ОПИТ ЗА КРАТКО ЖИВОТООПИСАНИЕ

 

Традицията е живата вяра на мъртвите, а
традиционализмът – мъртвата вяра на живите.[1]

Надали има много неща, по-трудни от това да запознаеш някого с човек, който не се намира между двама ви. Още по-трудно е, когато отсъстващият е чужденец и чуждоезичен. Неизбежната тленност на човешката природа би направила това запознанство съвършено невъзможно. За наша радост обаче човек, освен дарен с обещание за „вечните блага“[2], е и дарен със слово, което с известни усилия и условия той може да материализира. Ярослав Пеликан се запознава с буквите още на двегодишна възраст, когато сам се научава да пише на пишеща машина. Това просто начало се оказва първата стъпка в живота на човек, чийто земен път завършва над 40 публикувани книги, които оставят трайна следа и ни предоставят възможност да се „срещнем“ с автора им.

Ала и опознаването на подобен автор само и единствено чрез написаното от него е най-малкото едностранчиво и недостатъчно. Проф. Пеликан е наш съвременник (1923–2006), а това позволява ползването на много повече източници. Казаното дотук обаче не пояснява защо изобщо е нужна срещата с подобен човек. В България има имена (Шмеман, Флоровски, Зизиулас, Майендорф, Мен, както и много, много други), без познанието на чието творчество човек би останал с впечатлението, че богословието на Православната църква е приключило своето развитие при св. Симеон Нови Богослов, ако сме по-щедри, или със Седмия вселенски събор при малко по-консервативно виждане. Сама по себе си „емигрантската школа“[3] е добре позната у нас. Забележително е количеството трудове на о. Александър Шмеман, които са публикувани на български език (до богословието му има по-широк достъп единствено англо- и рускоезичният свят)[4], както и това на о. Георгий Флоровски, чийто осми пореден том събрани съчинения беше публикуван съвсем наскоро.[5] Всеки творец обаче, каквито те безспорно са, цели основно да вдъхновява. А особено когато става дума за последните двама споменати, които освен всичко останало, а може би преди всичко останало, са свещеници, това вдъхновение е двояко. В момента се наблюдава едно преоткриване на богословието на о. Сергей Булгаков, особено когато говорим за неговата систематика и метафизика в отвъдатлантическия православен свят. Но тези богослови остават емигранти, попаднали в един нов културен и езиков свят, което поставя известни ограничения пред разпространението на техните идеи. В този контекст може да стане по-ясна и важността на Ярослав Пеликан. Той, като не-емигрант, е един от малкото, които успяват да поемат и оценят на изключително задълбочено ниво казаното и написаното от „емигрантите“ богослови, и да го приложи, без да го повтаря.[6] При него креативната мощ на православието е демонстрирана по силен и осезаем начин и точно поради това го намирам за вдъхновител, подобен на неговите учители. Заслужава си преди тясното фокусиране върху неговите идеи, което ще стане на по-късен етап и в друг текст, да разгледаме далеч не краткия житейски и изследователски път на един от най-значимите църковни историци от миналия век.

Ученикът

Ярослав Ян Пеликан е роден в академично-пастирско лутеранско семейство на 17 декември 1923 г. в Акрон, Охайо, и израства в това изповедание. Родителите му са от словашки произход, но майка му е родена във Войводина, днешна Сърбия. И двамата са полиглоти, но между себе си разговарят предимно на сръбски. За семейството сам казва, че са били „богати на всичко освен на пари”[7]. От майка си наследява „радостното виждане за света и сериозността в делата”, а от баща си – „отношението към Творението, високата енергичност, капацитета за продължителна интензивна работа, както и способността да заспива почти мигновено”, които се оказват точните необходими елементи за работата на един учен.[8] Баща му е лутерански пастор, а майка му – учителка в енорийското неделно училище. Двамата са първите му учители по богословие[9], но именно майка си Пеликан държи отговорна за придобитото от него „неусложнено славянско благочестие”[10]. Родителите му емигрират в САЩ, преди той самият да се появи, и семейството се установява първо в Минесота, а след това в Индиана. След сватбата им през 1921 г. баща му е поканен от собствения си баща, също пастор, да служи към независимата лутеранска общност в Чехословакия. Това начинание се оказва неуспешно и след две години младото семейство се връща обратно в САЩ, където и се ражда Ярослав Пеликан, носещ името на починалия при раждането си в Чехословакия свой брат, което по думите му е „още една отговорност и мотивация за академичната ми работа … съзнанието, че нося отговорност и за Ярослав Иван”[11].

По-горе вече вметнах, че Пеликан е започнал да пише, преди да се е научил да пише, но любопитното е, че в момента, в който е използвал пишещата машина, той не е бил достатъчно висок, за да стигне до масата. За целта родителите му го слагали да седне върху няколко тома от Patrologia на абат Мин, за което той шеговито вметва, че е „усвоил отците на ранна възраст a posteriori”[12].

Бях доста не на място сред мнозина от моето поколение, особено академичните богослови. Основната разлика беше, че никога не съм имал сериозни съмнения относно същностната правота на християнската вяра. Винаги се придържах, макар и често не особено изтънчено, към славянското благочестие.[13]

През 1936 г. Пеликан заминава заедно с баща си за Форт Уейн, където постъпва в гимназията „Конкордия”, класическа гимназия в немската традиция. В нея учи старогръцки, латински и немски със силен акцент върху Писанието, както и Шилер, и Гьоте. От цялото си образование заобичва най-вече старогръцкия[14], а заедно с него научава и иврит, което му позволява да чете почти всеки текст от християнската традиция в оригинал на осемнадесетгодишна възраст.[15] Точно тогава, през 1942 г., започва да учи в семинарията „Конкордия” в северната част на Форт Уейн, което той определя като „естествена следваща стъпка, макар и майка ми, и баща ми да знаеха, че призванието ми е към академичната преподавателска работа, а не към пастирско служение”[16]. В този период атмосферата в семинарията „Конкордия” е обзета от известен дуализъм – високите академични постижения и изследвания са на почит, но и постоянно предизвикват подозрения поради опасностите, скрити зад доминиращия тогава историческо-критичен метод. Там Пеликан намира подходящите условия за задълбочаване на своя академичен похват и занаят, но въпреки „известни залитания към систематика и догматика”[17] открива истинското си призвание в историята на догматите.[18] Той действително започва да работи в тази сфера, но академичният контекст на това изследване е строго лутерански, както и западен, което означава, че догматите на вярата на този етап биват разглеждани като consentire de doctrina evangelii (единомислие върху евангелското учение), както го определя и Аугсбургското изповедание от 1530 г. Това е основата, която Пеликан по-късно надгражда и променя по фундаментален начин.

Докато все още е в семинарията „Конкордия”, той започва да подготвя докторат в Чикагския университет, като основното, което го привлича, са двама преподаватели – Матю Спинка и Вилхелм Паук. Първият е автор на най-авторитетния труд за църковната история на Балканите[19], а вторият – едно от „светилата“ на християнската история, специалист по Реформацията, както и ученик на Адолф фон Харнак. Пеликан тръгва към Чикагския университет с надеждата да работи в сферата на историческото богословие на славянския Изток[20], но професор Спинка се премества в Хартфорд малко преди това и Пеликан е принуден да фокусира дисертацията си върху Реформацията под ръководството на Паук.[21] В крайна сметка той изследва Чешката Изповед на вярата от 1535 г., както и въведението, което Мартин Лутер написва за нея. През 1946 г. завършва бакалавърската си степен в „Конкордия” и едновременно успешно защитава докторската си дисертация.[22]

Преподавателят

Първото академично назначение на Ярослав Пеликан е в департамента по история на университета „Валпарайсо” до Чикаго. Минават три години, докато му се удава възможност да преподава история на догматите, но вече в семинарията „Конкордия”.[23] През 1953 г. Пеликан заема поста на своя учител Вилхелм Паук[24] в Чикагския университет, мотивиран главно от влошаващата се богословска атмосфера на Мисурския синод[25], под чиято юрисдикция попадат „Валпарайсо” и „Конкордия”, което за Пеликан е повратен момент. „Ставаше ми все по-ясно, че благочестивите ми намерения да бъда учен, чийто пряк работодател е Църквата, няма да бъдат изпълнени.“[26]

Пеликан, като относително публична личност, често е споменавал своите ментори и учители, спазвайки достойната академично-джентълменска традиция да говори за тях с дължимото уважение. Той прави това дори когато собствените му заключения и позиции са категорично противоположни на тези на учителите и вдъхновителите му. Добър пример за това е Адолф фон Харнак. Една от основните заслуги на Пеликан е, че обръща с краката нагоре парадигмата, установена от Харнак един век по-рано, която, най-сбито, утвърждава развитието на догматите на Църквата, но третира това развитие като прибавяне към автентичния слой, по терминологията на Харнак, на всевъзможни разсейвания и примеси (клерикализъм, институционализъм и каквато и да било форма на светотайнственост). Magnum opus-ът на Пеликан[27], последният том от който излиза точно 100 години след публикуването на Lehrbuch der Dogmengeschichte на Харнак, изцяло променя позицията и доказва не само развитието на учението на Църквата, но и приемствеността и близката връзка между „Ранната църква“ и Църквата днес. Още по-добър пример за това е о. Георгий Флоровски, който представлява и първата връзка между Ярослав Пеликан и богословската семинария „Св. Владимир“. Тази връзка впоследствие се оказва важна.

Показателна е работната обстановка на Пеликан – буквално. Единствените две снимки, които стоят над бюрото му и не са икони, са тези на о. Георгий Флоровски и Харнак. А когато го питали защо е избрал тъкмо техните снимки, по характерен за него начин отговарял, че „Харнак ми показа какво е да си изследовател, а Флоровски – какво е да си изследовател и християнин едновременно“[28]. Взаимоотношенията между Пеликан и Флоровски са значително по-дълбоки и на тях ще бъде обърнато внимание малко по-долу.

През следващите години Пеликан е един от основните редактори на събраните съчинения на Мартин Лутер, които в крайна сметка излизат под неговото ръководство в пълнота – 55 тома. Тласнат по този път от своя учител Вилхелм Паук, Пеликан се противопоставя на традиционната свръхспециализация на хуманитарния изследовател. Вместо това той фокусира вниманието си върху учението на Църквата, което той дефинира като „онова, което Христовата църква е вярвала, преподавала и изповядвала въз основа на Словото Божие“[29]. Подходът му се отличава от този на изследователите преди него. За разлика от тях, най-вече Харнак, типично поставящи акцента върху различията, промяната, а по този начин и неизбежно фокусиращи се върху привидната загуба и отпадане от автентичността, Пеликан подчертава най-вече наследствеността и приемствеността в учението на Църквата[30] от най-ранни времена, като по този начин разгръща едно богословие на Преданието в период на световната история, в който дори споменаването на теми като традиция и традиционност се счита за крайно остаряло и ненужно, нещо, което самият той признава.[31]

В средата на миналия век на Запад изследванията върху Източното предание, имащи някаква, макар и косвена връзка с Православната църква, са изключително малко и в повечето случай обединени под общия термин „Византия“, не без придружаващите го негативни конотации. Напълно достатъчно би било да се споменат имената на Жилсон, Леки, Гибън и разбира се, Харнак, както и фактът, че в този период те са приемани за почти универсални авторитети, за да може да се схване крайно недоверчивото отношение на западния изследовател към какъвто и да било ориентализъм.[32] Това може да се приеме за широкия академичен контекст, в който Пеликан израства и започва да твори. Макар и пълното му разглеждане да не е възможно тук, по-фокусиран поглед към учителите му е необходим.

Неговите учители, Вилхелм Паук и Матю Спинка, вече споменати по-горе, не са част от тази школа на „антивизантинизма”. Първият, образован в Германия и първоначално академично посветен само на историята, след среща с Карл Барт започва да навлиза в сферата на богословието или, както той го нарича, историческо богословие.[33] През 1926 г. Паук се премества в Чикаго, където относително бързо се превръща в един от най-видните и значими църковни историци в САЩ и безспорен авторитет относно Реформацията. Той също е дългогодишен приятел на Паул Тилих, както и негов биограф, макар и да отделя немалко време да оспорва неговото „философско богословие“, което той свързва с Шелинг.[34] Освен това, като член на комисията „Вяра и порядък“ (по късно част от ССЦ), още през 1940 г. предупреждава за опасността „изучаването на историята да бъде подменено със социален активизъм“[35].

Във Festschrift в чест на Паук Пеликан подчертава изключителното многообразие на неговите ученици, както и тяхното отношение към учителя им: „както нито един от нас не се нарича негов последовател, така и той отказва да бъде последовател на когото и да било“.[36] С лекота същото може да се каже и за самия Пеликан.

Вторият, Матю Спинка, никога не е бил точно учител на Пеликан, тъй като си тръгва от Чикагския университет, преди двамата да имат възможността да работят заедно, но е негов вдъхновител, както и причината младият Ярослав да се насочи именно към този университет. Самият Спинка е най-сериозният неправославен, а и един от малцината в този период изследователи на историята на православните църкви, като най-вече се фокусира върху православните църкви на Балканския полуостров.[37] В своя статия, в която представя състоянието и най-новата история на православните църкви в периода след Първата световна война, той разгръща една интересна нишка на приемствеността на центровете в православния свят, като проследява тази нишка, както е традиционно, от Рим през Константинопол към Москва, но счита, че бъдещият център, духовен и интелектуален, на православните църкви се измества към Балканите.[38] Макар и с нееднозначно виждане за православието в Русия[39], Спинка още през 1927 г. разграничава две своеобразни течения, които по-късно се разглеждат и като фундаменталните разделения в руската религиозна мисъл – онези, които виждат спасението на Русия като постижимо единствено и само чрез фундаментално различния руски интелектуален арсенал, чиито най-ярки представители са славянофилите, и онези, определяни като прозападни, които виждат бъдещето на Русия единствено и само в приемането и адаптирането към европейските, в повечето случаи френски, модели на управление и живот.[40] Само по себе си това деление не е особено прозорливо, но един аспект, който Спинка изкарва на преден план, е своеобразният фундамент на автентичното руско, и не само, богословие – богочовешкият характер и насоченост на духовния и интелектуален път на всеки човек. Без да използва тази дума, Спинка насочва към среден път между две крайности. Именно това по един истински интересен и балансиран начин постига и Пеликан.

В това всъщност се изразява съществената промяна при Пеликан: синтезът между позиции, които на пръв поглед изглеждат непреодолими; Преданието вече не се разглежда от превъзхождащата позиция на критичния историк, по-скоро самото Предание е оставено да преподава, и то в църковен контекст. Пеликан резюмира това виждане в една от типичните за него фрази: „Църквата не е само училище … но не може да бъде нищо по-малко“[41]. Въпреки изумителната близост между някои от вижданията на Паук, особено тези относно немската идеалистична традиция, със същите у о. Флоровски, когато те се оказват в една и съща работна група, разбирането за Преданието се проявява като непреодолимо разногласие.[42] Това е и основната тема на Пеликан, на която той посвещава целия си живот. „Смяната“ на учители при Пеликан, от Паук на о. Флоровски, не е без значение и бележи промяна и адаптация на вижданията на първия към по-задълбочено и поради липсата на друг израз православно виждане на втория.

В Чикагския университет Пеликан прекарва девет години, като предмет на лекциите му са главно историята на християнската мисъл, фокусирайки се върху интелектуална история, както е позната дисциплината. За тези години той казва: „надграждах и допълвах личното си образование публично, задълбочавайки разбирането си за голямата история“[43]. След това, през 1962 г., Пеликан приема покана от „Йейл” да заеме позицията на професор по църковна история, катедра, заемана преди това от Робърт Байнтън, но с цел по-късно да започне да води лекционния курс „Историята на християнското учение“. По-късно обаче бива преместен от Divinity School, богословския факултет на „Йеил”, в College of Liberal Arts and Sciences, образованието в който е фокусирано върху изучаването на философия, социални и хуманитарни науки, където по-късно става „Стърлинг“ професор и декан на факултета.[44] „Това ме отведе извън класната стая, но не и извън библиотеката“, казва самият той, което става още по-очевидно, когато се вземе предвид академичната му продуктивност през периода.

Между 1973 и 1978 г. Пеликан публикува само две, но особено значими книги, заедно със само 10 статии, което е значително по-малко от останалите периоди на живота му. Публикуваните книги обаче са втория и трети том от най-влиятелния му труд. Вторият том, който се фокусира изцяло върху християнския Изток[45], е особено важен, тъй като преобръща традиционната парадигма на подобен тип изследвания и разглежда учението на Източната църква като естествено и истинно продължение на учението на ранната църква, обект на първия том.[46] Още по-интересно е, че вторият том излиза през 1974 г., а единственият публикуван текст на Пеликан през 1975 г. е неговата лекция, изнесена при приключването на учебната година на семинарията „Св. Владимир“ – „Приемственост и креативност“[47]. Когато дългогодишният приятел на Пеликан, отец Александър Шмеман, го представя на студентите си, отбелязва, че „единственото нещо, което остава неясно, е защо Ярослав не е православен“[48]. Тези думи на о. Александър ще се окажат почти пророчески. През 1978 г. Пеликан се завръща към преподавателска дейност като „Стърлинг“ професор по история, какъвто остава до пенсионирането си през 1996 г.

През 1988 г. по покана на Харвардския университет Пеликан публикува нещо като интелектуална автобиография. Книгата, The Melody of Theology, е особено интересна, тъй като представлява философски речник, в който темите от сериозна значимост за автора са подредени по азбучен ред, като академичен речник. Въпреки тази особеност на въпросната автобиография тя представлява най-добрият поглед към цялостното творчество на проф. Пеликан. Още по-значимо е липсата на посвещение на книгата, за която Пеликан казва: „ако книгата би имала посвещение, то би било на о. Георгий Флоровски, който повече от всеки друг човек, с изключение на баща ми, ме научи да пея „мелодията на богословието“ по този начин“[49]. Дори един бегъл поглед върху библиографията на двамата богослови-историци би разкрила същото. Пеликан последователно фокусира вниманието си върху теми, които по типичния за него начин Флоровски преди това просто е „маркирал“.

В една от своите последни публични лекции, произнесена по случай публикуването на втория си magnum opus[50], Пеликан разказва за една от първите си срещи с о. Георгий Флоровски.[51] Споделя как по време на участието си в комисия, имаща за цел разглеждането на значението на традицията в различни контексти, в която участвал и о. Флоровски, един пастор от общността на Южните баптисти заявил, че в неговия случай изобщо не може да се говори за традиция или предание, защото те следвали само Библията. Пеликан разказва как при тези думи над главата на о. Флоровски се появил буреносен облак, той се обърнал към въпросния пастор и го попитал: „Кажете ми, извършвате ли все още Евхаристията?“. Той отговорил утвърдително. „Когато я извършвате, изговаряте ли установителните слова?“ След повторния положителен отговор о. Георгий запитал: „Къде в Библията пише, че трябва да повтаряте тези слова?“. Пасторът не бил особено въодушевен от въпроса, тъй като, разбира се, никъде в Писанието не се установява повтарянето на тези думи, но в паузата, породена от собствените му въпроси, о. Флоровски добавил: „Има една алтернатива на Преданието – лошо предание“[52].

Съвещанията на тази комисия[53], на която освен о. Флоровски присъства и Вилхелм Паук, се оказват ключови за следващата работа на Пеликан, главно заради срещата му с първия. Определяйки своята позиция в този момент като съществуване „между чука и наковалнята“, той все пак ретроспективно отбелязва значимостта на момента. „Намирах се в една стая с миналия и бъдещия ми учител и ментор.“[54] Дори бегъл поглед към трудовете на Паук ясно показва противоположността на неговите виждания в сравнение с тези на Флоровски. Въпреки това Пеликан разкрива този момент като решаващия, в който да посвети следващите си трудове на взаимното опознаване на традициите[55], с което да преобърне донякъде вече наложилата се взаимна непоносимост, породена от трудове, подобни на този на Харнак.

След т.нар. пенсиониране от преподавателския пост Пеликан е избран за президент на Американската академия на науките и изкуствата, като този не строго университетски пост е предхождан от други подобни. Преди това той е сред основателите на Съвета на изследователите към Библиотеката на Конгреса и е член на борда на директорите на изключително влиятелния в САЩ образователен институт „Смитсониън“ и на Американското философско общество. Освен това ръководи и президентския Комитет за наука и изкуство към администрацията на президента Бил Клинтън.

По-горе споменах изначално различния академичен климат, в който Пеликан започва да твори. След описаното дотук може ясно да се види парадигматичната промяна в отношението на академичния свят към Преданието. Разбира се, рисковано е за вододел да бъде посочен един-единствен човек. Въпреки това има личности, които са „преди времето си“, които тръгват по нов път и ретроспективно се оказват вдъхновители. Ярослав Пеликан е именно такъв човек. За разлика от други, подобни нему, той не оставя след себе си школа, но учениците му виждат в това не недостатък, а напротив, посочват го като „най-голямото му постижение“[56]. Прекарал целия си живот в изследването на Преданието, напълно естествено е той да не иска да създава свое „предание“, което неизбежно би се оказало в опозиция на Преданието. Учениците му научавали как да подходят и задълбочат собствените си изследвания върху силно разнообразен набор от теми. Самият той още в началото на своя преподавателски опит казва на новодошлите студенти: „Никога не можем да надрастем Небесния Учител. Част от задачите ми като преподавател е да помогна на учениците ми да ме надраснат. Част от изкушението ми като преподавател е да превърна учениците си в последователи и да им попреча да ме надраснат изобщо“[57].

Православният

По-рано споменатата промяна в парадигмата на догматическите изследвания в трудовете на Пеликан, освен в преобръщането на всеобщото виждане за Изтока, може да бъде най-ясно забелязана в акцента, който той поставя върху богослужението на Църквата. Наред с множество други изказвания, това може да бъде илюстрирано с факта, че самият Пеликан, ясно съзнаващ своите славянски корени, извежда донякъде провокативно етимологията на „славяни“ не въз основа на национална или етническа принадлежност, а в контекста на триезичната ерес, а следователно – от богослужението, от право-славието и орто-доксията.[58] Напълно естествено подобен тип твърдение заедно с близостта на Пеликан със семинарията „Св. Владимир“ навеждат към основния двигател зад литургическото движение в Православната църка (и не само) – о. Александър Шмеман. Влиянието обаче най-вероятно предшества взаимоотношенията им (Пеликан неведнъж нарича Шмеман „верен приятел и изключителен учител“). Думите на о. Александър, произнесени през 1975 г. и отбелязващи учудването му от непринадлежността на проф. Пеликан към Православната църква, се изпълват през 1998 г., когато Ярослав Пеликан е приет в Православната църква чрез миропомазване от митрополит Теодосий в параклиса „Св. Три Светители“ в семинарията „Св. Владимир“. На въпрос на митрополита защо чак сега и защо изобщо се е обърнал към православието, Пеликан отговаря: „Всеки самолет, който толкова дълго е кръжал над летището, преди да кацне, неизбежно щеше да изчерпи горивото си“[59].

Думите, които самият Пеликан използва, когато говори за своето преминаване към православието, навеждат по-скоро на идеята за „връщане“, отколкото за „преминаване“. Славянското благочестие безспорно играе своята роля, но поради наличието му още от детството на Пеликан то не може да бъде считано за определящ фактор за късното му завръщане в лоното на Православната църква (на 75 г.!). Проследяването на вътрешните мотиви за подобно решение винаги попада в сферата на спекулацията, ако не се приема и като нездраво любопитство. Оставайки в сферата на спекулацията и в отговор на поканата на самия Пеликан[60], може относително лесно да се види богородичният отпечатък върху взетото решение. През 1985 г. той публикува книгата Jesus Through the Centuries[61], която бързо се превръща в бестселър на New York Times, в която разгръща начина, по който е било говорено и мислено за Христос през вековете. Прави впечатление акцента върху основните догмати на Църквата и Седемте вселенски събора. По-късно, през 1996 г., той публикува и втора книга, постигнала подобен успех, фокусирана върху Богородица[62] със същия подход. Не е нужно да се акцентира, че не са много богословите от лутеранската традиция, които биха наблегнали толкова силно на ранните догматически аспекти на теотокологията. Именно тук може да се позиционира „тласъкът“ към православието. Празникът, на който Пеликан е миропомазан и приет в светотайнствено общение с Църквата, не изглежда случаен – Благовещение през 1998 г.

Пеликан завършва последните си два големи проекта малко преди да се упокои на 13 май 2006 г. Първият е под формата на богословски коментар върху Деяния Апостолски, публикуван от издателство „Бразос”.[63] За него той е обвинен в „по-скоро произволни бележки разпръснати към текста“[64], но макар и не изцяло съзвучен с останалите публикации в поредицата, книгата разкрива един своеобразен похват на автора, който не позволява схематизирането и редуцирането на сложни идеи и концепции.

Творчество на Пеликан се характеризира с изключително многообразие от теми и засегнати проблеми. Самият факт, че той написва труд в пет тома, който е най-задълбоченото изследване на историята на християнското учение, което дори чисто хронологически обхваща целия исторически път на Църквата, трябва ясно да говори за лекотата, с която той преминава през интелектуалните светове, простиращи се в рамките на две хиляди години.

Всеки влиза в Църквата не за да я промени, а за да бъде обърнат, без това да означава, че новодошлите не могат да предоставят отново елементи, които са били забравени или изчезнали. Още повече когато това се прави за служение на Църквата, а не просто за да бъде критикувана, каквато е и основната разлика между Пеликан и предшествениците му. Както самият той казва, задачата и призванието на историка е „да може да превключва от езика на миналото към езика на настоящето“, но не за да задава въпроси на миналото, а да чуе неговите. Тогава историкът ще успее да споделя именно „живата вяра на мъртвите“, а не всичко останало, с което често сме изкушени да я заместваме.

 

Теодор Аврамов е магистър по богословие и докторант към Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, изследващ православното богословие през ХХ век. Следвал в солунския университет „Аристотел”, института „Босей” в Швейцария.

 

[1] Pelikan, Jaroslav, The Vindication of Tradition. Jefferson Lectures in the Humanities, 1983, New Haven, Yale University Press, 1984, c. 65.

[2] Виж. Молитва за покойник в Псалтир, Славянобългарски манастир „Св. вмчк. Георги Зограф, 2005.

[3] Имам предвид както изключително творчески продуктивните кръгове на руските емигранти, свързани с института „Св. Сергий“ в Париж, така и техните своеобразни наследници отвъд Атлантическия океан, най-вече семинарията „Св. Владимир“ в Ню Йорк и „Светият Кръст“ в Бруклин.

[4] С признателност към фондация „Комунитас“ и издателство „Омофор“, както и на Борис Маринов за неуморните преводачески усилия.

[5] Флоровски, Георги, Богословие и Свещенство, С.: Православен калейдоскоп, 2020 (Превод и съставителство: П. Павлов; превод: Н. Димитрова и С. Танев). Първите три тома следват изданията на Нордланд (Nordland Publishing Company), докато следващите пет включват непубликувани досега текстове.

[6] Акцентирам върху не-повторението поради феномена, на който ставаме свидетели през последните няколко години, в който множество консервативни и фундаменталистки групи християни, но не само, разпознават в проповедта на православието не винаги живата покана за покаяние и причастност с Живия Бог, а „лек“ срещу всякакви нови идеологии или просто концепции, които не допадат на противопоставящите им се. Добър пример за това е припознаването на Джордан Питърсън за своеобразен идеолог на идентифициращите се като incel (от англ. involuntary celibate – неволно целибатен; онлайн субкултура, чиито членове са мъже, в повечето случаи млади, считащи се за неспособни да намерят интимна връзка въпреки желанието си; често те се отличават с крайно агресивни и обидни виждания за жените, както и с непоносимост към институции и социални порядки) или приемането на православието от фундаментални евангелисти, които по-късно го „нагаждат“ спрямо нуждите си (добър пример е Ханк Ханеграф, както и Род Дренер, макар и вторият да преминава към римокатолицизма).

[7] Pelikan, Jaroslav, A Personal Memoir, в Orthodoxy and Western Culture, A Collection of Essays Honoring Jaroslav Pelikan on His Eightieth Birthday, SVS Press, Crestwood: New York, 2005, с. 31.

[8] Ibid. c. 32.

[9] Ibid. c. 33.

[10] Ibid.

[11] Ibid.

[12] Ibid., c. 31.

[13] Ibid., c. 32.

[14] Ibid. c. 33.

[15] Ibid.

[16] Ibid., c. 34.

[17] Ibid., c. 35.

[18] Традиционният термин – Dogmengeschichte – идва от немски, където тази дисциплина процъфтява за първи път. Най-познатият представител на дисциплината е Адолф фон Харнак, небезизвестно свръхкритичен към всяко едно традиционно проявление на християнската вяра, както и представител на концептуалния свят на изведения до крайност немски идеализъм. Връзката между Пеликан и Харнак е разгърната малко по-обстойно по-долу. За доста пълно изложение на разликите вж. Pelikan, Jaroslav, The Historian as Polyglot, в Proceedings of the American Philosophical Society 137, no. 4, 1993, с. 659-68.

[19] Spinka, Matthew, A History of Christianity in the Balkans, The American Society of Church History Publishing, Chicago, Il, 1933.

[20] Pelikan, Jaroslav, A Personal Memoir, c. 35.

[21] Ibid., c. 36.

[22] Пеликан успява да издържи всичките изпити към дисертацията си още през първата година, което с известни усилия позволява на университета да съкрати периода на образованието му. Това „спести на семинарията неудобството дипломирал се докторант да следва бакалавърските им лекции“. Вж. Ibid., c. 36.

[23] Той наследява курса лекции, които трябва да води, но те приключват с Реформацията. Пеликан създава нов курс лекции, проследяващ развитието на богословието до средата на ХХ век, като още тогава написва синопсис с ключови идеи и имена в 51 страници с надеждата, че някой ден може да бъде разработена монография. На 29 годишна възраст, през 1952 г., относително „зеленият“ учен създава гръбнака, върху който по-късно издава своя magnum opus в пет тома – Християнската традиция, История на развитието на християнското учение. Самият труд заслужава специално внимание, но настоящият текст не предполага внимателното му разглеждане.

[24] Вилхелм Паук малко преди това се премества в богословската семинария „Юниън”. В този момент семинарията „Св. Владимир“, чийто ректор тогава е о. Георгий Флоровски, се помещава в сградите на „Юниън”. Донякъде спекулативно, но напълно вероятно е да се предположи, че първият контакт между Пеликан и „Св. Владимир“ в лицето на Флоровски се е случил именно по такъв начин.

[25] Схизмата, която през 1952 г. е все още в своето начало, се отнася за постепенното разграничаване между Лутеранската църква – Мисурски синод, която в този период клони към фундаменталистки богословски позиции (непогрешимост на Писанието, абсолютния му авторитет и остра опозиция срещу историко-критичния метод), и семинарията „Конкордия”, която зае