Препоръката на моя епископ

(Спомени, част трета)

 

„Куклен, най-хубавото село в света“

Така нарекоха Куклен двама мои приятели от Англия, които посетиха то­ва село и близкия до него манастир „Свети Врач“. Дали името Куклен идва от то­ва, че селото е „хубаво като кукла“, или от това, че някогашният управител на близката римска крепост се наричал Кукулус, за нас в случая няма значение. Едно е вярно, че това е едно хубаво българско село в подножието на Родопите. Непос­редствено под селото е построен оловно-цинковият завод, който трови хората, водата и плодородната земя на Тракия. В далечината се вижда Пловдив с него­вите три тепета. В това хубаво село аз трябваше да остана „временно“ цели 22 години.

След като излязох от затвора на 16 март 1961 г., аз отидох направо в София при моя епископ, монс. Кирил Куртев. Там служих първата си литургия след поч­ти девет години, прекарани в затвора.

Преди да започна редовната си работа в Екзархията, монс. Куртев ми каза, че най-напред трябва да отида при майка си и да си почина поне един месец при нея. Това човешко разбиране на монс. Куртев ме трогна много. Той наистина раз­бираше човешката душа!

На 25 март 1961 г. бях вече в Малко Търново при майка ми. От всички, двете ми сестри, брат ми, роднини и близки, най-щастлива бе тя.

Наредено ми бе от милицията още с пристигането си с автобуса да отида направо в милицията. Така и сторих. Отидох. Видях на пост, с шмайзер в ръце, да стои моят съученик Йосиф Бъклев. Щом ме видя, той забрави, че е на пост, прегърна ме и ми каза: „Остави милицията! Бягай при баба Мария (майка ми), че девет години те чака!“...

До 10 май с.г. изживях прекрасни дни с майка ми, с роднините ми, с близки­те ми. След това се завърнах в София и там започнах работа. Помагах на моя епископ, служех литургия в енорията, при сестрите Кармелитки и при сестрите Евхаристинки, правех беседи на младежите и въобще се включих в живота на Ек­зархията.

Помня, че по това време, на 25 юни 1961 г., в Пловдив се честваше 100-го­дишнината от построяването на Пловдивската катедрала и имаше голяма архи­ерейска служба, отслужена от владиците Симеон Коков и монс. Кирил Куртев, за­едно с 24 свещеници. Отдавна не бях виждал толкова много свещеници заедно!

Но ето че въпросът със софийското жителство отново се оказа „много ва­жен“. Купен Михайлов не може да остане в София. Монс. Куртев направи някол­ко пъти постъпки, но резултатите бяха винаги отрицателни. Тогава той се видя принуден да ме изпрати в Куклен, за да му бъда винаги подръка, докато нещата по някакъв начин се уредят.

Междувременно на 9 април 1962 г. сестрите Евхаристинки бяха изгонени от своето сиропиталище и трябваше да се преместят на ул. „Тодор Стайков“ 2. Аз по това време бях в Куклен. Помолиха ме да им помогна при пренасянето на багажа. Добре. Цял ден пренасях. Вечерта, както бях с мръсните дрехи, останах да спя в новото жилище. Към 11 ч. преди полунощ влезе един милиционер с двама агенти. Питаха ме дали имам право на софийско жителство, арестуваха ме и ме заведоха направо в етапното на Софийската централна гара. Оттам ме качиха на влака за Пловдив, придружен от един милиционер, въоръжен с шмайзер. По пътя милиционерът ме пита колко души съм убил и какво съм откраднал, защото му заръчали да ме пази добре – бил съм много опасен криминален и политически престъпник. Човекът наистина ме пазеше добре.

Сутринта пристигнахме в Пловдив. Той ме предаде на пловдивската мили­ция и си отиде. За голямо мое учудване казаха ми, че съм свободен и да си отида в къщи.

Аз бях толкова мръсен и в работни дрехи, че ме беше срам да отида в кате­дралата. Затова реших най-напред да отида в градската баня. Отидох в банята и кого виждам! Под съседния душ – същият милиционер, който ме докара до Плов­див. Аз го гледам, той ме гледа. „Какво правиш тук?“ – попита ме той. „Ами ти какво правиш тук?“ – отговорих му аз. Двамата се изсмяхме. След малко той до­бави: „Тия нашите са луди! Да загубя цяла нощ да те пазя като най-опасен прес­тъпник, а сега да се срещнем в банята!“. Едва тогава под душа му се представих: „Не съм опасен престъпник, а съм обикновен католически свещеник от Куклен!“...

Върнах се в Куклен. Тогава живеехме с енорийския свещеник о. Арсени в две­те стаи на приземния етаж на енорийския дом, който бе превърнат в амбулато­рия на селото.

Работата в Кукленската енория не бе трудна. Енорийският свещеник рабо­теше в ТКЗС и от сутрин до вечер късно беше на полето. Аз бях сам в енорията и имах на разположение много време. Тогава се породи в мене идеята да напиша ис­торията на енорията „Света Троица“ в Куклен и започнах да събирам необходи­мия за това материал.

На 24 май 1964 г. чествахме тържествено в София 50-годишния свещеничес­ки юбилей на монс. Куртев.

След като се убеди, че милицията никога няма да ми позволи да остана в София на работа, с писмо № 38 от 2 август 1964 г. монс. Куртев ме назначи офици­ално за енорийски свещеник в Куклен. Отец Арсени, по споразумение с управлява­щия тогава Русенската епархия монс. Дамян Талев, бе назначен за енорийски све­щеник в с. Ореш, Свищовско.

В Куклен останах сам. Там заварих сестрите Евхаристинки, които бяха в голяма помощ на енорийския свещеник. От този ден, 2 август 1964 г., започнах да водя по-подробен Енорийски дневник, който продължавам и до днес в Бургас. В Куклен останах над 22 години до м. май 1983 г.

Още през първите години в Куклен използвах свободното си време, за да на­пиша една кратка история на тамошната енория. Смятам, че ако има нещо вярно в казаното, че народ без история не е народ, в известен смисъл това важи и за всяка енория. Затова се запретнах на работа и през 1968 г. успях да довърша исто­рията на Кукленската енория.

Енорията в Куклен

Към 1964 г. Куклен наброяваше около 6–7 хиляди жители, от които над две хиляди бяха мюсюлмани. Имаше две православни черкви и една джамия. Като­лиците бяха малцинство с 40–50 семейства. Имаха си и своя нова черква. Освен това в Куклен имаха и свой дом сестрите Евхаристинки, които се ползваха с много добро име сред православните българи и мюсюлманите турци.

След процеса през 1952 г. и Кукленската енория пострада. Енорийският све­щеник о. Арсени Антонов по най-брутален начин бе изгонен от енорийския дом и цялата покъщнина бе ограбена: легло, маси, чинии, тенджери, покривки, одеяла, чаршафи, дори единствената му козичка, която бе набедена, че „говори китайски“, тъй като о. Арсени беше преди това няколко години мисионер в Ки­тай. След като беше изгонен от енорийския дом, о. Арсени живя няколко години в малката кухничка на съседа дядо Димитър Попиванов. Благодарение на турците, които се застъпиха за католическия свещеник, на о. Арсени позволиха да се настани в избата на собствения си дом – енорийския дом. Но по-късно комунисти­те се разкаяха за това „милосърдие“ и решиха да го изгонят от избата. Тогава се видяхме принудени или да напуснем напълно енорийския дом, или да приспособим за жилище външния коридор, който съединяваше енорийския дом с черквата.

Сега, когато останах сам, налагаше се да се довършат много допълнител­ни работи в черквата, в двора и дома. Изкопах под стаичката изба. Направих ци­ментови пътеки в градината, ремонтирах целия покрив на черквата, защото те­чеше. По-късно през 1965 г. посадих лозе в задния двор и асми около черквата. През 1966 г. измазахме вътрешно черквата. През 1973 г. художникът Стефан Рай­ков от Пещера, мой първи братовчед, извая от цимент и постави пред лицето на черквата „Тайната вечеря“ от Леонардо да Винчи.

Успоредно с материалните грижи в енорията, не прекъсваха и най-важните грижи за енориашите въпреки постоянните трудности от страна на селсъвета. В това отношение Кукленската енория не се различаваше от всички останали ка­толически енории в България.

Винаги можех да разчитам на сътрудничеството на моите събратя от Пловдив, които ми помогнаха при всички особени случаи в празници, тридници и др. Разбира се, аз, от моя страна, бях винаги на тяхно разположение.

От 3 април до 14 май 1967 г. ми бе на гости монс. Куртев. Той донесе със се­бе си част от личната си архива и ме помоли да я прегледам и да си взема бележки за някои негови спомени с монс. Ронкали. Използвах присъствието на монс. Куртев той сам да ми разкаже и други спомени от монс. Ронкали от първата му среща с него на гара София при пристигането му в България – 25 април 1925 г., до окончателното му отпътуване и изпращане на същата гара – 5 януари 1935 г.

Ръкописът за монс. Ронкали бе готов през 1968 г. Написах го на български и италиански. Италианския текст изпратих веднага на монс. Лорис Каповила, лич­ния секретар на папа Ронкали.

"Аз съм Кирил, патриарх Български"

На 25 юли 1967 г. заедно с монс. Куртев отидохме в Троянския манастир на гости при тамошния игумен епископ Григорий. Игуменът ни прие много сърдечно. В манастира имаше 17 монаси. Дядо Куртев бе поканен да вземе официално учас­тие във вечернята. Не само това. Той председателстваше службата и благосла­вяше. Доколкото зная, това бе първата малка проява на екуменизма в България след Втория Ватикански събор. Останахме с отлични впечатления и ние, и всички троянски монаси. На връщане от Троян посетихме Великотърновския митропо­лит Стефан. Той ни прие също така много сърдечно, но по отношение на екуме­низма бе много твърд. За да има диалог между Православната и Католическата църква, трябва най-напред Католическата църква да се върне 2000 години назад, да се покае и да се откаже от „непогрешимостта“ на папата...

Невежество? Фанатизъм? Може би и от двете по малко!

Няколко дена след тази среща аз имах гости в Куклен. Бяха дошли младежи от Софийската източна енория. Ходихме заедно до Бяла черква, където беше лятната вила на православния патриарх Кирил. Искахме да посетим малката черквичка и да изпеем „Под Твою Милост“.

Извикахме. Появи се най-напред едно много красиво грамадно куче и залая. След кучето се показа един свещеник, облечен в халат. Ние попитахме: „Отче, може ли да влезем в черквата и да изпеем „Под Твою милост?“ „Разбира се! Много хубаво! Но от къде сте и кои сте вие?“ „Ние сме католически младежи от София, идваме от Куклен!“ „Аа, значи сте униати! Но униатите не са като­лици!“ „Отче, извинявайте, но ние много добре знаем, че сме католици, защото нашият Върховен пастир е Папата!“

„Не! Не! Вие, униатите, не сте католици. Аз съм Кирил, патриарх Българ­ски, и зная много добре това!”

Като разбрах, че това „отче“ бил самият патриарх Кирил, аз се смутих много. Извиних се и казах „Ваше Светейшество, моля да ме извините! Не знаех, че разговаряме с Патриарха на България! Колкото до това дали ние униатите сме католици или не, за нас е важно, че признаваме за наш Върховен пастир Римския папа!“ Патриарх Кирил ни благослови и ние влязохме в черквата, където изпяхме с голяма набожност „Под Твою милост“!

И този наглед дребен случай ме кара да мисля колко далече сме още от истинския екуменизъм!

Не мина много време след тази среща на католическите младежи от София с патриарх Кирил, и един ден монс. Куртев ми дойде отново на гости. Този път го придружаваше о. Горазд Куртев от Пловдив. Монс. Куртев изрази желание след Троянския манастир да посетим Бяла черква, където бе на почивка патри­арх Кирил.

На 4 август 1967 г. заминахме за Бяла Черква. Беше 14.30 часът. Патриархът ни прие много сърдечно. Там заварихме като негови гости Великотърновския митрополит Стефан и Пловдивския митрополит Варлаам – викарий на Патри­арха.

Говорехме за унията от 1860 г. Патриархът каза, че е променил много мнението си за Католическата църква и че вероятно ще посети Рим, след като италианският министър-председател Фанфани посети България и Тодор Живков посети папата. Патриархът ме запита какви ни са отношенията с православния свещеник в Куклен и дали се разбираме с него. Всички знаеха, че о. Петър, право­славният енорийски свещеник, е бивш партиен секретар, но сега беше отличен свещеник. С него действително се разбирахме добре. Накрая двамата Кириловци се прегърнаха и ние се върнахме отново в Куклен.

В много добри отношения бях и с игумена на Бачковския манастир, епископ Иларион. Обикновено всички гости, които идваха в Куклен, ги водех в Бачковския манастир. Дядо Иларион знаеше това и винаги ни посрещаше най-сърдечно.

Особено добри станаха отношенията ми с Православната църква, когато трябваше да търся специалисти в областта на литургиката и на старославянския език. Това се налагаше на всяка цена, когато започнахме да превеждаме славянска­та литургия на съвременен български език. Тук много ни помогнаха ректорът на Духовната академия епископ Йоан, проф. Чифлянов, бившият ректор на Духовна­та академия епископ Николай и особено архим. Атанасий, един от най-компетентните познавачи на славянския език.

Епископ Йоан дори ми предложи да направим един общ превод на славянска­та литургия.

На 18 юли 1973 г. ние започнахме българския превод на Литургията. На 14 март 1976 г. преводът беше готов и ние служихме с дядо Методий първата литургия на български език. Печатното издание на същата литургия бе направено едва през 1985 г. в Рим.

Отношенията ми с православния свещеник и с православните християни в Куклен бяха действително добри. В началото всички гледаха с голямо недоверие „католишкия шпионин“, но скоро, малко по малко, всичко дойде на мястото си. Получи се така, че най-големите ми врагове по-късно станаха най-добрите и най-верни приятели.

Аз не се стеснявах да посещавам службите и в двете православни енории и понякога да взимам участие било като хорист, било като псалт в тях. Ние винаги бяхме солидарни с православния свещеник, когато трябваше да реагираме по някакъв начин на решенията на селсъвета да ограничи църковните традиции в се­лото, и това правеше добро впечатление на всички.

Моралът на Джамал, Наджим и Айваз

Отношенията ми с православния свещеник и с православните християни бяха наистина добри. Но не по-малко добри бяха и отношенията ми с турския ходжа и с мюсюлманите в селото. Турците в Куклен наброяваха над две хиляди души. Имаха си своя джамия и изповядваха ревностно своите религиозни задълже­ния.

Още през първия месец на моето пристигане в Куклен, когато се връщах от Пловдив една вечер, моторът ми се повреди точно на „Разклона“. След малко ми­на редовният автобус Куклен – Пловдив. От автобуса слязоха двама-трима не­познати младежи. „Отче, какво се е случило? Повреда ли? Дай, ще я оправим! Ние сме турци от Куклен. Ти нали си нашето отче?“ Останах учуден. За няколко ми­нути моторът бе в ред. На следващия автобус непознатите турски младежи от Куклен продължиха пътя си. След време открих кои са тези младежи и ги запитах: „Защо направихте това?“. Те ми отговориха: „Ей така, от адамлък (човещина)! Спомних си тогава думите на монс. Босилков в Русе: „Преди да се стремим да бъдем ангели, ние трябва да се стремим да бъдем истински хора помежду си, защото Бог има достатъчно ангели на небето, но няма достатъчно хора на земя­та!“. Тези непознати турски момчета, мюсюлмани, ми дадоха един от най-важни­те уроци в християнската и ислямската етика: човечността – адамлъка!

Имах и по-късно много други подобни случаи, които ме убедиха, че местни­те турци, и млади и стари, държат много на тази човешка добродетел. (…)

Следният случай ме накара да уважавам още повече местните турци. И да имам пълно доверие в тях.

Правехме ремонт на къщата. Енорийският свещеник се уговорил с трима­та майстори Джамал, Наджим, и Айваз да им заплати за извършената работа 150 лв. Тогава тази сума не бе малка. Случи се така, че о. Арсени не беше вече в Кук­лен, но той ми остави уговорените 150 лв. Когато майсторите свършиха работа­та, те пожелаха за „хаир“ да направят и една чешма за черквата. Направиха чеш­мата. Накрая им дадох уговорените пари. Айваз взе само 100 лв. Другите 50 лв. ги върна с думите: „Това са грешни пари! Не можем да ги вземем!“. „Защо?“ – попи­тах аз. „Защото ние наистина се уговорихме за 150 лв., но без да знае свещеникът, ние казахме в сърцето си: 50 лв. ще подарим на черквата! Затова не можем да ги приемем. Това са грешни пари!“

Никога не можех да си представя толкова голяма честност и такъв висок морал като морала на Джамал, Наджим и Айваз!...

Когато се удаваше подходящ случай, аз посещавах редовно джамията сам или с гости от чужбина. Няколко пъти заведох там и монс. Куртев. Мохамеданите го посрещаха с много голямо уважение. Той бе за тях „Баш Папаз“, даваха му почетно място и се радваха от сърце, че уважава техните молитви. Мене ме наричаха „Кючюк Папаз“, т.е. малкият свещеник. (…)

От Дрипчево един рубин

Седми март 1971 г. ще остане паметен за нашата Екзархия и за Кукленска­та енория. В този ден по случай тридницата в Куклен, в черквата, претъпкана с народ, пред Светото Причастие, получи мозъчен удар и падна пред олтара монс. Кирил Куртев. На този трагичен момент бяхме свидетели, облечени в свещени­чески одежди, свещениците: архим. Иван Вичев, Васко Сейреков, Асен Чонков, Петър Изамски, дякон Христо Пройков и аз. Най-подробно за случая, който за­върши със смъртта на монс. Куртев в болницата в Пловдив на 9 март 1971 г., съм писал в Енорийски дневник, т. I, лист 45–52.

До последния момент монс. Куртев се чувстваше добре. Не даваше никакви признаци на умора или неразположение. След обяд му предложих да си почине, но той предпочете да дойде в моята стая и да продължим разговора от преди обяд за историята на нашата Екзархия, за предстоящото ръкоположение на дякон Христо Пройков и за връзките му с монс. Ронкали.

На 18 юли 1971 г. монс. Куртев навършваше 80 години и аз възнамерявах да му уредим подходящ юбилей, но той не бе съгласен с мене. За всички тези неща и за много други разговаряхме от 13 ч. до 15.30.

В 16 ч. започна Броеницата. Пред иконостаса на чинове бяха наредени свещ­ниците. В средата монс. Куртев. Всички на колене. Още на първата Славна Тайна, видях монс. Куртев, че се повдига от чина, седна на стола и веднага се сви с наве­дена глава. Веднага тревога. Извикахме лекар. Пренесохме го в Пловдив. Наста­нихме го във Вътрешно отделение, стая 23.

На другия ден монс. Куртев се почувства по-добре. Бях при него. Неочак­вано той ми повери една тайна и ми възложи следната задача: „Върни се в Кук­лен. В моята стаичка, в куфара ми, има една малка сива кутийка. В кутийката има една сива броеничка. Това е броеничката, с която е умрял папа Ронкали. Вземи я и ми я донеси. Искам да умра и аз с тази броеничка!“.

Следващата нощ на 9 март 1971 г. в 23 часа монс. Куртев почина. Отиде си пастирът на Католическата апостолическа екзархия. Остана ценната реликва на неговия верен приятел и покровител папа Ронкали.

Тази броеничка има вече собствена история. Аз я пазех в Куклен. Беше вед­нъж открадната и по чудо върната. След това намерих за най-сигурно да я пре­дам в Папската нунциатура, на монс. Марио Рици. Тя и до днес се пази там.

Още докато беше жив, обещах на монс. Куртев да напиша нещо за нашата Апостолическа екзархия в България. Неговата внезапна смърт ми попречи да направя това веднага, както той желаеше и както беше запланувано. От своя стра­на монс. Каповила настояваше това да стане колкото е възможно по-скоро.

Смъртта на монс. Куртев обаче ме наведе на мисълта, че заплануваната ис­тория на нашата Екзархия може да се съчетае много добре със запланувания съща­та година юбилей по случай 80-годишния рожден ден на монс. Куртев. По този на­чин аз можех да използвам събрания вече материал главно от сведенията, които лично монс. Куртев ми бе дал, и за две години, по случай годишнината от смъртта му 9 март 1973 г., успях да завърша тази история. Тя носи заглавието Кирил Куртев – Апостолически екзарх или Записки върху най-новата история на Апостолическата екзархия в България. (…)

Дългоочакваната лекция

След смъртта на папа Ронкали неговият личен секретар архиепископ Лорис Каповила няколкократно поиска от монс. Куртев сведения за живота и дейността на монс. Ронкали в България, тъй като монс. Ронкали и монс. Куртев бяха неразделни приятели цели десет години. Но монс. Куртев не разполагаше с достатъчно време да направи това и ми предложи аз да се заема с тази работа. Предаде ми цялата си кореспонденция с монс. Каповила и всички други доку­менти, с които разполагаше. Тази бе една от причините да идва често в Кук­лен. Тогава той ми разказваше много неща, свързани с живота на Ронкали в България, и аз имах възможност да записвам всичко.

Особен интерес към живота на Ронкали прояви ректорът на Източния папски институт (Ориентале) Иван Жужек. Още на 8 януари 1969 г. проф. Жужек ми изпрати покана да изнеса в Източния институт лекция на тема Ронкали. От България не ме пускаха. Същата покана проф. Жужек изпрати още шест пъ­ти: На 5 февруари, на 26 февруари, на 14 март, на 14 ноември и на 31 декември. Най-после в края на м. април 1973 г. получих разрешение да отида в Рим и да изнеса дългоочакваната лекция, запланувана още през 1969 г.

На 2 май вече бях в Рим. След 26 години бях отново в „Русикум“. Много неща имахме за приказване с ректора на Русикум, с ректора на Източния институт, с бивши студенти и професори. На следващия ден бях в Източната конгрегация, където главен секретар, асесор, бе моят състудент в Русикум, архиепископ Ма­рио Брини. След това отидох направо на гроба на папа Ронкали. Поръсих го с розо­ва есенция и поставих цветя и пръст, взети от гроба на монс. Куртев в София.

Не забравих да посетя и бившите си професори от Григорианския универси­тет: Гундлах, Гоенага, Тромп, Боайе и Морандини. Отидох заедно с Густав Ветер, мой състудент от „Русикум“.

В „Русикум“ се срещнах и с Георги Катков, вече епископ, с когото работехме заедно в бежанските лагери.

На 9 май Oservatore Romano, официалният ежедневник на Ватикана, публи­кува кратко съобщение за лекцията. На 11 май извънредно сърдечна среща с Пре­фекта на Източната Конгрегация, кард. Филип.

На 12 май проф. Вентурини ми донесе петдесет броя луксозно издание на лекцията, за да раздам на официалните гости и на журналистите. През същия ден изнесох, като последна репетиция, лекцията на френски език при Малките сестри на Шарл Фуко.

На 13 май 1973 г. в 18 ч. започна най-после дълго отлаганата лекция за папа Ронкали. Тя се проведе в салона на Източния папски институт. Салонът беше препълнен. Между присъстващите бяха: кардинал Филип, префект на Из­точната конгрегация, представител на Държавния секретариат на Светия престол, монс. Монталво, представители на българското посолство в Рим, съп­ругата на италианския посланик в София, бившият италиански посланик в София Пури Пурини със съпругата си, професори и студенти от Грегорианския универси­тет, от Латеранския университет, от Източния институт, много журналисти и граждани на Рим.

Лекцията носеше заглавието: „Кой е за нас, българите, монс. Ронкали“. В де­сет печатни страници се припомнят най-важните моменти от живота на монс. Ронкали в България, от пристигането му, до окончателното му отпътуване от страната.

Заключението бе:

„За нас, българите, монс. Ронкали бе една усмивка на Италия, цъфнала над нашата страна на розите, светъл лъч на Рим, който осветлява вярата на нашия народ.

За монс. Ронкали нашата страна бе едно поле на апостолат и милосърдие, един новициат и школа за бъдещия Втори Ватикански събор“.

Накрая лекцията завърши с един странен въпрос. Въпрос, който един добър селянин от Сакара бе задал на монс. Кирил Куртев:

„Дядо владика, кога ще имаме отново един нов Ронкали в България?“...

При папа Павел VI

След лекцията в Рим и много официални и неофициални срещи в Държавния секретариат, в конгрегацията, в българското посолство и в Грегорианския уни­верситет, с близки приятели и познати аз трябваше да замина за Северна Ита­лия, в Монтанина, където лежеше болен на легло големият приятел на България монс. Дон Франческо Галони.

На 30 май, сряда, бях вече при него. Той много се зарадва. С мъка се вдигна от леглото. Даде скромен обяд, на който присъстваха всички учители от неговия институт, начело с епископа на град Виченца.

Настоятелката, сестра Емма, ми предложи да остана повече време, за да прегледам личния архив на Дон Галони и да направя фотокопия на всички докумен­ти, отнасящи се до България. Времето не ми позволяваше да направя това.

Дон Галони ми разказа много неща за своята дейност в България и колко много той обича българския народ. И понеже знаеше, че ще имам аудиенция при Павел VI, той започна да ми разправя някои спомени от детството си, което пре­карал навремето заедно с малкия Монтини, сега вече папа. Между другото ми разказа, че веднъж не ги приели в един кармелитски манастир и трябвало да пре­карат цяла нощ в дърварника на манастира. Дон Галони ми заръча непременно да поздравя папата от негово име и да поискам папски благослов. Обещах.

На връщане от Монтанина посетих Сотто ил Монте, родното място на папа Ронкали, Милано и Миланската Скала и се върнах в Рим.

В „Русикум“ ректорът ме запозна с проф. Николай Арсенев от Ню Йорк. По­вод за това бе, че бащата на професора бил руски посланик в Пловдив по времето на Алеко Богориди и княз Александър Батенберг.

На 11 юни монс. Брини ми разреши да прегледам архивата на Източната конгрегация и да видя какво може да се използва за нашата българска история. През същия ден получих съобщение, че папа Павел VI ще ме приеме на частна аудиенция на следващия ден, 13 юни в 13.15 ч.

Този ден, много преди определения час, аз бях вече на гроба на папа Ронка­ли. След това се качих на третия етаж на папския дворец, като минах през Ложите на Рафаело, и там, в една голяма зала, седнах да чакам своя ред. Изрежда­ха се дами и господа, облечени в разкошни официални тоалети. По списък аз бях последен. Помислих си: „Нас българите пак на последно място!“. По-късно обаче разбрах, че да си последен в списъка, била най-голямата привилегия. Тогава папата можел да си позволи да удължи малко аудиенцията. Така се случи и с мене.

Ето, излиза предпоследният посетител, посланикът на Швейцария със съп­ругата си и с момчето си. Аз бях готов. В ръцете си стисках една найлонова тор­бичка с мускалчета, една бутилка троянска ракия и напечатания текст на моята лекция за Ронкали.

Един от швейцарските гвардейци се доближи до мене и ми даде знак да ос­тавя всичко, което държах в ръцете си, и да вляза. В този момент изтича до мен един „голям монсиньор“, облечен в лилава сотана, прошепна нещо на гвардееца и аз влязох в съседната зала с всичкия си багаж. Откъде да зная, че протоколът не разрешавал да се влиза при папата с торбичка и с бутилка, пълна с троянска ра­кия!..

Влизам. В дъното папата е седнал на един малък бял трон. Около него – гвардейци и много монсиньори. Папата ми прави знак да се доближа до него. С всяка крачка вълнението в мене нараства. Доближавам се до него и коленича, изведнъж избухвам в неудържим плач. Не мога да се овладея. Навярно и папата в този момент не знае какво да прави. Аз стоя на колене, облягам се на неговите колене и продължавам да плача. Папата прави знак на стоящите около него мон­синьори и гвардейци да се отдалечат. Отдалечават се всички. Оставаме само два­мата. Папата слага ръката си върху рамото ми, поглежда ме и бащински ми каз­ва: „Успокой се сине! Успокой се! Ние всичко знаем!“. Аз идвам на себе си. Успо­коявам се напълно. Папата още държи ръката си върху рамото ми и продължава: „Ние следяхме с бащинско внимание и интерес Вашата лекция за Ронкали в Рим и ни хареса много, особено заключението с въпроса: Кога ще имаме един нов Рон­кали в България?“. След това той продължава: „Както нашият предшественик, папа Ронкали, така и ние обичаме България и сме готови на всичко за благото на българския народ!“. Аз му благодаря за тези думи и казвам: „Откакто съществува Католическата църква в България, Светият престол никога не е преставал да помага на България и да подкрепя българския народ!“.

След това Павел VI ме пита: „А какво бихме могли да направим за Вас лич­но?“. Аз отговарям: „Моля Ви, Свети отче, дайте ми Вашия бащински благослов, за да остана винаги верен на Католическата църква и на Светия престол!“ Види­мо Светият отец остава доволен от моя отговор. Той казва: „Благославям Ви от все сърце!“.

Време е вече да си тръгвам. Изведнъж виждам, че в ръцете си още стискам торбичката и бутилката с ракия.

„Свети отче, извинявайте, аз нося един малък подарък от България за Вас: Няколко мускалчета с розова есенция и малко българска ракия!“. Папата се усмих­ва и казва:

„Благодаря! Благодаря! Ние не пием ракия, но с удоволствие ще я вземем!“. Подадох му мускалчетата и бутилката. Един от монсиньорите дойде и ги взе.

„Свети отче! Забравих още нещо! Преди няколко дена бях при монс. Галони в Монтанина. Той ме помоли да Ви поздравя от негово име и да го благословите!“.

„Какво прави моят стар приятел? Добре ли е?“ – запита с голям интерес папата.

„Не е добре. На легло е! Но ми разказа много неща от вашето общо дет­ство.“

„Така ли и какво Ви разказа?“

„Разказа ми между другото, че веднъж сте ходили с него в планината и ка­то не ви приели в кармелитския манастир, сте спали в дърварника на манастира.“

Неочаквано за всички папата се изсмя на глас така високо, че всички в за­лата останаха учудени. После ми казаха, че никога не са чували Павел VI да се смее така.

„Ех! И Ние някога сме били деца!“ – каза папата и въздъхна. Трябваше наис­тина вече да стана. Той ме благослови, даде ми един малък кръст. Прегърна ме. Целунах му ръка и се отдалечих.

Тази необичайна аудиенция остана един от най-скъпите спомени в моя жи­вот. Тя бе за мене една неугасваща искрица от Вечността на Вечния град!...

С Ронкали из Европа

Както бежанските лагери в Италия ми дадоха възможност да видя по-отблизо поне много малка част от трагедиите, които изживяха хората след Втора­та световна война, така лекциите за Ронкали ми дадоха възможност да посетя някои европейски страни и да видя по-отблизо поне много малка част, не само ви­соката култура на тези страни, но и последствията от страшното морално паде­ние, в което могат да изпаднат дори и най-културните народи в света. Имам предвид ужасите от Втората световна война и лагерите на смъртта, които имах възможност да посетя.

След лекциите в Рим и последвалата аудиенция при папа Павел VI много мои приятели мислеха, че аз съм голям специалист на тема Ронкали, и започнаха да ме канят да изнасям лекции на тази тема на много места както в Италия, така и извън Италия. Трябва да си призная, че аз бях „специалист“ на тема Ронкали толкова, колкото бях „специалист шивач“, когато директорът на шивалнята бай Кольо ме взе на работа, когато бях в Софийския затвор през 1953 г. Аз разказвах само това, което бях научил от монс. Куртев.

Тук трябва да отбележа едно странно съвпадение: На 13 май 1973 г. започ­нах лекциите за Ронкали в Източния папски институт в Рим и на 13 май 1992 г., след 20 години, имах последната лекция в аулата на Софийския университет!

По-късно в повечето случаи поканите да посетя дадена страна или град не бяха направени от интерес към лекциите, но от желанието на моите приятели да ги посетя. Това се отнася по-специално за приятелите ми от Италия и особено тези от Германия. В Италия отидох 12 пъти, а в Германия – 20 пъти. В отделни случаи имах възможността да посетя Полша, Чехословакия, Унгария. По-късно имах лекции и във Франция – Париж и Рен. (…)

Бургас

Тъжна новина. На 17 април 1983 г. внезапно почина енорийският свещеник на Източнокатолическата енория в г. Бургас, архим. Рафаил Пеев, от Обществото на отците Възкресенци. Голям човек, с още по-голямо сърце!

Предишния ден, 16 април с.г., той падна от стълбата, на която се качил, за да смени една крушка на полилея в черквата. Преди да почине в бургаската бол­ница, той бе посетен от о. Христо Пройков, който успя да му даде последните тайнства.

При създалото се положение монс. Методи Стратиев намери за добре да ме изпрати в Бургас, за да изкарам там Страстната седмица и предстоящите Ве­ликденски празници. Така аз дойдох „временно“ в Бургас и останах тук и до днес.

На 11 май 1983 г. получих от монс. Методи заповед за официалното ми наз­начение за енорийски свещеник в гр. Бургас. На моето място В Куклен бе назначен о. Евтими Манолов от Обществото на отците Успенци. На 22 май с.г., Томина Неделя, служих последната литургия в с. Куклен и се сбогувах с верните.

В Бургас – всичко ново: и жилището, и хората, и условията. Слава Богу, архим. Рафаил ми остави много добро духовно наследство: добри и предани като­лици и добре организирана енория. Повечето от енориашите бяха мои съученици от Католическото училище в Малко Търново и това ме караше да се чувствам между свои. Свикнах бързо с хората. От всичко най-много ми харесваше пеената литургия в неделните и празнични дни, когато всички заедно, без диригент, пееха на два-три гласа и ми напомняха литургиите от юношеските ми години в Малко Търново. Пеенето на литургията и на чудните училищни песни бе едно от най-ценните богатства, които сме получили от Българо-католическото училище в Малко Търново. (…)

Но още несвикнал напълно с новата обстановка, ето една съвсем непредвидена изненада. На 18 ноември 1983 г. енорийският свещеник в Западната енория в Бургас, о. Павел Йотов – капуцин – ми каза, че е назначен за енорийски свещеник в с. Белозем и трябва да напусне Бургас. На негово място в Западната енория назначават „временно” мене. Това дори не съм и сънувал!

На 22 ноември 1983 г., вторник, монс. Стратиев, о. Горазд, о. Иван Станев и аз се събрахме в Пловдив при временно управляващия Софийско-Пловдивската епархия о. Петър Изамски, който ни обясни, че няма кого да изпрати в Бургас и е принуден да закрие Бургаската западна енория, защото Белозем остава без свещеник. Предлага на монс. Методи аз да поема и западната енория. Монс. Методи се колебае. Другите свещеници – също. Всички оставят аз да приема или не. Мислех си: „Какво има за решаване! Църквата е в агония, а ние се питаме на кой обред да ѝ служим! Щом имам време за плажа, трябва да имам време и за църквата!”. Това казах пред всички и приех. (…)

Така от тази дата аз бях вече официално енорийски свещеник на двете енории в град Бургас. За да успявам да обслужвам и двете енории, в неделни и празнични дни трябваше да сменя реда на литургиите и в двете енории: 9 часа в източната енория, 11 часа в западната енория. В летния сезон понякога се налагаше да служа в западната енория в 7 часа, в 11 часа и в 17 часа.

Всяка енория си имаше свой традиционен начин на литургически живот и аз трябваше да имам предвид това. В Източната енория се чувстваше здравият дух на традициите и специално верността към Светия престол. В Западната енория, където през летния сезон черквата се пълнеше с чужденци от цяла Европа, се чувстваше полъхът на всички модерни течения в Католическата църква. С всички чужденци влизах лесно в контакт. На всички, без изключение, при сбогуване повтарях: „Да останем винаги верни на Светия отец папата!”. Исках за всички чужденци, католици и некатолици, Бургас да остане символ на верността към Светия престол. На това най-много се радваха католиците от Ирландия и Полша и моряците от Филипините и Керала (Индия). По-малко чувствителни на тази тема бяха холандците и белгийците. В този смисъл, както Берлинската конференция в Германия беше за мене истински ветропоказател за манталитета на различните католици в Европа, така двете енории в Бургас бяха за мене един малък, но доста правдоподобен ветропоказател за манталитета на различите католици почти от цял свят, от Полша до Куба, от Ирландия до Мексико и от Филипините до Тайван. (…)

Ново начало

Както всяко начало, така и началото на енорийската ми дейност в Бургас, в двете енории, започна доста трудничко, но скоро всичко тръгна нормално. Както хората, така и аз, свикнахме с двата обреда и се уважавахме взаимно. Най-напред тук бе осъществен „обредовият екуменизъм” между двете енории. На това държах на всяка цена и успях. Имах предвид някои трагични събития от миналото в Бургас и София. (…)

Но успоредно с тези чисто материални работи, много по-наложително бе да се помисли за духовното образование на верните. Неведнъж православни и други обикновени хора са ми задавали въпроса: „Вие, католиците, християни ли сте?”. Наистина, странен въпрос, който говори за голямото невежество на народа. За да отговоря на този въпрос, аз написах Кратък католически катехизис още през 1990 г. Той бе отпечатан в Милано от нашия голям благодетел Дон Джовани Гримолди. Скоро се наложи да направя второ поправено издание на същия катехизис.

Второто издание на Кратък католически катехизис бе напечатано в Бургаския свободен университет в тираж 25 000, благодарение на монс. Хуберт Вилшовиц от Виена и съдействието на папския нунций в София – монс. Марио Рици.

Благодарение на Кратък католически катехизис контактите с интелектуалните среди започнаха значително да се увеличават. Започна да се проявява все по-голям интерес към Католическата църква въобще. Стигна се дотам, че управата на Бургаския свободен университет пожела да изнеса в университета лекции на тема „Същността на Католическата църква, нейното учение и устройство”. Аз не отказах. (…)

Може би най-интересни, повече за мене, отколкото за слушателите ми, бяха лекциите-беседи, които имах случай да изнеса в Бургаския затвор пред затворниците. Няколко пъти началникът на затвора ме покани да говоря на лишените от свобода. Аз приех. Получих право да посещавам затворниците дори и в собствените им килии. Това ми даде повод да си спомня Софийския затвор и това, което преживях в него. Началникът ме предупреди, че повече от затворниците са рецидивисти и са доста опасни. Трябваше да внимавам. Още на първата лекция-беседа успях да намеря общ език с тях. Как? Много просто. Представих им се като „техен бивш колега”!

„Здравейте, колеги!” Всички ме гледат учудени. „Да, да! Колеги! Аз също съм бил в затвора за този що духа! Девет години!” Започват да ме съжаляват. На повечето сърцата бяха вече отворени.

Беседата протече великолепно. Същата вечер заедно с началника на затвора посетихме семейството на един затворник рецидивист и занесохме дрехи и храна на гладуващите му близки. (…)

В Апостолическата нунциатура

За първи път се срещнах с новия папски нунций в България, Негово Превъзходителство архиепископ Марио Рици, когато той ме покани на вечеря в своето временно жилище в Държавната резиденция „Бояна”. Беше 16 юли 1991 г. След вечерята той пожела да разговаряме на „четири очи”. Първият разговор беше дълъг, сериозен, сърдечен и заангажиращ. Разговаряхме до 23 ч.

Следващия ден разговорът „на четири очи” продължи до 12 часа. Монсеньор Рици ми предаде специални поздрави от архиепископ Лорис Каповила, бившия личен секретар на папа Йоан XXIII, заедно с някои вещи, които монс. Каповила поръчал да ми се предадат лично. Не зная защо, но в този момент имах чувство, че папа Ронкали стои жив между нас.

Още от първите разговори с монс. Рици разбрах, че той е голям познавач на класическата латинска литература, латинист от международна величина и владеещ до съвършенство оригиналните трудове на гръцките и латинските свети отци.

В булата, с която той е назначен за нунций на България, изрично е писано, че трябва да следва стъпките на своя предшественик Ронкали и че това трябва да бъде неговата главна задача като нунций в България. Още от самото начало за мене бе пределно ясно, че новият нунций Марио Рици ще бъде за нас повече истински баща, отколкото добър дипломат. За мене той бе „Новият Ронкали в България”.

По-късно Провидението подреди така събитията, че и аз трябваше да допринеса със скромното си сътрудничество в Нунциатурата поне малко в изпълнението на тази основна задача на „Новия Ронкали”.

След първите разговори през юли 1991 г. се завърнах в Бургас. Не мина много време и монс. Рици ме извика „спешно” по телефона. Веднага отидох в Нунциатурата на 2 септември. На 11 и 19 ноември също. На 30 ноември се наложи нунцият да ме посети лично в Бургас. Изказа желанието си да ме включи като редовен сътрудник на Нунциатурата. При сегашните условия обаче това бе невъзможно. Уговорихме се всяка последна седмица от месеца да бъда на работа в Нунциатурата. В неделя вечерта взимах влака в 22 ч., осъмвах в София и в следващия петък с влака в 23 ч. се връщах в Бургас. Според моя личен „Дневник” от 1991 г. до 1996 г. от Бургас до София, със самолет или с влак, съм пътувал над 80 пъти.

В Нунциатурата имах много добри условия за работа. Особено важно беше, че имах на разположение всички оригинални документи от Рим и ценна духовна литература.

Една от първите стъпки на монс. Рици бе откриването на „Културен център на Апостолическата нунциатура в София – папа Ронкали”.

На откриването на Центъра, 13 декември 1991 г., присъстваха много хора на изкуството, професори и общественици – интелектуалният цвят на София. Официално пред всички монс. Рици ме посочи като „секретар” на този културен център. Оттогава Нунциатурата бе наречена „Малкият Ватикан” в София.

Откриването на Културния център при Нунциатурата определи донякъде и моята главна работа там. Освен текущите служебни задължения работата ми бе насочена главно в три посоки: преводи, участие в научни международни симпозиуми, лекции и др. Фактически моето сътрудничество в Нунциатурата започна след създаването на Културния център при нея. Преди тази дата повикванията бяха неочаквани и „спешни”.

Първият сериозен превод, с който трябваше да се заема, беше енцикликата на папа Иоан-Павел II Centesimus Annus. На 9 февруари 1991 г. монс. Рици ме извика и ми възложи да преведа и да подготвя за печат тази енциклика, тъй като на 1 май същата година българският текст трябвало да бъде връчен лично на папата. Преводът беше готов. Бургаският свободен университет пое ангажимента да го напечата и на 1 май текстът беше предаден в Рим лично на папата. (…)

Освен работата с преводите монс. Рици ми възложи да съставя един Годишник на Католическата църква в България, по подобие на Годишника (Annuario Ponificio) в Рим, с кратки исторически данни за трите епархии в България, на монашеските общества, енории и пр. На 18 декември 1992 г. започнах Годишника. Написах го на италиански език. След това го преведох на български. На 1 януари 1996 г. предадох италианския и българския текст на нунция. (…)

Голямо събитие за Нунциатурата през лятото на 1993 г. бе посещението, което на 23 юли италианският президент Оскар Луиджи Скалфаро направи от 40 души, пристигна в Нунциатурата и присъства на Литургията, която монс. Рици и аз отслужихме. Оказа се, че президентът и монс. Рици се познават отдавна и са лични приятели. На дадената след Литургията закуска имах възможност да поздравя италианския президент и да му предам поздрави от Черно море.

Една от „екуменическите прояви” на монс. Рици бе да изпрати игумена на православния манастир в гр. Поморие „Свети Георги” архим. Пахомий в Бари и Рим. Аз трябваше да придружавам 84-годишния архимандрит, който искаше, преди да умре, да почете мощите на св. Николай в Бари и да целуне ръката на папата в Рим. И двете мечти на добрия архимандрит бяха осъществени на 6 декември 1993 г.

Следващата година, на 4 септември 1995 – една голяма изненада. Трябваше да придружа нунция до Москва. В случая познаването на руския език ми послужи много. Имах случай да посетя почти всички забележителности на многомилионния град. Монс. Рици бе приет от Московския митрополит Сергей и бе посетен в хотела на българското посолство от г-н Владимир Николаев, личния съветник на президента Елцин по религиозните въпроси...

Наближаваха последните седмици от мандата на монс. Рици. Последната ми задача бе да проверя коректурите на енцикликата Ut Unum Sint. На 26 март 1996 г. всичко бе готово и предадено за печат.

На 16 април 1996 г. придружих нунция във френското посолство на обяд, даден от френския посланик по случай предстоящото заминаване на нунция. На следващия ден, 17 април с.г., придружих нунция в Светия синод, където монс. Рици се сбогува с Патриарх Максим.

На 26 април 1996 г. монс. Рици замина окончателно за Рим. (…)

Голямата утеха

Както всеки човек, така и всеки свещеник има своите духовни утехи и своите „Пепеляни сряди”. Духовните утехи за един свещеник са ценни затова, защото обикновено те превръщат пепелта на всяка Пепеляна сряда в тлееща жарава на свръхестествена любов към ближния. Разбрана и приета така, всяка Пепеляна сряда може да бъде истинска духовна утеха за всеки свещеник.

Не липсваха духовни утехи и в моя свещенически живот: свещеническото ръкоположение, работата ми в бежанските лагери, фондация „Ронкали” и цялата свещеническа дейност в течение на 54 години. Всичко това е една голяма утеха. Днес считам като голяма духовна утеха и моя престой в затвора. Странна утеха, нали? Но мъченикът епископ Евгений Босилков, наш съвременник и духовен пастир, ни показа, че мъченичеството може да бъде утеха, макар и платена с цената на собствената му кръв.

Тук ще спомена само някои от последните духовни утехи и с това бих искал да завърша настоящата кратка автобиография.

Благодарение на папския нунций Марио Рици, на 10 април 1994 г. аз имах възможност да замина за Израел и да посетя Светите места, където се е родил, проповядвал, умрял и възкръснал Исус Христос. Групата, с която пътувах, беше съставена от 30 души от трите епархии, заедно с епископите Методи Стратиев, Самуил Джундрин и Георги Йовчев. Всеки, който е посетил Светите места, е изживял по свой начин впечатления от видяното там, вярващият по един начин, невярващият по съвсем друг. За нас, свещениците, пък посещението на Светите места дава възможност да приемем по един по-осезаем начин цялото Евангелие и да вникнем по-дълбоко в конкретния живот на Христа. Планината Кармил, Генисаретското езеро, Капернаум, река Йордан, Йерусалим, Мъртво море, Йерихон, Витлеем, Гетсимания, Преторията на Пилата, Голгота, Божият гроб, Стената на плача, Витания, планината Тавор, всичко това бе жива панорама на живота на Христа от раждането Му до възнесението Му в небето.

Това бе наистина голяма утеха, която може да изпита всеки добър Христов последовател...

Не по-малка бе утехата, която получих на 17 юни 1996 г. Тогава, заедно с трима наши епископи: монс. Христо Пройков, монс. Георги Йовчев, и монс. Петко Христов, и още двама свещеници, взех участие в Първия универсален световен конгрес на свещениците, който се проведе във Фатима (Португалия) от 17 до 20 юни 1996 г. На Конгреса взеха участие 1200 свещеници от цял свят. Те бяха израз на вечната младост, красота и жизненост на Католическата църква. Особено и много впечатляващо бе съслужението на толкова много свещеници пред чудотворната статуя на фатимската Света Богородица и последвалата процесия със Светото Причастие на грамадния площад пред светилището, два пъти по-голям от площада пред базиликата „Свети Петър” в Рим.

За нас, българите, този конгрес ще остане паметен с това, че на него, в петък, на 21 юни 1996 г. нашите владици посветиха България на Света Богородица Фатимска. Текста на „Посветяване на България на Непорочното Сърце на Дева Мария във Фатима” прочете монс. Христо Пройков пред чудотворната статуя на Дева Мария след Литургията, която тримата български владици и придружаващите ги свещеници отслужихме на главния олтар на светилището. На връщане се спряхме в столицата на Португалия Лисабон. Утехата от това поклонничество? Не зная каква е била тя за другите участници в този Световен конгрес на свещениците, но заедно с величието и красотата на католическото свещенство в мен се преутвърди решението, взето преди повече от 55 години, да опазя верността си, това величие и тази красота...

Третата голяма утеха дойде направо от Рим. На 18 май 1994 г. празнувах 50-годишния юбилей от моето свещеническо ръкоположение в Рим. По този случай получих в специална грамота „Апостолическия благослов” от Светия отец папа Йоан-Павел II. Това бе наистина една голяма духовна утеха в моя свещенически живот.

На 2 април 1996 г. в Нунциатурата се получи писмо от Държавния секретариат на Ватикана, подписано от субститута на папата, архиепископ Иоанес Ре. Написано на пергаментова хартия, писмото имаше следното съдържание:

Държавен секретариат на Върховния Първосвещеник Папа Йоан-Павел II причислява към Своите капелани преподобния отец Купен Михайлов от Софийската апостолическа екзархия. Да се съобщи за това по подходящ начин на преподобния отец Купен Михайлов. Дадено във Ватикана на 27 февруари 1996 г.

Папският нунций монс. Марио Рици ми връчи пергамента с думите: „Честито, монсеньоре! Монс. Ре те поздравява също и ти честити новата ти титла, с която Светият отец папа Йоан-Павел II благоволи да те възнагради!”.

Аз поех с трепереща ръка пергамента и бях толкова развълнуван, че успях да кажа само: „Благодаря! Grazie!”...

Не мина много време и ето една друга, още по-голяма изненада! Беше 15 април около 12 ч., монс. Рици ме извика в стаята си. Отидох. Видях, държи в ръцете си една сотана с червени кантове и с червени копчета и един червен пояс. Без излишни обяснения сам той ме облече в новата „монсеньорска” сотана, сложи ми червения пояс, отстъпи две крачки, поогледа ме, усмихна се и промълви: „Добре! Много добре. От сега нататък така ще трябва да ходиш в Нунциатурата на всички приеми и големи празници! Бъди послушен!”.

Аз гледах и недоумявах. Да слушам не беше проблем. Но да ходя така облечен, ми беше крайно неудобно, особено на следващия ден, когато трябваше да придружа нунция на официалния обяд във френското посолство и там пред посланика и пред всички гости – дипломати, монс. Рици ме представи като първия монсеньор, капелан на Светия отец в България! Утехата бе голяма, но в действителност много по-голямо и по-мъчително бе неудобството, което изживях в този момент. Ние в България не сме свикнали с подобни отличия и ги приемаме трудно. Но Obaudientia e Pax – „Послушание и Мир!”...

След един месец, на 16 юни 1996 г., монс. Христо Пройков честваше своя 25-годишен свещенически юбилей. В същото тържество той пожела да включи 50-годишния свещенически юбилей на архим. Гавраил Беловеждов, на архим. Горазд Куртев и моя 50-годишен свещенически юбилей. След тържествената служба монс. Христо честити на всички юбиляри хубавия празник, а мене ме удостои с архимандритски кръст.

Утехите продължаваха да идват една след друга. Но ето че дойде редът на последната засега и непредвидена, наистина „Голяма утеха”! Странното е, че тази утеха бе свързана с едно мъченичество, с мъченичеството на Блажения епископ Евгений Босилков.

На 15 март 1998 г. се състоя голямото тържество в базиликата „Свети Петър” в Рим, на което Светият отец Йоан-Павел II обяви за блажен и мъченик за вярата Русенския епископ Евгений Босилков. На тържествената служба присъстваха и нашите трима епископи, верни от трите епархии в България и трима представители на българското правителство. Грамадната базилика бе препълнена с народ.

Преди да замина за Рим, монс. Рици ми се обади по телефона от Италия дватри пъти и ме задължи на всяка цена в Рим да бъда облечен като „папски капелан” с монсеньорската сотана и с червения пояс. Това налагал папският протокол! Така облечен, трябваше да взема участие във всички тържества по случая в Рим.

На другия ден след тържествената литургия в „Свети Петър”, 16 март 1998 г., имахме аудиенция при Светия отец в голямата зала „Павел VI”. Настаних се заедно с другите свещеници в първата редица на партера, запазена за нас. Но веднага дойде един офицер от швейцарската гвардия и ми каза, че трябва да се кача горе на подиума, където отдясно на малкия престол на папата, бяха запазени места за епископите, до самия Свети отец. Между тези епископи бяха кардиналите на Бомбай от Индия, кардиналът на Мадрид от Испания и около 15 други епископи, между които монс. Рици и новият нунций в България монс. Коласо.

След като Светият отец поздрави на различни езици представителите на отделните национални групи, включително и представителите на Католическата църква от България, кардиналите и епископите, които бяха горе на подиума до папата, един по един отиваха при Светия отец и разменяха с него по няколко думи. Дойде и моят ред. Бях много развълнуван. Доближих се до Светия отец. Той имаше много изморен вид. Протегна дясната си ръка и ме погледна в очите. Аз сграбчих с двете си ръце протегнатата ръка и едва успях да кажа:

„Свети отче, монс. Босилков беше мой епископ. Осъден съм в същия процес с него. Той на смърт – аз на 12 години затвор! Моля, Ваше Светейшество, да ме благословите, за да остана верен на Светия престол и аз, тъй както остана верен до смъртта си монс. Евгений Босилков!”.

Казах тези думи и избухнах в плач. Почувствах как Светият отец стисна по-силно ръката ми, погледна ме още веднъж с проницателния си бащински поглед и ме благослови...

Това бе най-голямата утеха в последните години на моя свещенически живот: да изповядам лично пред Светия отец моята неизменна вярност към Католическата църква и към Светия престол...

С тези думи бих искал да завърша и настоящата кратка автобиография.

Послеслов

На другия ден след ауденцията при Светия отец, на 17 март 1997 г., бях приет от субститута (заместника) на папата, Негово Високопреосвещенство архиепископ Иоанес Ре, в неговия частен кабинет в Държавния секретариат на Ватикана. Придружаваше ме бившият нунций в България, монс. Марио Рици. Монс. Ре бе изключително любезен. Разговаряхме около един час. Най-много се интересуваше от моята работа в Нунциатурата и за положението на Католическата църква в България. Чак сега разбрах, че много неща в моите „утехи” дължа на монс. Ре, включително и последната аудиенция при Светия отец в Рим...

През същия ден бях на обяд в „Русикум”. Там се срещнах с много стари приятели от студентските ми години. След обяд имах дълга беседа със студентите от „Русикум”. Ректорът на колежа, о. Рихард Чемуш, ми каза, че през идущата 1999 г. „Русикум” ще празнува 70-годишнината от своето основаване, и ме помоли да напиша и да изпратя в „Русикум” моята биография, тъй както ще бъдат помолени да направят всички бивши, все още живи студенти в „Русикум”. Обещах да направя това.

Вечерта имах нова дълга беседа при сестрите Пасионистки в Чампино. Почувствах се много изморен, но все пак си казах: „Това е мързел!”. Оказа се обаче, че не е мързел...

На 19 март 1998 г. бяхме вече в София. Още с пристигането си в Бургас трябваше по спешност да постъпя в болницата: мозъчен инсулт, диабет, жлъчка и операция. От 22 март до 7 май с.г. бях на легло в болницата.

Слава Богу, всичко мина благополучно. Сега съм отново в енорията. Десният ми крак и дясната ми ръка са малко засегнати от удара, но аз мога да се движа малко, да служа Света Литургия в неделни и празнични дни, да пиша и да върша това, което е по силите ми...

След последната аудиенция при Светия отец на 16 март 1998 г. всеки ден е допълнителен подарък в моя живот. Докога? Само един Господ знае!

Ще работя каквото мога и докато мога. Едно обаче искам да остане като утеха и като награда в моя свещенически живот: верността към Католическата църква и към Светия престол. В предсмъртния час бих искал да получа благодатта да повторя думите, които в предсмъртния си час е казал моят епископ Кирил Куртев на 9 март 1971. г.:

„Щастлив съм, че умирам като верен син на Католическата църква!”.