На 25 август Св. синод на РПЦ неочаквано смени ключовата за Беларуската православна църква фигура – на патриаршеския екзарх. На мястото на митрополит Павел (Пономарьов) дойде сравнително младият епископ от беларуски произход Вениамин (Тупеко). Недоволството на църковното ръководство беше провокирано от това, че митр. Павел се извини за преждевременното поздравление към Лукашенко за победата на изборите, а и заради активното участие в протестите на някои свещеници. Нещо повече, бруталното насилие над протестиращите доведе до обединяването на католици и православни, несъгласни с действията на властите, въпреки че никой не очакваше беларуските вярващи толкова активно да се включат в обществения живот. Поставеният под запрещение свещеник на БПЦ – МП Александър Шрамко обяснява защо свещенослужителите не са могли да останат встрани от протестите, а църковното ръководство – да ги подкрепи.

Религиозният компонент в протестите първоначално беше практически незабележим. Но буквално две седмици след изборите той стана толкова явен, че дори предизвика раздразнението на Александър Лукашенко, изказано публично на един от последните пропровителствени митинги:

Учудва ме позицията на нашите изповедания. Скъпи мои свещенослужители, опомнете се и се захващайте с вашите дела. Хората трябва да идват в храмовете, за да се молят! В църквите и католическите храмове няма място за политика. Там хората трябва да идват с душата си, както е било винаги досега. Не вървете на каишката на родоотстъпниците. Ще ви бъде срам за това каква позиция някои от вас заемат сега. И държавата няма да гледа с безразличие на това.

Недоволството на Лукашенко, съдейки по емоционалната му тирада, е предизвикано от поведението на различни конфесии и едва ли не на първо място, от православните. Най-малко от тях, традиционно повече от лоялни към властта, са очаквали подобни колебания.

Защо се случи всичко това? Първата причина е на повърхността: Църквата се състои от хора и каквото и да се случва в обществото, в една или друга степен това засяга и Църквата. Но статусът и интересите на хората са различни. Епископатът на Православната църква се намира в специални, сервилни отношения с властта и се опитва максимално да й угоди и дори да й бъде в услуга. Що се отнася до миряните, в Беларус като вярващи се определят около 60 % от населението (от тях близо 80 % са православни и 11 % – католици). Естествено, те живеят с настроенията, грижите и тревогите на обществото. Между тези два противоположни полюса – като между Сцила и Харибда – се намират редовите свещенослужители. От една страна, те са свързани с твърда, почти крепостна зависимост от йерархията, поради което са принудени в една или друга степен да се подчиняват и да следват утвърдената свише линия дори ако са вътрешно несъгласни с нея. От друга страна, те са в непосредствен контакт с хората: към тях се обръщат с наболели въпроси и проблеми.

Нисшето духовенство не формира „позицията на Църквата“, но именно то е принудено да отговаря пред народа за поведението на своето ръководство. Колкото по-явен е конфликтът между властта и народа, толкова по-силно е разкъсван обикновеният свещеник. И ако с ръководството го свързва задължението да се подчинява, с хората го обединява човешкото съчувствие и солидарността. Не е изненадващо, ако последното нерядко успее да надделее, особено ако началството остава нерешително и е фактически дезориентирано.

Всичко това накрая намери отражение и в беларуските протести. На фона на видимата обърканост на църковното ръководство, намериха се свещеници, които заговориха открито, излязоха с молитва и проповед на улицата, започнаха да помагат на затворените и пострадалите. И макар че те не са все още много на брой, вътрешно ги подкрепят мнозинството от духовниците, които в по-голямата си част не са толкова смели.

Взривът на протестите в Беларус, към които се присъединиха и вярващите, беше провокиран от два морално-етически фактора. Първият – това е лъжата и фалшификацията, които се появиха още по време на предизборната кампания и в пълна мяра – при преброяването на гласовете. Това е директен грях на лъжесвидетелстването, вдъхновен от властта повсеместно в цялата страна. Вторият – масовото насилие, побоят и изтезанията в първите дни на протестите срещу фалшифицирането на изборите. Пострадаха не само участници в протестите, но и съвсем случайни хора, които бяха произволно арестувани на улицата. Има убити, осакатени, няколко десетки души до днес са в неизвестност. Против всичко това, а също и с молитва за пострадалите, за умиротворяване на нацията в духа на християнската любов, а не в подкрепа на един или друг кандидат, излязоха свещениците, които сегашната власт упреква в това, че се занимават „не със своята си работа“.

Още на етапа на предизборната кампания фалшификацията, неправомерните арести и заплахите подтикнаха вярващите от двете конфесии да създадат две инициативи. От страна на католиците стартира обществената кампания „Католикът не фалшифицира“, а православните разпространиха плаката „Православните са срещу: фалшификацията, унижаването на личността, потискането на личността“. Някои свещеници публикуваха плаката в социалните мрежи. Наистина, под натиска на началството или пък от страх от подобен натиск, част от тях оттеглиха своите подписи.

След масовото насилие и побой се появи въпросът за отношението на Църквата към всичко това. Католическият митрополит Тадеуш Кондрусевич се изказа по-решително от православния митрополит Павел, който призова „всички страни да спрат“, а „тези, които за дошли в Беларус да сеят вражда и ненавист“, да се прибират вкъщи. Все пак и двамата се опитаха да примирят сякаш две равнопоставени страни, въпреки че сред милицията имаше само няколко пострадали, а сред демонстрантите – хиляди пребити и измъчвани. По-категорично и по-рязко сред католиците се изказа витебският епископ Олег Буткевич („В историята системите, основани на кръв, никога не са били силни“), а от страна на православните – гродненският архиепископ Артемий (Кищенко), който в обръщението си към клира призова да се побеждава злото с добро и обърна внимание на „опита от последните дни, когато по улиците на нашите градове вместо пребитите мъже, синове и братя излязоха техните жени, майки, сестри – с цветя и усмивки“.

Позицията на митрополит Павел беше видимо колеблива. Първоначално тя беше твърдо проправителствена. Освен всичко той побърза да поздрави веднага след патриарх Кирил Александър Лукашенко с победата на изборите, което мнозина православни приеха с възмущение. В началото той също така остро се разграничи дори от молитвата и литийното шествие срещу насилието, инициирано от група православни миряни. Но по-късно, особено след като видя кадрите на насилие, той все пак подкрепи тези действия и сега в Минския катедрален събор всекидневно се служи молебен с литийно шествие. След този молебен православните могат да се присъединят към провежданата от протестанти и католици общохристиянска молитва. В първите дни молитвата приключваше с общохристиянско шествие през целия град, което завършваше пред следствения изолатор, в който се намират някои от задържаните.

Митрополит Павел дори посети в болница пострадалите от насилието, а в една от проповедите допусна възможността за провеждане на молитва пред следствения изолатор. Но след това позицията му отново се измести в посока към властта. Според слуховете с него е било „беседвано“ и са му били внушени съответните „организационни изводи“. Най-вероятно за сегашната власт, без чието съгласие не може да бъде сменен главата на водещото изповедание, за този пост изглежда по-подходящ човек, демонстрирал по-твърда проправителствена позиция от митр. Павел.

Един от синодалните отдели на Беларуската православна църква направи специално „разяснение“, в което осъждаше участието на свещеници, направили „емоционални публични изказвания“ и „позициониращи се като християнски активисти“ в „политическия живот на обществото“. В документа косвено се осъжда проповедта срещу насилието на архиепископ Артемий, която будела „недоумение“. Свещениците игнорираха това официално предупреждение. Това не означава, че всички те се присъединиха към уличните акции, което и преди беше по-скоро рядкост. Известни са само три подобни случая – в Гродно, Гомел и Минск.

Най-често това се изразява в проповед или опит да споделиш позицията си чрез социалните мрежи и средствата за масова информация и разбира се, в организирането на помощ за попадналите в болница или в ареста. Понякога тези благотворителни акции се организират съвместно с католиците.

Тази междуконфесионална солидарност помогна да се организира още една акция – „Верига на покаянието“. На 21 август християните от различини деноминации се подредиха в Минск в жива верига, дълга около 15 км, от мястото на масовите сталински разстрели до следствения арест, където са затворени арестуваните от протестите и където масово се прилагат жестоки изтезания. Апотеоз на общата молитва стана Молитвата за Беларус, в която взеха участие представители на различни конфесии и религии.

Трудно е да си представим, че изживяното чувство за общност, когато междуконфесионалните прегради фактически паднаха, няма да остави значителна следа в църковния живот. Но Църквата, преди всичко православната, е принудена да научи важен урок: тя е длъжна да стои извън политиката, да бъде отделена от държавата, но не и от народа си.

Последиците от отдалечаването на йерархията от паството и редовото духовенство може би ще се проявят в това, че йерархията ще играе все по-формална роля, а реалният църковен живот ще се съсредоточи по места – с по-голяма инициатива на миряните, по аналогия със светското гражданско общество. Това е най-добрият сценарий за БПЦ – МП. И тогава ще загуби смисъл и въпросът за възможната автокефалия. Какво значение има кой е ръкоположил митрополита и останалите епископи и в какви отношения са те с властта, ако от тях вече не зависи толкова много.

Преводът е направен по https://theins.ru/obshestvo/234292

Превод от руски: Димитър Спасов

О. Александър Шрамко е мински свещеник, поставен под запрещение през 2018 г. след публикуване в социалните медии на критични коментари по повод посещението в Беларус на Московския патриарх Кирил. На следващата година църковното му наказание е удължено с една година, за да може „на дело да засвидетелства истинността на своето покаяние и желанието си да се завърне към свещеническо служение“.