Клио, или диалог между историята и езическата душа

„Не съм ти казал още всичко: отново си върнах вярата. Аз съм католик!“ – пише Шарл Пеги до верния си приятел Жозеф Лот на 10 септември 1908 г., след като се съвзема от сериозно заболяване. У Пеги размислите от този период на духовно израстване най-добре проличават в книгата му Клио, или диалог между историята и езическата душа (другото наименование на нейната първа част е „Вероник“), завършена през 1909 г., но публикувана едва през 1917 г. През 1912 г. Пеги пише и втори диалог на Клио, който обаче си остава незавършен. Композирана като свободна изповед на Музата на историята, „клета старица без вечност, без бъдеще, пълна с униние“, Клио е размисъл върху „измамата с времето“, неумолимото разрушение, нещастието и смъртта. В разговора си с Клио Пеги бива обзет от „метафизична тревожност“; вече е бил лице в лице със смъртта, имал е досег с небитието, но е открил сърцето си за възкръсналия Иисус, „истинския основател на вечния и на временния град“. Преводът на фрагментите е направен по академичното издание на творбата в поредицата „Плеяда“: Charles Peguy, Clio, Dialogue de l’histoire et de l’ame paienne, Paris, 1957.

Дехристиянизацията

Светът е станал християнски, което не е повод за удивление. Повод за удивление е, че не е станал напълно такъв, че е поел другаде в наше време. Светът е станал християнски чрез този дар, тук е случаят да го кажем: но какво е християнството, при всичко което е било в утробата и в сърцето му, както на Вооз се присънва, че от корема му прораства огромен дъб, родът на неговите потомци[1], в което е обещанието му за вечност; няма нищо удивително в това, че християнството е завладяло света, че светът е станал християнски, дори би било удивително, ако това не създаваше исторически проблем.

А проблемът е диаметрално противоположен. Проблемът е в нехристиянизацията, в незавършеността, в колосалната незавършеност на християнизацията; в днешната, в съвременната дехристиянизация: в това, че огромни пластове от човечеството са били засегнати и даже отрязани от нея; че в тези парчета, в тези пластове, които са били засегнати, сега зейват още разломи; дехристиянизацията е много остър проблем в този смисъл, че много се губи (колко, до каква степен?), затова и проблемът е не само болезнен, но и загадъчен и още по-тайнствен, отколкото ни изглежда; да губиш, да губиш във времето малкото, което си придобил, онова, което ти се е струвало, че вече си придобил, парчето земя, тази земя, която ти се е струвало, че си получил, че си придобил с времето за вечната вечност; можеш все още да не се замисляш, ако си лекомислен, ако си вятърничав, ако си повърхностен, защо не всичко си получил, не всичко си придобил, макар това да е в реда, в логиката, в самата природа на нещата; в някакъв смисъл това е закон, разбиращ се от само себе си, но и най-повърхностният, най-вятърничавият и най-лекомисленият сред хората не може да не се замисля защо и как се е случило това, как така е изгубил и малкото, което е имал, почти всичко; ето го проблема; ето проблема, който възниква пред нас и дори да не правим нищо, той застава пред нас; напразно си затваряме очите, той се изправя пред нас и си стои там неизменно; ето го проблема: как от този народ, който е бил тъй дълбоко християнски, у когото християнството е било в кръвта чрез една уникална метафизическа, но и физиологическа операция, как с този народ, дълбоко и вътрешно християнски през XIII и XV в., християнски в сърцето си и до мозъка на костите си, е могло да се случи всичко това. Как, с какъв труд и по какво чудо са могли да сторят така, че да стане този народ толкова дълбоко нехристиянски, вътрешно и дълбоко дехристиянизиран. Казвам да стане нехристиянски, а не да стане отново такъв, защото това не е едно и също. Днешното нехристиянство е много по-лошо антихристиянство; както казва Корней, то е далеч по-виновно и престъпно нехристиянство, отколкото старото нехристиянство, което, така да се каже, е било някакво невинно предхристиянство. Как от този народ, най-християнски вътрешно и подомашному, не просто в душата си, но до мозъка на костите си, как този народ, който познаваме и който виждаме, този днешен, съвременен народ е могъл да стане толкова дълбоко и вътрешно нехристиянски, дехристиянизиран в душата и в сърцето си, от мозъка до костите си? Дехристиянизиран в кръвта си.

Грешка в мистиката

Можем да се замислим как това се е случило. Можем да му дадем интелектуални, но правилни обяснения; можем да разказваме истории за това; можем да открием основанията и даже причините, които ще бъдат верни и хората ще са в правото си да ги назовават; ще се намерят и метафизическите причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят и физическите причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят и метаисторическите причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят теоретични и практически причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят, естествено, и икономически причини, и пак ще бъдат прави; ще се намерят марксистки причини, и пак ще бъдат прави; ще се намерят социални, педагогически причини, и пак ще бъдат прави; ще се намерят всевъзможни причини и отново ще бъдат прави, защото всичко това е вярно. Ала всички тези причини, взети заедно, няма да означават нищо. При тях ще има един малък, дребничък недостатък, който ще се състои в това, че тези причини няма да са от същия порядък, от който е и тяхното следствие. За да обясним това рационално, трябва да изречем думата „катастрофа“, в която би трябвало да се извършва грешка от същия този порядък. За да обясним такава катастрофа, мистичната катастрофа, катастрофата в мистиката, би трябвало да е извършена грешка в мистиката.

***

Тази грешка в мистиката, самото това отклонение всъщност не се коренеше в друго освен в неведението и непризнаването ми (аз раста, раста, приятелю, но сама себе си не разпознавам, аз съм голяма, голяма, голяма); грешката се състоеше в това, че не ме познаха и не ме признаха. Това е историческа грешка, рационална и мистическа грешка в техниката на мистиката. Вечното бе временно скрито под маска; вечността бе прекъсната във времето (за известно време); вечното бе временно прекъснато и отложено, защото облечените във власт не признаха вечното, разпознаха го, но забравиха за него; презряха и временното.

Те просто не разпознаха мен, световната и светска история, и огромно нещастие настъпи в света.

Аз съм нища и грохнала старица.

Мистическото действие бе изцяло преобърнато. Светът не изпълни своето предназначение да бъде спасен във времето, защото Църквата не изпълни предназначението си в света. И Църквата не победи света. Църквата не проникна в света, Църквата не спаси света във времето, защото Църквата исторически не узна, не призна, не позна света. Говоря исторически, а не изначално, с оглед на основанието. Иисус дойде, за да основе, за да спаси целия свят. Той не бе нито мирянин, нито свещеник. Имам предвид, че не е бил основно такъв. Че не е бил изключително и преимуществено свещеник. Въпрос, който, нека така да се изразя, изобщо не е стоял на дневен ред. Той е бил едновременно и свещеник, и мирянин, неизменно, неразделно и неразлъчно. Тоест заедно, неразделно и неразлъчно Той е бил това, което след разделението ние наричаме мирянин или наричаме свещеник. А по същество тогавашното мистично действие, изначалното християнско действие, е било действие, насочено към света, а не такова, което да изхожда от него. Светът безспорно е бил обект.

Църквата, или онова, което е станало Църква, е била материя и храна, материята, от която тя се е състояла, откъдето е идвала храната. Ако – избързвайки напред научно и исторически, изпреварвайки историята, без да имаме правото на това – се съхранят тези две антагонистични думи (светът и Църквата), тези два школски термина, то би могло да се каже, че изначално и институционално Църквата в самото си основание изобщо не е била това, което върви срещу света, което отбягва света, което се отдалечава, спасява и напуска света; напротив, в някакъв смисъл Църквата, ако използваме тези схоластически и учебни термини, е онова, което върви към света, за да го захранва. По същия начин както действа културата, имам предвид античната култура, която също е била прехрана, а не запис; захранване на човека и на гражданина с текстове и други паметници на Античността. Така и мистичното действие, християнското действие е по същността си мистическо захранване, а не научен и исторически запис; прехраната, насищането, закърмянето на човека и на християнина със слово и тяло, с плът и кръв. Това физическо захранване, това мистично закърмяне изобщо не се е извършвало срещу света. Тъй като то е било прехрана, захранване на света и съответно на Църквата, на онова, което е станало Църква. Изначално мистичният живот и християнското действие са се свеждали и са се състояли не толкова в това да се избегне светът, да се отделиш и укриеш от света, напротив, те са се свеждали до това мистически да захраниш света; били са насочени към света, изхождайки от онова, което се е наричало Църква; в това направление е работел и действал механизъм, техниката на мистичното действие. Всичко е било в средоточието, в източника, разложението още не е настъпило. Разложението е възникнало именно с разделението на властите, с разпределението на ролите, с разделението на труда. Както винаги. Може би това е било неизбежно. Ала е било пагубно. Било е непоправимо. Само по себе си необратимо, то е преобърнало цялата техника, целия механизъм на мистиката. Именно оттогава, та досега са се появили мирянинът и свещеникът. Бил е направен разрез, който никога не е зараснал. И някаква горделивост, особената ни лична и професионална горделивост, която ни пречи да видим какво е Църквата и църковността. Вместо да видим какво е тя и че това е само крайното средство, може би необходимо, може би задължително, но че това е лекарството, което само по себе си вече свидетелства за болестта, за състоянието на хроничното заболяване, се е стигнало дотам, че заради споменатата горделивост и още поради двайсетина други горделивости всичко е било класифицирано, разположено по рафтове, разделено по видове, но винаги преизпълнено с горделивостта от даден вид; и трябва да признаем, че в края на краищата дори са започнали да съзират в това някакво съвършенство. Изначално светското и църковното не са били разделени в основанието си нито теоретически, нито практически. Те не са имали отделни съдби. Вашият Божи град още не е бил срязан по дължина на две половини. Вашият вечен град още не е бил разполовен по дължина – във времето и във вечността. Светът е бил обект; онова, което е могло, е трябвало да се спаси. Църквата, онова, което е трябвало да стане Църква след разделението и разпределението по видове, е била материя и сила, била е животворен източник. От този източник е текла неизчерпаемата струя на живота, която е обемала света, оросявала го е, сгрявала го е; тя е захранвала света; захранвала е и мирското. Спасявала е мирското. Единното движение се е разгръщало неизменно в една посока, безкрайно, плодоносно, неизчерпаемо; от Църквата към света, от онова, което наскоро е станало Църква. Иисус е дошъл не за да покори света на Себе Си. Той е дошъл, за да спаси света. Това е съвсем друга цел, съвсем друго действие. Разбирате ли, приятелю, че ако Той е искал да се отдели, да се отдалечи от света, щеше да Му е достатъчно да не идва тук в света. Било е толкова просто. По такъв начин Той би се отделил от света предварително. Имал е чудесен случай. Ако е искал да се отдели от света, да се отдалечи от света, Той би си седял отдясно на Отца. И така щеше да е в покой. Би си седял спокойно отдясно на Отца и така би се отделил от света, както вие никога не бихте смогнали да се отделите, безкрайно повече, отколкото някога бихте могли да се отдалечите. Ако Той искаше да се отдели от света, ако това беше целта Му, било е съвсем просто, достатъчно Му е било да не идва в света. Вековете още не са наченали, вратата на спасението още не е разтворена, великата история не е започнала. Ако крайната точка за Него не е да бъде в света, тогава е било достатъчно просто да не поема на път, да остане в мястото Си преди пътуването. Движението в кръг е било безполезно. Ала Той е поел към света, по-точно отправил се е в света, за да спаси света. И дори е отишъл там два пъти. По-точно веднъж, но двояко, един път в два модуса. В две проявления. Отначало, първия път, Той извършва безкрайно движение, безкрайно действие, безкрайно придвижване, нещо като безкраен скок, тъй като Бог става човек (et homo factus est), което ще се съгласите, приятелю мой, не е начин да се отделиш от света. Може би е по-скоро обратното, безкраен начин да влезеш в него, в самото му ядро, да бъдеш там, да се внедриш в него, да се въплътиш (in corpus, in carnem). И може да се каже, че никой никога така не е влизал в света. Вторият път продължава първия, второто движение продължава първото, усилва го в същото направление, със същото намерение, проявява и усилва това начинание, овеществява го и го отчленява във времето; превръщайки се в човек, оказвайки се в света, Той съвсем не се отделя от света, а напротив, като човек, като Бог, Той върви, продължава да върви в света, извършвайки крайно движение, крайно действие, все същото продължаващо действие, крайно придвижване, все същото продължаващо придвижване, не скок, но все пак навлизане, няколко повтарящи се навлизания в света…

Две фамилии свещеници

Така непрестанно ние се люшкаме между двама свещеници, лавираме между две семейства свещеници; между светските и църковните свещеници; между църковните антицърковни свещеници и църковните църковни свещеници; между светските свещеници, които отричат вечността на временното, искат да разрушат и отменят вечността на временното, временността вътре във вечността. Затова и едните, и другите не са християни, тъй като самата техника на християнството, техниката и механизмът на неговата мистика се състоят в следното: във влагането на една част от механизма в другата; това съединение на двете части е особено и взаимно снаждане; единно, взаимно, неразрушимо и неразтрогваемо; едното в другото и другото в едното; временното във вечното, както и онова, което преди всичко и най-често се отрича (макар да е най-чудесното) – вечното във временното. Ето защо всички – и едните, и другите – не са християни. Да се разбере кои от тях са по-малко християни е много трудна задача. Винаги е трудно и уви, почти невъзможно да разбереш кой е по-малко християнин. Струва ми се, че тази задача надвишава историята. При цялата си некомпетентност, за съжаление, аз съм склонна да допусна, че по-малко християнски са свещениците. Този, които иска да измъкне вечното от временното, може да изпадне единствено в някоя от разновидностите на материализма, в грубия и най-низшия материализъм. И това не е чак толкова опасно. Искам да кажа, че не е особена опасност, че не е безкрайна опасност.

Материализмът има своята мистика. В него може би има най-вече мистика, той безусловно се нуждае от нея, тъй като именно това не му достига. Ала това е особен род мистика и тя не е много опасна. Тя не привлича и не очарова нежните души, безпокойните или слабите души, дълбоките души, тя не привлича към себе си същински мистичните души, душите, истински предназначени за християнството, отрано християнските души, предхристиянските души. Тя не е вредна, безвредна е поради присъщата си тежковатост и грубост. И наистина не е много опасна. Всичко останало е противоположната мистика. Тази мистика, която отрича, която отрича временното във вечното, която иска да разрушава, да убива, да измъкне вечното из временното, която е като че ли много по-истински антихристиянска; тя изпада във или възхожда към, това не е чак толкова важно, както и дали прехожда във или прехожда към, все ми е едно; но това е, така да се каже, най-дълбоко антихристиянската мистика. Всичко това обаче е залегнало в сърцевината на християнството, в неговата основа, превърнало се е в механизъм, в някаква особена разновидност на цялото това внедряване, на немислимо дълбокото вкарване на временното във вечното, на мен – временната, на мен – историята – в самата вечност. Често хората изпадат и в по-опасни мистики, съблазняващи най-благородните души, смятани за най-предназначени и най-предразположени към християнско призвание. С други думи, в такива случаи хората изпадат, възхождат, низхождат, издигат се и се добират, накратко, стигат до най-опасните мистики, способни да съблазнят високите и възвишените души, благородните души, а именно и предхристиянските и безпокойните души, истински мистичните души. Така хората стигат до тъмните спиритуализми, идеализми, материализми, веровизми, пантеизми, философизми, които са много опасни, тъй като не грубите хора изпадат в тези съблазни.

Бог е страдал заради мен: това е християнството

Той не се е нуждаел от нас. Иисус е могъл да остане в пълен покой до тази централна, осева част от творението, до въплъщението, до изкуплението, до Неговото въплъщение, до Неговото изкупление. Той е бил в пълен покой на небето и не се е нуждаел от нас. Защо Той е дошъл? Защото светът е започнал, приятелю, а и аз все пак имам някакво значение, аз, нищожната жена. Трябва да се предположи, че разгръщането във времето е имало известно значение. Трябва да се предположи, че човекът и сътворението на човека, предназначението и признанието на човека, грехът, свободата на човека и спасението на човека са имали някакво значение, както и цялата тази тайна, всичките тайни на човека. В противен случай всичко би било твърде просто и бързо щеше да приключи. На Него нямаше да му трябва да сътворява света, да сътворява човека. И тогава нямаше да има нито грехопадение, нито грях, нито изкупление. Нито да има история, нито някакви неприятности. Всичко щеше да си е на мястото. Колко би трябвало да съм велика, приятелю мой, щом толкова лица са напуснали местата си и са страдали, щом толкова велики лица, сам Бог, приятелю мой, е страдал и е принесъл Себе си в жертва заради мен. Това е християнството. Тук започва и се задейства целият този механизъм. Всичко останало е само онова, което Тукидид в кръга на своите приятели е наричал „глупост“; на гръцки – по-малко от нищо.

Човечество на цената на Бога

И така човекът, човечеството си остават театър, арена, обиталище, избрано място на удивителната и единствена история, на необичайната, невероятна и невъзможна история: тази на Пришествието; а следователно и единствената материя, избраната материя, местопребиваване на единствената история. Това е християнството, приятелю мой, център и възел, ос и костница… Човек и Бог, Бог и човек.

Християнинът е дълбоко човечен; той определено е онова, което е най-човечно, най-дълбоко човечно. Защото е единственият, дал на човечеството цената на Бога. На човека, на сетния клетник, на най-жалкия грешник – цената на Бога. Точно тази цена. И така е проникнал в самото сърце на човечеството. Той буквално е проникнал като брадва в гредата, като брадва, забита в сърцевината на дървото, в сърцевината на дъба.

Грешникът и светецът: две свойства на християнството

Грехът не е чужд на християнството, дете мое, напротив; естествено, той е противоположен на светостта, но това е нещо съвсем различно; съвсем друго дело и съвсем друго деяние. Друго положение, друга ситуация. Но би било буквална истина и чиста правда да се каже, че християнството създава греха (християнската система, техниката на християнството) и че без християнството не би имало грях, защото грехът не би съществувал. Би имало всичко останало, безкрайните човешки престъпления, простъпки и престъпления, пороци и грешки, безкраен потоп и върволица и от какви ли не провинения. От другата страна, разбира се, е безбройната армия на всяка доброта и добродетел, на истината и героизма, на героичната добродетел, на жалостта и човеколюбието, неизчислимата върволица от възвръщания, придобивки и безкрайни завоевания. На едната страна не достига святост. А на другата – грях. Защото и двете еднакво принадлежат на християнството, технически и професионално принадлежат на християнството. От едната, от добрата страна, са всеки вид красота, истина и добро и всичко друго, което ни е угодно, предвид човеколюбието; но светостта ни липсва. От лошата страна са всички престъпления и криминални деяния; но не достига грях. Светостта и грехът, който е нейно допълнение, нейна противоположност и нейно ограничение; грехът е съществена част от християнската система, собствено изобретение на християнството. Без него бихме имали всичко, но не и това.

Грешникът и светецът са две свойства на християнството, две следствия, два резултата, две крайни цели, две творения, две изобретения на християнството, на християнската система, на нейната техника и на нейния механизъм, на мистиката на християнството. Затова, когато казваме, че светът се дехристиянизира, когато ставаме свидетели на тази катастрофа, тогава констатираме, че съвременният свят и съвременността са онова, което по същността си е най-противоположно на християнството. Не би било безотносително дали в християнската система светостта ще бъде погребана под греха; ако това се случи, ще бъде много по-сериозно, отколкото всички предишни пъти или известни досега случаи.

Ето, дете мое, вие разбирате какво искам да кажа, тук не става дума за дреболии. Онова, което имаме предвид и което тук констатираме, е безкрайно сериозно. И не трябва да се отстъпва назад. Искам да кажа, че нито една от двете части на системата няма да вземе връх над другата. Досега сме свикнали да става така, една от двете части да надделее. И е било така. Сега искам да кажа, че светът очевидно се отказва от цялата система едновременно, от двете части заедно, от едната, от другата и от тяхното съчетание. Тъкмо това констатираме, когато казваме, че светът се дехристиянизира, когато съзираме катастрофалната дехристиянизация в съвременния свят. Ето нещо, което мнозина християни, особено мнозина благонамерени католици, не искат да признаят и не искат да видят. Тази страхливост, лъжа и грях им пречат да използват ползотворно силите си, за да спрат и спасят нещо. Неизлечимият страх пред диагнозата води и до страхливост в лечението. Страхливост в молитвата, страхливост в поведението, страхливост във вярата, страхливост в надеждата, страхливост в действието, страхливост в мисълта, страхливост в управлението, страхливост в мистиката. Искам да кажа, че ние констатираме как светът се отказва от цялостната система, от всичко, от всяка мистика. И забелязваме, че вече съществува друг свят, нов свят и че този съвременен свят е не просто лош християнски свят, което би било дреболия, а че това е нехристиянски свят, дехристиянизиран свят, абсолютно, буквално и изцяло. Което трябва да се заяви открито. И трябва да се види. Ако просто ставаше дума за друга история, за една стара история, ако грехът все още не бе взел надмощие, всичко това щяха да бъдат дреболии, приятелю мой; ние сме свикнали с това и светът е свикнал с подобни неща. Щеше да става дума за едно лошо християнство, за лош християнски народ, за лош християнски век, както много други и след много други такива векове. Виждали сме такива неща. Ако добре познавахте историята, както я познавам самата аз, сигурно щяхте да прозрете, че винаги е било така, че през всички векове, че тези двадесет века винаги са били векове на оскъдняло християнство, на оскъдняла мистика… В този смисъл войнството на светците винаги е било оскъдно, дори нищожно спрямо грешниците; ако светците са тържествували във вечността, те са били малцина; напротив тълпите, народите от грешници са побеждавали във времето; и ако светците, редките светци, са спасявали себе си, а може би и другите във вечността, то грешниците, безбройните тълпи от грешници са погубвали себе си във времето. Уви, в това нещастие се е състоял и порядъкът. Това е била нищетата на християнството. Ала в това е било и величието на християнството. Ала самата ни нищета вече не е християнска. Това е истината. Това е новостта. Докато всички видове нищета, докато нашата нищета е била християнска, докато низостите са били християнски, докато пороците са водели към грехове, а престъпленията – към погибел, всичко е било наред. Разбирате ли, какво казвам, приятелю мой, в какъв смисъл говоря?

Все още са били налице средствата; имало го е естественият порив към благодат. Докато днес всичко е ново, всичко е друго. Всичко е съвременно. Именно това трябва да се проумее. И това трябва да се види. Ето нещо, което не бива да се отрича. Всичко днес е нехристиянско, напълно дехристиянизирано […] Трябва да признаем това, трябва да го признаем. Жалък би бил този, който го отрича. И както светът, така и аз, историята, съм виждала как цели светове, цели човечества са живели и процъфтявали преди Иисус, а сега със скръб виждаме как цели светове, цели човечества живеят и процъфтяват след Иисус. И едните, и другите – без Иисус.

Той не обвини света. Той спаси света

Ето, бедно мое дете, какво трябва да видим. Какво трябва да признаем. И какво трябва да прочетем от книгата на събитията. Ето какво свещениците не виждат, какво отказват да видят; ето какво свещениците никога няма да кажат, какво ще отричат, при това упорито; ето какво заедно с тях няма да признаят и множество католици и упорито ще го отричат.

Те винаги ще начеват с онова, с което започват да действат – да отричат набиващото се в очи, да премълчават и да лъжат, да се самоослепяват и да си избождат очите (в преносен смисъл, инак би било твърде болезнено), да лъжат, да отричат самата очевидност и катастрофата. Те най-много се стараят да не я забележат. В същото време действат с удивителна противоречивост, разкриваща до каква степен е нечиста съвестта им, когато формално, лекомислено и тържествено заявяват, че всичко върви добре, без да спират да се жалват и вайкат. Да се жалват и вайкат – това е тяхното назначение. Те стенат, жалват се, проклинат, клеветят, гърчат се, крещят, ръмжат, те са непоносими, противни, ужасни, безобразни, винаги са в лошо настроение и ако обвиняват нашия век в нещо, то е по привичка; но те обвиняват и стоварват всичко върху нашето лошо време. Впрочем без особена убеденост, както някой бегач, извиняващ провала си с лошото време.

А лошо време, даже буря е имало и на Тивериадското езеро. Петър даже се е позовал на това, обяснявайки защо не може да лови риба. Позовал се е на това като заплаха за гибел.

Лошо време е имало и за римляните, при осъществяването на римското управление.

Ала ИИисус не е бягал. Не се е отклонявал от задълженията Си. Не се е крил зад лошото време.

Има удивително точни аналогии между времето на римляните и нашето време, между римското време и онова, в което се е превърнало нашето време; сходствата са повече, колкото по-удивителни са аналогиите; сякаш става дума за едно движение, за една посока, за една отправна точка. Може да се каже, че всичко в римския свят е било готово, всичко е било готово за тръгване, платната са били вдигнати; в разцвета на римското управление в целия средиземноморски свят, в Галия и Испания, в Германия и Британия се е наблюдавало някакво стихване; имало е известно усмиряване вътре в гръцкия свят и по границите и отвъд пределите на източния свят; в същото време е настъпил упадък на гръцката мисъл с цялото й неблагоразумие и безумие: тя се е изтощила и се е изхитрила, въпреки цялата си изостреност и изтънченост, напрягала се е, но е и закостенявала в изискаността на александрийската цивилизация и философия; в източния си край е била разяждана от ориенталската вялост и разкош; а в западния си край трижди повече е загрубяла заради римската жестокост, поради това воинско осиновяване, поради войнствената и имперска асимилация на всеобщото робство, поради жестокото си съприкосновение с новите си приемни бащи и господари, при които разумът не е бил най-силната страна […].

Ала идва Иисус. Отпуснати са Му три години. И Той използва Своите три години. Не ги пропилява, не ги употребява, за да се вайка или позовава на лошото време. А в Неговото време също е имало лошо време. Съвременният Нему свят се надигнал, бил е в готовност. Той е спрял това. Съвсем просто. Чрез основаването на християнството. Създавайки християнския свят.

Той никого не заклеймявал и не е обвинявал. Той е спасявал.

Той не е обвинил света. А е спасил света.

Други били тези, които обиждали, дърдорели, обвинявали. Неумели изцелители, обиждащи се на болния. Те клеймели пясъците на времето, а във времето на ИИисус също е имало пясъци. Но върху безплодния пясък, върху пясъка на времето е бил и непресекващият източник на благодатта.

О, не, те не са подражавали на Иисус.

Те са разбирали, отлично са знаели от безпрекословните свещени текстове, че този свят им е бил поверен, виждали са в какво състояние е той, знаели са в какво състояние ще го предадат, знаели са, че ще отговарят пред Бога за този свят, който са погубили, разбирали са, че са отговорни за този свят пред Иисус, за този свят, който са изгубили за Него едва ли не до края на времето; те, неумелите лекари, са се обиждали на болния; те, неумелите адвокати, са се обиждали на клиента си; те, неумелите пастири, са били обидени на стадото си. Но са правели всичко, за да не признаят вината си. За да не признаят, че е извършена грешка в мистиката. Че те са я сторили. Че грешката е безкрайно сериозна. Че е ключова и възлова. Че тя е в самата сърцевина, в самото сърце на нещата. Че може би засяга самото сърце на християнството и че именно те са я въвели в християнството, в историята на християнството. Остава само да се надяваме, че един прекрасен ден те няма да заклеймят Христа, няма именно Него да обвинят, да го упрекнат заради грешките Му в мистическата граматика, да го укорят, че Той първи е сторил тази грешка в мистиката, въвеждайки я в сърцето на християнството.

Проблемът на дехристиянизацията, на цялата антихристиянизация и на цялото антихристиянство е съвсем различен проблем. И той създава други трудности, много по-различни от класическия проблем за греха (лошото християнство), от отлъчването и даже от погибелта.

Ето какво християните, и най-вече католиците, не искат да видят. И докато не го видят и не поискат да го признаят, те ще работят напразно; не ще могат да сторят нищо полезно; трудът им ще отива напразно и от него ще има малка полза; а молитвата им, малкото молитвено зрънце, което те принасят, ще се пропилява.

Тъй като те работят и се молят (когато работят и се молят), без да правят разлика между този нов проблем и стария, прастар проблем – за проблемите на нехристиянството като вътрешен проблем на християнството; те си мислят, без много да придирят, че всичко това е едно и също; или заставят себе си да мислят така; въобразяват си, че всичко това е едно и също; говорят си помежду си, макар и объркано, че съвременният човек е грешник, че християнският свят е в грях, в състояние на грях; че съвременността, както и всеки днешен човек пребивават в смътния, неясен и разплавен грях, който, подобно на устойчива багра, прониква в самата материя, в дървото; и че ако досега светът само е бил окъпан в цвета на греха, то, напротив, съвременният свят е трайно обагрен в него; баграта е станала цвят, проникнала е дълбоко в цвета, разпространила се е, разляла се е в него; тя е вътре в цвета и го изпълва; проникнала е в материята и в дървото, в самите влакна. Съвременният свят е сякаш (християнски) свят на цвета на греха; хистологично това е негов цвят или оттенък. Сиреч самите клетки (на съвременния свят) и неговата материя са обагрени в този цвят. Такива са нещата в съвременния свят, където няма нищо повече от разлетия грях; разпространението на греха на молекулярно, тъканно и хистологично равнище. Грехът, пронизващ самата тъкан […].

С лице на земята

I

Нито един човек, дете мое, не свиква със смъртта, с никоя смърт, която го засяга… В самата смърт е заключена такава тайна, такова откровение на тайната, което разтърсва всеки човек… Виждала съм множество човешки смърти, дете мое, обръгнала съм, свикнала съм с тях. С това се свиква; не, дете мое, с това не се свиква… Защото плътската смърт, сине мой, разрушението на тялото, отделянето от тялото – тази скръб, бедата… Няма човек на света, който да не би изпитал от това болка. Даже светците, най-великите светци, вашите светци… са я чувствали. Защото тялото, сине мой, плътското тяло се защитава, бунтува, то нищо не иска да знае. Смъртното тяло не иска нищо да знае за смъртта… Когато става дума за гибел, тялото отлично разбира, че тук няма шега. Дълбокият инстинкт, тайният инстинкт го предупреждава, че това е сериозно, че става дума за смърт… И тогава тялото се бунтува. Защитава се. Това е несправедливо. Органично несправедливо е. И тялото на светеца се бунтува не по-малко, отколкото тялото на грешника… Светецът на смъртния си одър; светицата на смъртната клада; Христос на Елеонската планина. Как биха могли да не чувстват това, щом като са имали тела, подобно на нас.

II

Сам Бог се е боял от смъртта… Тогава им казва Иисус: душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни с Мене. Какво е нужно, приятелю, за да видим повече в казаното; всичко останало е нищожно, чиста формалност, защото това, което е същност и смисъл на Страстите, е именно онова, за което се говори: самата смърт… Плътската смърт, простата смърт, довела Го до това състояние, Неговата телесна смърт, Смъртта Му във времето, накратко, смъртта на Неговото тяло… Сам Бог се е боял от смъртта… Душата Ми е прескръбна до смърт.

III

И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти… Цялото християнство е било готово, цялото християнство е било вече събрано. И ето. Получило е начална команда. Сам Той е задействал трагичния механизъм. Във времето, във вечността, всичко е било готово и е започнало да работи.

IV

Въплъщението, необходимото приготовление, предусещането, възвестителят, търсещият безкрайното чудо, въплъщението, най-безкрайното чудо вече се е случило… Всичко е било готово. Частният живот, тези трийсет години, е отминал. Публичният живот, трите години, вече е изминал… Трябвало е да се извърши увенчаването. Всичко е било готово… Временните векове и вечните векове са чакали… Не е оставало нищо друго освен всичко да поеме по реда си, по своя ход; и Той също; оставало е само сетното нещо – една дреболия. Всичко е било готово, само Той, единствено Той не е бил готов.

Адам от времето Адамово е чакал. Светът от времето Адамово е чакал. Небето от времето Адамово е чакало… Самата вечност, дете мое, е чакала, вечността, която никога не чака, която изобщо не чака. Самата вечност е замряла. Самата вечност е сякаш увиснала.

V

Толкова велико, дете мое, е разстоянието, толкова велико е пространството между желанието за смърт и смъртта, между знанието за смъртта и смъртта… Църквата е била основана. Петър е бил поставен. Хлябът се е пресъществил в тяло, а виното се е пресъществило в кръв, виното от гроздовата лоза. Какво е смъртта, дете мое, щом в тази минута Той е проявил нерешителност, щом свирепата нерешителност Го е заставила за миг да се поколебае. Той, последният пророк, князът на пророците, венецът на пророците. Той, който на три пъти или на четири пъти е пророкувал Собствената Си смърт… И ето че Той не само е бил готов да опровергае другите пророци, но и сам Себе Си като пророк. Какво толкова е смъртта, дете мое, ако дори приближаването, очакването и предчувствието за смъртта Го е хвърлило в такова състояние, в това състояние.

VI

Смъртта лесно се претърпява в литературата, дете мое, в литературния героизъм. Там тя лесно се претърпява от онзи, който не я вижда, не я измерва, който няма чувство за реалност. Ала какво става с онзи, който я приема в цялата ѝ пълнота? А у Него не е имало нито капка, нито намек за литература и литературен героизъм, Той е виждал и измервал, Той е бил самата реалност. Той е приел смъртта Си в цялата ѝ пълнота, гледал я е в лицето, приел е смъртта Си в цялата ѝ широта, както е приемал целия Си живот.

И Той е трябвало да го стори заради целия човешки род? Какво ли толкова, дете мое, е смъртта, щом Му е трябвало толкова време, за да осъществи грандиозните приготовления, грандиозните обещания, за да надмогне времето на стъписването, времето на боязънта, времето на изумлението, нека го кажем направо, времето на колебанията, да кажем направо, времето на отстъплението. Времето на потресението. За да се изтръгне от Него най-накрая тази страшна молитва. Тази ужасяваща молитва на плътската тъга, сиреч на вечната тъга, ужасяващата молитва на безкрайната тъга. Нека Ме отмине... Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша…

VII

Всички текстове се движат в една посока, пророците, светците, сам Той, пророк и светец. Всички текстове се движат в една страна, страната на осъществяващото се Спасение. И само един текст застава напреки. Един текст се колебае. И това именно е текстът за страха от смъртта. Тъкмо това време Му е било необходимо, когато всичко е чакало, когато сам Той е чакал, когато Творението е стихнало на устните на Бога, тъкмо това време Му е било нужно, за да ни даде, да ни остави този текст – текста за страха от смъртта. Сам Бог се е боял от смъртта.

VIII

Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти… И дохожда при учениците и ги намира да спят, и казва на Петра: толкоз ли не можахте един час да стоите будни с Мене? Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта – немощна.

В този миг, когато сам Той наставлява тези клетници за изкушението, наставлява ги да бодърстват и да се молят, за да не изпаднат в изкушение, и че духът е бодър, а плътта – немощна, как ли е препращал, как ли е обръщал това към самия Себе Си, към собствената Си душа и собствената Си плът? И как е могъл да не види в какъв миг е било дадено, вместено това наставление и че то вече не е било наставление, а признание.

IX

Този човек е говорил с хората. Това е било съобщение, дете мое, откровението на човек, на едно клето същество към друго. Това е била противоположността на Божието наставление, това е било съобщението на опита, на личния и печален опит, наскоро получен, откровение на човешката беда, откровение от човек към човека.

X

И друг път Той се е отдръпвал, молил се е, и друг път е казвал: ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти… Как е стигнал Той до тази молитва, на която сам е научил хората, която е съчинил във времето на Своето проповедничество, Сам е измислил, получил я е в озарението на светостта, молитва, която сам е създал, изнамерил, на която е учил на Планината, в проповедта, в Проповедта на планината. Сиреч в тази най-висша точка на скръбта, в мига, в който като човек е изпитвал най-вече нужда от молитва, максимална нужда от молитва, най-висшата нужда от молитва, сам Той като човек, сам Той като човек стига до тази молитва, до същата тази молитва, тъй като Себе Си също, самия Себе Си като човек, Той също е научил на нея. XI На Планината, във времето на Планината… Това е било само едно наставление; било е проповед. Докато в тази трагична нощ, напротив, в тази крайност, в тази най-висша точка на скръбта, Той е прибягнал до нея извънредно; Той първи, Той като човек, Той човекът, Той, Който е като нас, Той, Който е пръв сред нас, Той, както всеки от нас, Той се е възползвал от нея извънредно, Той първи в нуждата Си, Той в крайната Си нужда, Той в несравнимата Си, в трагичната Си скръб… Нали Той е научил Себе Си на тази молитва, Себе Си като човек, както и нас; и в тази трагична нощ молитвата е дошла на устните Му, формулата на тази молитва; но вече не в протяжността си, както на Планината, не в прекрасната протяжност на проповедта. Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; Да бъде Твоята воля.

XII

До края Той си остава човек, имал е човешко тяло. Тяло, което Го е носило тридесет и три години, което е приело Духа Божий, тяло, което тридесет и три години Го е захранвало, носило е Духа Божий, тяло, поело това огромно тегло, тяло, което Го е поддържало, поддържало Го е и в тези два дни, в четвъртъка и петъка (превърнали се във Велики четвъртък и Велики петък), накратко, човешко тяло, което не е искало нищо да знае. Като всяко човешко тяло и то се е разбунтувало, въстанало е против смъртта на тялото. И сам Той е последвал тялото Си, както нашият брат грешникът, или както често го правят дори светците, последвал е, подобно на клетник, Своето тяло, последвал е указанието на Своето тяло, призива на Своето тяло, зова на Своето тяло.

С което чрез увенчаването Си е изпълнил Своето въплъщение в Своето изкупление, извършил е тайната на Своето въплъщение чрез действието, извършващо тайната на изкуплението.

Fiat lux, et lux fiat; lux facta [2]. Verumtatem non sicut ego volo, sed sicut tu [3] . Fiat voluntas tua; et voluntas ejus fuit; voluntas facta.[4]

В отстояние от петдесет века, от времето преди Адама до новия Адам, до този нов Адам, в същия този ритъм, по същата формула, в същия вътрешен ритъм, като верен отзвук, като верен отзвук отеква това слово, това ехо. В интервал от повече от петдесет века словото отговаря на първото творение, на първосътвореното… Бог повече от петдесет века отговаря на Бога. Смиреният Бог, станал човек, отговаря, ако може така да се каже, на Бога при изпълнението, на Бога при цялото Му величие и слава в творението. Бог, станал човек, Бог в скръбта, именно в човешката скръб, отговаря на Бога, на самия Бог, на същия този Бог в цялата Му първозданност, в славата и новостта Му, в изначалното Му първотворение… Да бъде светлина. Да бъде Твоята воля. Бог в целия Си блясък, в цялата Си сила, във вечно младото величие на творението Му, на неговото първо творение; над петдесет века прогрес, на определен прогрес, на вашия прогрес водят до това второ начало: към Бога, паднал на лицето Си, към Бога, прострял се ничком на земята, към същия този Бог, към смирения Бог, към умалилия се Бог в цялата Му скръб и човешка умаленост… И както първото творение е било творение на целия свят, творение на всемира, така и второто творение е било верен отзвук – ни повече, ни по-малко – на духовното творение, на собствено духовното творение, отложено цели петдесет века, творението на духовния свят…

Все пак Той принася Себе Си в жертва. И побеждава смъртта. Но пак нито едно нещастие не ви е отминало, нито болестта, нито смъртта, нито едно нещастие в живота, нито едно човешко нещастие, нито едно нещастие в човешкото съществуване не ви е пощадило; напротив, вие сякаш сте засипани, намерени от нещастието…

Християнинът, християнството, християнският свят не са публично или повърхностно действие, нещо исторично или историческо. Става дума за стаено, вътрешно и дълбоко събитие; и колкото е по-дълбоко, толкова по-малко то изплува на повърхността и във видимостта; често нищо не се случва на повърхността. И преди, както и след това е имало ужасни нещастия, велики беди, огромни несгоди, чумни епидемии, по-лоши и от тези в Африка, ужасни войни, ужасни раздори, ужасни пороци; човек е ненавиждал човека и човек е убивал човека. Християнинът, християнството, християнският свят, християнизацията, християнското събитие, християнското действие – това са молекулярни, вътрешни, хистологични действия, молекулярни събития, често извън веригата от събития…

Вие сте най-нещастните сред хората. Вие, християните (но и най-щастливите също). Загадъчни християни, винаги опровергаващи съжденията. Мълчете, мълчете. С вас никой не може да бъде спокоен. Довели сте всичко това до безкрайност. Напълно сте преобърнали пазара на ценности. Довели сте всичко, всяка ценност до максимума, до предела, до вечността, до безкрайността. С вас дори за миг никой не може да бъде спокоен… Всичко отнасяте към Бога, всичко съотнасяте с Бога. Навсякъде сте в досег с Бога, от всички страни… Тази невероятна, немислима, без съмнение нечовешка връзка е неуравновесена, преобърната и ущърбна, най-невероятната и най-немислимата връзка; и в същото време единствено истинската, дълбоко същностната християнска връзка, единствено истинската връзка на човека с Бога, на безкрайното с крайното, на вечното с временното, на вечността с времето; и на духа с материята, на духа с тялото, на душата с плътта; това е невероятната връзка на плътската душа с Бога, в Бога, с човека, в човека. Това е невероятната и единствено настояща връзка на Твореца с тварта… Ето го вашето общение. Всичко е изпълнено и в същото време всичко работи, всичко действа, всичко произтича пряко, лично; всичко се съотнася пряко, лично. Всичко е свързано с всички, взаимно, съвместно; и пак е обвързано пряко, лично.

След Иисус, без Иисус

За първи път, за първи път от времето на Иисус сме видели, ние виждаме как пред очите ни израства новият свят, ако не новият град; възниква ново общество, съвременното общество, съвременният свят; един свят и едно общество, които възникват, зараждат се и израстват след Иисус, но без Иисус. И което е още по-важно, приятелю мой, не трябва да го отричаме – те успяват.

Всичко това придава на нашето поколение, дете мое, на вашето поколение и на времето, в което живеем, първостепенно значение; то ни вмества в уникалната точка на световната история, на събитията в световната история. То ни поставя в трагично, в уникално положение. Вие сте първите. Първите от съвременните хора. Първите, пред които, пред чиито очи, възниква това небивало устройство, това начертание, в което Интелектуалната партия властва над съвременния свят.

 

Превод от френски: Тони Николов

 


[1] Алюзия за стихотворението „Заспалият Вооз” на Виктор Юго. Б.пр. 

[2] „Да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3).

[3] „Обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39).

[4] „Да бъде Твоята воля. И биде волята Му. Изпълни се волята” (лат.).