в затворите, гонен от атеистичната власт; талантлив художник, предпочел пред бляскавата академия и творческото обкръжение медицинския институт и сетне болните по селата, на които да помага отдадено; съкрушен, че трябва да прави важни открития в хирургията, използвайки трупове; непоколебим в желанието си да отиде да лекува и на фронта на Руско-японската война; готов да използва в операциите поради оскъдица дори кухненски нож и човешки косми за зашиване на рани и прорези; и в края на живота си дори полусляп, с подагра и увити в бинтове крака, отслужващ всеки ден света Литургия, а следобед – преглеждащ безплатно пациентите.

От владишката проповед след края на литургията съм си записал следните думи:

Нашият живот има смисъл само когато сме в служба на другите.

Истински еманципиран е онзи, който ползва цялата извоювана свобода в служба на обществото. Иначе не е еманципиран, а е един префинен егоист.

(Към доброволците) Бъдете със самочувствие, но нека това самочувствие бъде равно на смирението ви. Смирението е да не се взимаш много на сериозно. Почнете ли да се взимате много на сериозно, нещата не вървят на добре. Тогава елате при мене да ви сваля на земята.

След литургията – акатист на св. Лука. Чете се всеки ден в параклиса в 11 ч. В 15 ч., отново всеки ден, се чете и акатистът на храмовия покровител – св. мъченик Георги Софийски Най-нови.

Помня как преди около година забелязах простичката, невпечатляваща с нищо, без цвят и калиграфия обява за инициативата, която набира доброволци. Бели листчета с черни буквички, едва крепящи се по вратите на столичните храмове под напора на вятъра и несъпричастието:

В столичния параклис „Св. Мъченик Георги Софийски Най-нови“ при УМБАЛ „Александровска“ са необходими доброволци във връзка с посещения и общуване с боледуващи хора. Предварителен опит не се изисква, доброволците няма да полагат медицински грижи и ще преминат през предварително обучение.

Дейността се извършва с благословението и подкрепата на Негово Преосвещенство епископ Тихон Тивериополски.

12:30, „Люлин” 7

Днес има едно посещение – при 85-годишната Вера[1]. Тя е с доста заболявания – онкологично, още сърдечна недостатъчност, прекаран инсулт и диабет. Отиваме при нея с Александър, който е художник, и с Анита, която е счетоводител. Свободната професия при него и възможността за работа не в офиса в настоящата ситуация при нея позволяват в делничния подиробед да бъдем тук. Александър ме подготвя за срещата горе още на разбития тротоарен плочник пред входа на блока. Вера е абсолютно сама, макар че някакви съмнителни типове по болезнено познатата схема се навъртали около нея с желание уж да я обгрижват, а всъщност да получат апартамента й на тепсия, приписан на тяхно име. Засега тези опити биват парирани.

„Преди няколко месеца, когато за пръв път отидохме при нея, тя беше унила, затворена и необщителна, сега, и ти ще видиш, е доста укрепнала и с бодър дух, вероятно и заради молитвите. Бог е милостив.“

Вера също е била счетоводител, прекарала голяма част от живота си в Русе, има аристократична жилка – майка й е била хористка в операта. Александър, като довереник на домакинята, отключва и влиза пръв. Повечето болни хора са се стаили в стаите си, във или около леглата си. Ние изчакваме в коридорчето и го чуваме: „Водя ти още гости“. Веднага ми прави впечатление богатата библиотека още тук във вестибюла. В този дом се чете. Следва стаята на Вера и самата тя, изправена с проходилка пред себе си. Прилича на кротка костенурка, неотделима от корубата си.

– Няма ли да престане коронавирусът? – пита Вера.

– Надяваме се, че ще престане скоро – отговарям аз и поглеждам другите.

Следват текущи разговори между доброволците и Вера за храна и лекарства. Посещават я веднъж седмично, обикновено по двама, такава е възприетата практика изобщо в програмата. Тя приказва интелигентно и одухотворено, провлачва фразите и от време на време говорът, а вероятно и мисълта й, се разпада в пространството като вълна, която стига брега. Но вместо шумяща пяна – пращящият глухо радиоефир от включен транзистор наблизо, вероятно в кухничката в другия край на апартамента.

Александър вади заръчаните неща: сирене гауда, бурканче маринована сельодка и разбира се – неизбежните лекарства. Разказва ми с умиление как дори наскоро баба Вера проявила желание да отиде на маникюр. И той, вярно, я качил в колата едва-едва и я закарал при нейната някогашна маникюристка в стария й жилищен квартал недалеч от тук.

– Аз много не обичам да говоря за себе си, така че кажете вие… – Вера ме поглежда с големи очакващи очи.
 

– Знаете ли, нямам ясна идея какво да си говорим. – И пак търся помощ от другите с поглед. – Може би просто да си поприказваме спонтанно и човешки, не се чувствайте притисната да споделяте каквото и да било. Можем и да мълчим.

Мълчим.

После ми показва книгата, която стои до главата й в леглото: Стайнбек, „За мишките и хората“ и „Улица „Консервна“ в едно. Представям си я как попива и преживява приключенията на Мак и момчетата. Александър вади телефона си и й показва снимки, пратени от сестра му, която от 20 години живее в Америка. Веднага реагирала, когато той й разказал за Вера. На снимките са пейзажи от действителната улица „Консервна“ в Калифорния – аквариумът, където пребивава морският биолог Док и статуята на самия Стайнбек на пристанищния кей.

– Монтерей – шепне Вера, докато образите се сменят пред очите й.

– Обичате да четете, значи.

– Не мога да заспя, без да прочета нещо – следобед и вечер.

Виждам я със захлупена на гърди книга.

Александър я кара да разкаже как по време на гимназията в Русе обичала да плува в Дунава. Тя се оживява мигновено и разказва как веднъж граничните катери подгонили нея и дружките й, задето влезли много навътре. Но не я било страх. Било „истинско удоволствие“.

Накрая се уточнява списъкът за пазаруване: свинско месо, руска салата за гарнитура, сок от кайсия и бисквити. Хляб си има, по-малко от половинка, но стига. Бонка ще дойде в неделя и ще й купи още. Трябва й и нов термометър с по-едри показания, за да ги вижда, че тоя не става.

На изпроводяк Вера ми се извинява:

– Прощавайте, много е разхвърляно…

– Щом има книги, значи всичко е наред.

19:00, онлайн среща

Доброволческите дейности са във вторник и петък. В четвъртък има обучение за доброволците, водено от психиатъра проф. Тома Томов, но сега, в пандемията, където е възможно, срещите на живо са ограничени. Ето тази вечер се провежда своеобразна онлайн оперативка за сверяване на часовниците по конкретните случаи с нуждаещите се и за обрисуване на общата картина. Най-активен в конферентния разговор е Деян, който сам по себе си е основното организационно и свързващо звено. Човекът оркестър в случая е слаба метафора.

Основната тема е как да се преосмисли активността на групата сега, когато, от една страна, противоепидемичните мерки лавинно се разхлабват, но от друга – предстои лято, част от доброволците ще почиват, други ще се приберат по родните си места. Въпросът е дали да се възстановят изцяло предпандемичните дейности, или тъкмо обратното – да се направи пауза. Или в крайна сметка да се действа с наличния кадрови капацитет и през лятото.

Строгите планове обаче отстъпват пред искрените думи на един от доброволците. Докато говори, очевидно невръстната му дъщеричка се обажда наблизо.

„Искам да ви споделя какво се случва около мен и защо отстрани изглежда, че съм загубил инициативност. Аз самият съм в много затруднено положение в момента. Дори горивото, което инвестирам при разкарването по адреси, ми представлява затруднение. Притеснявам се да не ми прегорят бушоните от много напъване, да го кажа на прост език. Да кажем, че внимавам какво правя, когато аз самият съм в нужда. Не искам да се депресирам, защото действително е тежко. Трябва да си реша някакви битови въпроси. Просто искам да хвърля малко светлина какво се случва около мен, защото иначе няма да е честно. А и от несподеляне понякога възникват допълнителни проблеми, затова предпочитам да съм директен и открит.“

Следва известно време на мълчание в конферентната връзка. Гледам екрана и сякаш на него се изписва:

КОЙ ПОМАГА НА ПОМАГАЩИТЕ?

Има бюджет от дарения за гориво на колите, но доброволците масово не се възползват от него. Неудобно им е да го правят.

12 юни, петък, 12:00, пред параклиса

Сборен пункт са няколкото пейки отпред. Днес ще се развозва храна по адреси. От „Люлин” до „Младост”. Скачам в колата на Деян, за да си говорим подробно. Отиваме наблизо за порциите. Той кара, а аз го разпитвам.

Столичната община има социален патронаж. Освен че носят храна, веднъж седмично могат да изпратят човек, който да почисти, да изкъпе болния, да го обслужи най-общо. Е, да де, ама в началото на епидемията от общината се оттеглили от този ангажимент заради страх от коронавируса. „По принцип това не ни е във фокуса, но ти не можеш да отидеш и да попиташ с жив интерес човека как е, а той да е овъртян до ушите в… нали!?“

Паркираме до гостилницата. Отпред вече се вие опашка от общи работници, хора от близките офиси и домакини, които се редят за обедното меню, от което да отнесат вкъщи по едно първо-второ-и-трето. Ние обаче сме с преференция и минаваме покрай всички. Собственикът, който дарява храната, е популярен привърженик на ЦСКА, който с меценатски жест на благоразположение ни сочи наредените върху дървената маса уханни торбички с кутийки и кофички. Доколкото се вижда – супа, месно основно със салата за гарнитура, хлебче и десерт. Товарим порциите в багажника и поемаме обратно към параклиса. Деян разказва:

„Ние имаме мрежа от лекари, които ни симпатизират. Обсъждаме случаите с тях. Помагат ни за хоспитализация. Когато пък при тях има някакви тежки случаи, се обръщат към нас. Така например д-р Данов от „Пирогов“, който преди е бил в „Александровска“ и досега е в църковното настоятелство на параклиса, ни насочи към едно момче, негов пациент, с тежка цироза. Посещавахме го, но за съжаление почина, Бог да го прости. Млад човек, семинарист, загубил майка си и баща си и се пропил. Поел по нанадолнището. Настаниха го в психиатрията за лечение от зависимостта, но направи бронхопневмония, говори се, че може и коронавирус да е било, но не знаем със сигурност“.

Интересното е, че понякога самите хора, на които се помага, искат на свой ред да помагат. Възрастна жена, която посещават, казала, че желае да дари едно свое елече за човек в нужда. Така друга жена му се зарадвала. Доброто издирило доброто.

Отново сме на пейките пред параклиса заедно с останалите доброволци, за да направим разпределението на кесиите по колите. Подгрупичката за носене на храна обикновено се движи с 3 автомобила. Разпределят се адресите на нуждаещите се. Продължаваме с Деян, но се качвам в колата на Мая – тримата заедно ще отидем на първия адрес в „Дружба“, за да занесем порции и да се запознаем с жена, която наскоро е потърсила контакт с групата. Имала две болни дечица – с порок на сърцето и с епилептични припадъци – както и полусляп мъж, който носел вкъщи скромна заплата от работата като склададжия.

„Винаги когато човек в нужда ни потърси, подхождаме с доверие, но когато отидем на място, проявяваме и някакво благоразумие, защото все пак трябва да бъдем добри управници на това, което ни е дадено, колкото и малко да е то. Обикновено гледаме медицинска документация. Говорим и с личния лекар, който е в течение“, казва Деян.

Мая е в инициативата от около месец и половина. Включва се по време на коронакризата. От софтуерната фирма, в която работи, й дали 2–3 свободни дни на месец за доброволчество. А тя така или иначе почти изцяло работи от къщи и разполага с времето си.

– … И си казах: това е страхотна възможност! От много време исках да го живея тоя християнски живот, да не е само пожелателно на думи.

– Ние сякаш повече ходим по храмовете, отколкото при хората – подхвърлям й аз.

– Именно.

Черкува се в параклиса на Богословския факултет, който обаче сега е затворен. Посещава четирима-петима болни. Разказва ми за Добрин, възрастен човек с множество заболявания. Претърпял е няколко операции за смяна на стави. Има и диабет. Дискусията дали да се махне десертът от една от торбичките одеве пред параклиса, е касаела него. Придвижва се трудно. В някои от дните работи като пазач на паркинг. Има синове, които обаче не се грижат достатъчно за баща си.

– Не прозелитствате, не проповядвате? – решавам деликатно да я провокирам.

– Не

– Просто акт на добротворство?

– Да, но попитат ли ни, винаги ще отговорим.

– А какво отношение виждате в хората?

– Едните са благодарни и добре настроени. Има и други, които просто не могат да надмогнат болката си.

– Но вие не подхождате избирателно…

– Ние като доброволци трябва да сме готови да понесем всичко. В крайна сметка, не го правим заради благодарностите и доброто отношение.

– Всъщност ти си се присъединила към групата в сърцето на пандемията. Много хора това би ги спряло, включително и мен. Аз си падам малко хипохондрик и ме е страх. Абе, шубе ме е. Това, че сега обикалям с вас, за да пиша, е някаква небесна ирония, Божи промисъл.

– Аз имам други страхове, но не и в това отношение. Явно всеки си има нещо, което го смущава. Но в случая си казвам – каквото Господ е рекъл.

Разговорът с жената с болните деца е на вратата на жилищния блок. Оплаква се, че у тях горе е тясно, а се прескачат цели две семейства. Пита за работа и това вдъхва доверие. Преди се е грижила за стари и болни хора и може да бъде нещо като социален асистент за някого от другите нуждаещи се. Деян обещава да помисли.

После се местя в неговата кола, а Мая продължава сама по указаната последователност от адреси.

„Всичко започна преди около година – започва хронологическия си разказ Деян, докато се качваме обратно на „Цариградско”. – Тя идеята си е на Господ Иисус Христос де – да посетим болните. Забележи, той много рядко говори така недвусмислено и ясно. Едно е да кажеш „Обичай ближния като себе си“, друго е „Посети болния“, „Приглеждай вдовиците и сираците“. Това са конкретни послания. И понеже никоя дума в устата Му не е напразна, явно са много важни. Болните имат нужда от подкрепа, но не каква да е, а да ги съпроводим, да ги посетим. Какво значи това? Ние не сме лекари и не можем да ги излекуваме. Да посетим болния означава да бъдем заедно с него, да не е сам. Защото, когато човек се разболее, това обикновено е някаква драстична промяна в живота му. Той осъзнава, че вече не може сам да стане от леглото, не може да се храни сам, не може да отиде до тоалетна сам и т.н. Това е криза, през която се преминава. Ние с тебе, понеже все още можем да ходим и да се храним, не го оценяваме достатъчно, но когато се окаже, че не можеш да преглъщаш или си парализиран наполовина заради прекаран инсулт, тогава изведнъж се оказваш сам, неспособен и слаб. Медицината се опитва да излекува физическото заболяване. Обаче това, което доброволците правят, е нещо допълващо към медицинските и социалните грижи – именно съпровождането, срещата с човека, създаване на доверителна връзка с него, в която той може да се разкрие, да сподели, да осмисли, да осъзнае това, което се случва с него. Ние сме с него в този път. Знаеш ли, вече четирима души си отидоха, но ние ги съпроводихме до самия им край?!...“

Епископ Тихон благословил начинанието. Проф. Тома Томов, доайен на българската психиатрия и социално дело, предложил да разработи методиката и да води обучението на доброволците. Д-р Ангелов, директорът на Александровска болница, също оказал подкрепа. Предоставена им е официалната зала на болничната администрация, където допреди пандемията правели своите срещи (сега дистанционни). Имали практически занятия чрез игрови методи – някой играе болен. Но най-важното е, че тогава съвместно очертават посоките на служението – че са в помощ на медицината, че придобиват компетентности, които не се преподават в медицински университети.

„Здравната ни система е толкова претоварена в момента, че има дефицит на кадри и средства, а има твърде много възрастни и хронично болни хора. Медиците опитват според силите си да се справят със страданието тук и сега, но невинаги имат време да се задълбочат в конкретния страдащ човек. Да му обяснят и да го успокоят, да му помогнат да мине през фазите на приемане реалността на болестта. Това изисква време, изграждане на доверие, търпеливо изслушване. И тук се появяваме ние. Но знаеш ли какво се получава парадоксално? Не ние помагаме на тези хора, а те помагат на нас. Така се учим на любов, така се учим на милосърдие, така се учим на християнство. Християнството не е само да знаеш наизуст молитви и песнопения, а да го живееш. Ние все още сме далече от тези неща, но се учим. Това е училище.“

Групата във Фейсбук е от 40 души. Активни в доброволстването са около 20–25. Настоящата ситуация разбираемо ги е свила докъм 12. Повечето са православни въцърковени християни, но няма такова изискване. Има и двама католици например. Има и атеисти. По отношение на техните професии ветрилото е разгърнато доста широко: студенти по медицина, действащи доктори, адвокат, компютърен специалист, филолози и др. Процедира се по взаимоучителната метода – когато се появят нови доброволци, към тях при посещенията се прикрепят по-опитни.

„За мен като юрист, човек на правото и реда, всичко това е поразително – как се организират тези хора, как се правят графици, как цялото това нещо функционира. Акълът ми не го побира! Това е една голяма кола, която скърца и трака, но не спира. Ние се возим на нея – качваме се и слизаме. Това ме обнадеждава и радва. Именно така сякаш работи Светият Дух. Накъдето Му е кеф, натам вее. Кои сме ние, че да го затворим между 9 и 5!?... Но продължавам и да не разбирам – например в някакъв момент няма никого, който да разнася храна. Обаче се обаждат двама нуждаещи се и молят за храна за довечера. В следващия момент се обаждат двама доброволци и казват, че искат да разнасят храна след работа.“

 Деян паркира на бул. „Гоце Делчев“ в близост до бул. „България“. Повежда ме да пресечем, направо слаломирайки между спрелите коли на светофара. Кракът го боли и му е трудно да ходи дълго, затова не се възползваме от подлеза. Аз се озъртам леко притеснен и го слушам как буквално надвиква двигателите и клаксоните: „Баба Тинка, при която отиваме, е на 95. Живее самичка, няма роднини освен една племенница в чужбина. Голямо вдъхновение е за самите нас. Не вижда с едното око, едвам ходи, но е живото доказателство, че духът има приоритет над плътта. Че плътта е немощна, но духът е бодър. Даже има село някъде наблизо из Софийско и иска да си ходи там да копа, представяш ли си?!“.

Кратка биография или пък проповед по средата на платното.

Вече сме на първата стълбищна площадка пред асансьора. Чуваме я как диша тежко, приближавайки. Деян бързо ме информира, че била много бедна, горе било страшно, та затова се притеснявала да приема гости, още повече сега, в пандемията, и затова слиза да си вземе храната и да си поговорим за малко тук долу.

Появява се бойна баба с крака като математически скоби и с млечно-живачено перде на едното око. Говори отривисто и интелигентно. С всичкия възможен ум си е. В силата си е била от другата страна като рехабилитатор.

– Преди аз утешавах хората. Сега съм благодарна на доброволците – носят ми храна, лекарства и ме развличат със слова. Човек е социално животно и има нужда да разменя мисли.

– А като медик какво мислите за вируса? Има разнопосочни мнения…

– Преди малко излизах – винаги слагам маска и ръкавици. Горе имам и кварцова лампа, с която си стерилизирам въздуха. Насочвам я и към дрехите.

– Значи вие сте безупречна. Понеже и в медицинските среди има гласове, които твърдят обратното.

– Според мен са слабо грàмотни. Един мирови съдия отива с файтон към село Трекляно, Кюстендилско, и пита файтонджията: „Как са хората там? Какви са? Що са?“. А оня му отговаря: „Ами ако си грàмотен, ще поминеш…“. Съдията се чуди и си казва: „Тоя не знае ли, че съм висшист!? Как ще ме пита дали съм грàмотен!?“. А грàмотен е понятие, което значи съвсем друго: дали можеш да разбираш другите хора, да се снижиш до тях, да ги проумееш.

Сетне дори разказва мръсен виц. Смеховете ни кънтят във входа.

– Айде, като отмине короната, ще дойдете горе, имам една хубава тетевенска…

– Аз ще донеса габровска.

– Ааа, Габрово! Един габровец казал на жена си: „Малко ли е водата в реката, че наливаш от чешмата!?”.

13 юни, събота, 11:30, храм „Св. София“

Епископ Тихон току-що е отслужил опелото на акад. Стефан Воденичаров, бивш председател на БАН. Влизаме в тясна, но прохладна стаичка нейде из недрата на базиликата. Сядаме от двете страни на масивното бюро. Аз включвам диктофона. С него винаги е поучително, а и забавно. Бил е близо 25 години фелдшер в болнично отделение по инфекциозни болести в Германия. Видял е как се осъществяват църковно организирани инициативи още в Италия и Франция. Започва да разказва за смисъла на начинанието:

„Нужно е да се събуди този дух на служба на ближния, на който християните отделяме много внимание, но сякаш повече словесно, а не на практика. За жалост пациентите ни вече се възприемат като клиенти – платили са си здравните осигуровки, разболели са се и сега ще трябва да ги лекуват недостатъчно добре платени медици, които иначе си вършат работата съвестно, но нито имат време, нито са в състояние да подарят малко сърце. Помня на мен колко ми беше трудно да отделям сили даденият човек да не се чувства сам. Защото болните се чувстват ужасно сами и изоставени. Това е контрапродуктивно за тяхната душевност, а и за оздравителния процес“.

На вратата се почуква и през появилата се пролука наднича тревожна клисарка, която иска да заключи и да си ходи, но не смее да го заяви гласно и категорично пред владиката. Междувременно той споделя любопитна метафора:

„Оня ден рязах една чушка и стигнах до дръжката. И си викам, глей ся, тая дръжка е държала цялата чушка, през цялото време я е захранвала и тя е станала ей толкова голяма. Всеки яде чушката и хвърля дръжката. На село, като изтърбушат чушката, утешително я хвърлят на кокошките, но те изкълвават само семките. Но заслугата на дръжката си е останала – има чушка, има семки, колко от тях ще поникнат, е друг въпрос. Е, доброволчеството е като дръжката. В крайна сметка – всичко става за добро, но невинаги и в тесен смисъл за наше лично. Животът ни е даден, без някой да ни пита. Тебе питаха ли те дали искаш да се родиш и да спазваш всички заповеди? Родил си се и си длъжен. Дълг, какъвто и банката не може да ти вмени. Там поне можеш да платиш и да се отървеш, а тук няма такова нещо. Какво правим? Ами много просто – изпълняваме дълга. Изпълнявайки го, се освобождаваш от тегобата му“.

– А има ли го този момент, че често, когато помагаме, мислим повече за собствената си душа, а не за другия човек, гледаме повече на себе си да принесем полза? – обаждам се през бюрото.

– Дяволът седи на рамото ти и ти нашепва: „Глей колко си готин! Страшен си! Кой го прави това? Само ти го правиш!”.

– И какъв добър християнин си, нали?!

– Ооо, християнин си отвсекъде, няма спор! А колко е така, е друг въпрос. Аз не знам колко съм християнин, дето съм владика…

– А какво се случва с болничното свещенство в България? Или по-скоро какво не се случва? Не е ли инцидентно като изолирани прояви? Май нямаме системен подход и това важи и за други важни духовни и социални служения – в затворите, в армията. Отец Николай Георгиев, в битността си на затворнически капелан например, изглежда малко като изоставен в пейзажа, като самотен воин на тази нива…

– Има хора, които ходят, правят, струват… Но Църквата ни по ред причини не се занимава с това. Една от тях е, че ние сме обезкръвени. Нямаме кадри. Семинарията стана непрестижна.

– А какво беше най-голямото изпитание за вас тогава като фелдшер, за което сега подготвяте и доброволците?

– Пияницата, като баялдиса хептен, го качва една линейка и го докарва в болницата. И пристига при мен. Той е въшлясал, той е опикан... отвсякъде. Вадиш ножицата и режеш дрехите му. Обелваш го като яйце. Мъкнеш го до ваната. Изсипваш половин шише шампоан. Бръснеш му главата да се махнат пустите въшки. И гледам само да не завъдя и аз от тях, та да ги лепна на докторите и после да кажат: „Хванахме въшки от Христо“ – тогава бях Христо. После въпросният хапне-пийне 2–3 дена, съвземе се, облече си пак дрехите и дим да го няма! Но мине-не мине някакво време и пак го карат при мен. И те хваща едно отчаяние – какво правя аз?!? Мия го, чистя го… Това е страшното. Да си кажеш: „Тая свиня мръсна пак се е напил!“. Това е било нещото, което ми е носило доста трудности – да не гледаш отвисоко човека, да не го презираш, да не станеш циничен.

18:00, „Люлин”

Слизам от метрото. Ръми упорито. Всъщност адресът е недалеч от онзи оня ден, когато бяхме при Вера. Нагазвам в междублоково тресавище. Ще си изкалям новите кецове, това ме притеснява. Това са ми проблемите на мене. Но понякога трябва да се окаляш, за да се изчистиш.

Станко е един от най-сложните случаи. 70-годишен, „около“ легло от 15 години. Преди три години пада лошо и това съвсем го закотвя към мрачно-белия креват. Страда от квадрипареза – не му работят краката и ръцете, а лявата му е свита и контрахирала до неузнаваемост. Изправи ли се да приседне на края на леглото, тя стърчи във въздуха, присвита в лакътя. Легне ли отново, започва да я придърпва с неимоверно усилие с другата, за да я прибере към тялото си. Личната лекарка казва, че основният му проблем е в инсултите, т.е. неврологичен, но той настоява, че е ортопедичен. Мнителен е изобщо към лекарите и това е голям проблем за неговото здраве и за грижата на доброволците. Вчера е викал „Бърза помощ“, но без реален повод.

Сега около него сме четирима, заедно с Деян, Анита и о. Сергей, който отскоро също помага на инициативата и конкретно на Станко. Последният се пресяга от леглото и отваря прозореца с „импровизираното дистанционно“, по удачната шега на Деян – точилка. Инак не може. Губи родителите си като много малък и остава сирак. Затова, къде сериозно, къде от въображение (не е сигурно), говори, че иска да направи сиропиталище някъде из родното Кюстендилско. Но сам разбира, че това звучи непосилно. Разказва ми още как едно време извървял почти пеша разстоянието от Благоевград до София (на Владая го качили на стоп), защото не му стигали стотинки за влака. И досега се тюхка, че не се сетил да вземе по-евтин билет до по-близка гара – например Горна баня. Прокрадва се сянка на усмивка по умореното му дори от минималните усилия да се понамести в леглото лице.

Пита ме още дали мога да му намеря като моя диктофон. Искал да си записва на ръка спомени и мисли, но ръката не позволявала, та затова диктофон, „повече часове за запис да има“. Обещавам му да проверя.

Деян се сеща да свърже точките (случаите) и да предложи на жената с болните деца от вчера да идва тук, за да чисти и помага на Станко по няколко часа на ден. Той е съгласен. Всички се озаряваме от тази възможност. Дори гледката през прозореца – грозни еднотипни панелки – не може да помрачи надеждата и благодарността ни за неведомото съвпадение в нуждите на двамата. Предстои да се уточнят подробностите.

Станко похапва и сочи каквото е останало, казвайки: „Занесете го на кученцата долу пред блока“.

А аз като истински градски пес, имам нужда да изям огромна мелба – 5 топки, с бишкоти и плодове. Правя го на най-доброто място за сладолед в целия жълтопаветен град – под СБЖ на „Графа“, далече от панелната периферия. Правя го по няколко причини – скоро почва Петровият пост, а аз съм чревоугодник; трябва ми сладка залъгалка след нагарчащите картини на човешка болка и нищета; и все пак, все пак животът трябва да се живее. „Да се участва в него“, дето разправя сутринта Дядо Тихон. Доброволците ми показаха как се съ-участва.

И си спомням последните думи на владиката, преди да спра диктофона:

Истинското милосърдие е като любовта – когато обичаш въпреки всичко. Такава е и истинската вяра – когато вярваш въпреки всичко. Господ ни поучава, не ни наказва, и аз съм убеден, че Той няма да ни изостави.

 

 

[1] Имената на страдащите хора са променени в текста от уважение именно към страданието им и още – към свещената им самоличност преди всичко пред Бога.

 

Ангел Иванов е роден през 1988 г. в Габрово. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, един от създателите на студентското радио „Реакция“. Бил е сценарист на редица телевизионни предавания. Негови текстове са публикувани в немалко печатни и онлайн медии. През лятото на 2013 г. извървява пеша цялото родно черноморско крайбрежие – от Дуранкулак до Резово – или близо 400 км за 12 дни. През 2019 г., заедно с група поклонници, извървява пеша разстоянието между Велико Търново и Рилския манастир за 1 месец по максимално автентичния маршрут на пренасяне мощите на св. Йоан Рилски преди 550 г. (близо 600 км). Пътувал е на автостоп из България, Балканите, Европа и Азия. Бил е пилигрим на Божи гроб, из Светите земи и на Света гора Атон (няколко пъти). Част от тези многобройни пътувания са описани в дебютния му сборник с разкази Техническа проверка (изд. Scalino), излязъл в края на 2018 г.