Освен в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ доц. дфн Владимир Димитров Теохаров е преподавал в Нов български университет, в Института за немски хуманитарни и социални науки Германикум, София, и в Евангелско Висше Училище, Дармщат, Германия.Сред публикациите му изпъкват монографиите: „Експерименталната метафизика на Фридрих Ницше“ (2006), „Метафизика и психология“ (2008), „Ницше, Хайдегер и християнската метафизика“ (2017) и „Метафизика и психология на духовните възрасти“ (2018).

Значителен е приносът му в превеждането на немскоезични автори. Сред тях са: Мартин Бубер, Ернст, Имануел Кант, Йохан Готлиб Фихте и др. Съставител и преводач е на няколко антологии: „Философия на религията и евангелска теология, Преображенията на Юдео-Протестантската вина“, „Идеята за Реинкарнацията на Изток и на Запад“ и „Преображенията на православната вина“.

 

Пояснение към парадигмата с оглед на удвоената християнска категория на приемането

Като първа стъпка в тази двойна оптика е детството или безсъзнателната древност на културата и човека. В нея отсъства всякакво съзнание за приема­нето. Първите актове на това съзнание е появата на праезиците или езика у малкото дете. Появата на езика артикулира за първи път някакво непосредстве­но съзнание като знание за това, че си приет едновременно в световния дом на растенията и животните, изобщо на всякаква предметност, едновременно в родния дом на майката и бащата, които тук се схващат все още като богове.

Юношеството или девичеството на човека и културата е отказът от това изначално приемане, казването „Не” спрямо родния дом, родния свят, родните богове и т.н. и началото на голямото пътуване. Това е неприемането на пър­воначалното съзнателно приемане. Юношеството и девичеството са все още преход към съзнанието за самия себе си като неприет и търсещ ново приемане. Тук във възрастите на човека и културата се преминава първо през способност­та да удържаш или да не удържаш самия себе си в съзнанието за самия себе си, при което се луташ между това да подреждаш като всесилен господар някакъв въображаем дом на културата или собствения си дом, или да слугуваш на ня­какъв въображаем дом на културата или на собствения си дом. Парадоксът на господарството и слугинството (вж. Лутер, За свободата на християнина и Хе­гел – „Господарство и слугинство” във Феноменологията…) е скок в свободата на съзнанието за самия себе си. От тук нататък човекът и културата най-нап­ред устояват на поривите на времето и на привичките на родния дом – родната страна (това е стоицизмът). Неговата антитеза е скептицизмът, съмнението в устоите на родния дом, родната култура, родното семейство, традицията и авторитетите. Това съмнение е съпроводено с разбирането за крайност на майката като физическа майка, а не като майка кърмилница, на бащата – като краен баща, на родния дом – като краен дом в безкрая на вселената, на род­ната култура – като крайна култура, на родния град – като провинция. Тази негативна страна на скептицизма, това отричане на всичко познато води до някакъв неистов изблик на желание да намериш външно решение на вътрешния си дискомфорт. От тук нататък започва интересът към новото, непознатото, пътуването, рецептите за щастие, търсенето. Всичко това е, без съмнение, акт на свобода, но това в същото време е и непрекъснато отсъствие от самия себе си. Както пише Хегел за нещастното съзнание във Феноменология на духа и Киркегор в есето „Най-нещастният”, това е свободата да бъдеш нещастен, или казано на езика на Киркегор, най-нещастният е този, който винаги отсъст­ва от самия себе си.

Преходът към зрелостта, или към духовността, или към намирането на самия себе си се осъществява посредством разума, посредством разбирането. Тук индивидуалността, която е действителна за самата себе си, вече е законо­дателстваща и съдеща. Първият белег на зрелостта на човека и културата е нравствеността. Тогава за пръв път подрастващият познава нравствения свят, човешкия и Божествения закон, познава себе си като мъж или жена. Това познание е съпроводено със съзнанието за вина и съзнанието за съдба. Като част от тази нравственост е съзнанието за юридическите правомощия на вече зрялата личност. Тук личността се сблъсква лице в лице с феномена на култура­та, образованието и възпитанието като царство на действителността. Тук е мястото на Просвещенията спрямо тази култура (вж. личностните и културни емблеми на категорията Просвещенско спрямо категорията Митологично при Ницше).

Следващата възраст в динамиката на културата и човека е мъдростта. Там е осцилиращото равновесие между казването „Не” и казването „Да”, самостоя­телната способност за избор, решение, поемане на отговорност и носене на собствения кръст.

… Приемане на това, че си Приет…

 

ЗРЕЛОСТТА

Преходът на подрастващия индивид към зрелостта се характеризира с едно фундаментално Преображение на неговото съзнание за самия себе си като чо­вешко същество. Най-първо това е свързано с личностния и културен феномен на Просвещението. Но сега няма да визирам етимологическите вариации на самия термин, а Просвещението като възраст на личността и културата. По този въпрос ще се позова на Имануел Кант и по-точно на уводните думи от неговата блестяща статия „Що е Просвещение”. Надявам се да добиете усе­щането за потресаващата символика на тези уводни думи, те гласят следно­то: „Просвещението е Изходът на Човека от Непълнолетието, което сам си е причинил. Непълнолетие наричам неспособността да си служиш със собствения си Разсъдък без ръководството на някой друг…”. Внимателният читател може би ще си зададе въпроса защо в първото изречение Кант употребява немската дума Ausgang (изход), а не немската дума за край Ende. Няма случайни думи в творчеството на Кант и изборът му на думата Ausgang се потвърждава от следващите страници на статията му, в които той говори, че за някои опре­делени групи хора непълнолетието е безкрайно. Тъй като аз си позволявам да интерпретирам Кант като юдео-протестантски синтез, тук големият синхрон с Книга Изход на Ветхия Завет просто лежи на повърхността. Изходът от непълнолетието е в големия синхрон на символиката на Изхода от пленничест­вото на юдейския народ. Защото какво, ако не тотално пленничество и тотал­на заплененост, са юношеството и девичеството – тотално пленничество на авторитети и традиции и тотална заплененост от търсенето на тяхното отрицание? Юношеството и девичеството са тотални интерпретации на све­та – изцяло заинтересовани от външното и съвсем безразлични към себе си. Те са едновременно тотално срамежливи и тотално безсрамни в този си безграни­чен интерес. Кант, разбира се, не прехвърля Вината за това пленничество върху Другите, когато твърди, че човекът сам си причинява непълнолетие – това може би се дължи на безграничното му чувство за такт. Но юношеството и деви­чеството изцяло прехвърлят Вината за своята съдбина върху Другите – така наречената невинност на юношеството и девичеството предпоставя като своя тъмна и неясна противоположност тъкмо Голямата Вина на Другите.

Ето една миниатюра на Ницше по този въпрос: „Младият човек цени метафизич­ните обяснения, защото те му разкриват нещо много значимо в нещата, които е намирал за неприятни или е презирал: и ако е недоволен от себе си, той облек­чава това си чувство, като припознава най-съкровената загадка на света или нищетата на света в това, което така много не харесва у себе си. Да се усеща по-безотговорен и да намира ведно с това нещата за по-интересни – това за него е двойно блаженство, за което следва да благодари на метафизиката”[1]

Но тук може би следва да си зададем въпроса какво означава немската дума непълнолетие – Unmündigkeit. На първо място, безсловесност, тъй като немско­то Mund означава „уста”. Тук акцентът при Кант е върху невъзможността да постановиш разумно слово в света. В този аспект трябва да се разбира па­радоксалното единство между безкрайната „логорея” на юношеството и деви­чеството и също толкова безкрайната им неспособност за Разговор насаме със себе си. И не на последно място, юношеството и девичеството са възрастите на ясната демаркационна линия между сън и действителност – те са безкрайно нещастни от сънищата, които сънуват, и безкрайно щастливи от действител­ността, която бленуват.

Напротив, зрелостта е вече способността да сънуваш собствените си сънища в синхрон със сънищата на културата, като тук и двата рода сън притежават статус на действителност, а не са диахронни; зрелостта е способността да постановяваш разумно слово в света, но не словото на Диктатурата на юно­шеството и девичеството, а смиреното съ-беседване със Словото на философията и Словото Божие. Може би зрелостта настъпва чрез отказа от безпреце­дентното „диктаторство” и „диктуване” по адрес на целия свят. И сега да се обърнем към финала на откъса от Кант, който цитирах: „… да си служиш със собствения си Разсъдък без ръководството на някой друг…”. Не да си служиш с чужд разсъдък и да следваш чужди правила в марионетната сцена на световния театър, а да се опиташ просто да бъдеш наясно със себе си.

Тази възраст се ознаменува чрез удвоената символика на претенция и призна­ние. Що се отнася до претенцията, тук най-важното е да се обърне тя от безо­гледна претенция за световна справедливост и съвършенство спрямо външния свят на Другите и културата към повече или по-малко скромна претенция към самия себе си. Тук е краят на реторическия модел на „състезанието” и неговото изместване в екзистенциално-психологическата сфера на личността. Казано на езика на апостол Павел от Посланието до Коринтяни, тук става дума за голямо­то Преображение от състезание за „тленна цел” (безогледно консуматорство, всеядност на Модерността, алчност, утопия) към състезанието за „нетленна цел” – осъзнаването на собствената си крайност, скверност, нищожност и на­деждата за бъдещо изкупление. Юношеството и девичеството са състезание за „тленна цел”, зрелостта е състезание за „нетленна цел”.

Краят на реторическата парадигма на състезанието ознаменува и преоб­ражението на чудовищната категория на европейската култура Признание (Anerkennung). (По този повод читателят може да види употребата на кате­горията Признание в главата за господарството и слугинството във Феноме­нологията на Хегел.) Тоталната борба за външно признание, с която се харак­теризират юношеството и девичеството, тук се преобразява в съкровеното признание на собствената ограниченост, тленност, времевост, което е първа­та крачка в опита да разбираш самия себе си. Тогава възниква въпросът – ако се откажем от безогледното състезание за външно признание, ще бъдем ли изобщо признати? Отговорът се налага от само себе си. „Самопризнанието” води до това да бъдеш признат тъкмо като Уникален, Единствен, Неповторим и т.н., а не да бъдеш „разтворен” в студените клишета, с които оперира Публиката. Мисля, че е съвсем достатъчно като Отделен да бъдеш признат от някой друг Отделен или може би в най-добрия случай от неколцина Отделни.

 

МЪДРОСТТА

Безкрайно трудно ми е да кажа нещо смислено за мъдростта, както казваше Кант, „Мъдростта е твърде нависоко за човека”. Но все пак ще си позволя ня­кои перспективи на интерпретацията, без риск да засегна някого другиго, но с огромния риск да засегна себе си.

Зрелостта е „разсъдлива”, мъдростта е „разумна” – това е основният смисъл на Кантовото разграничение между разсъдък и разум. Зрелостта е възраст­та на преценката и преоценката на ценностите, приемането на себе си като уникален, неповторим, ценен сам по себе си. Напротив, мъдростта е доброволно себепринизяване до нищожност в името на едно служение на висшите ценности. Зрелостта е премерено „глаголеща”, тя преценява границите на своите социал­ни роли, ритуали, тотеми, табута и т.н. Мъдростта е скромно уединена, упраж­няваща аскеза спрямо Признанието на Другите за преображенията  с оглед на социалните роли, тотемите, табутата и т.н.

От гледна точка на категорията Интерес зрелостта е inter-esse (междинно битие), което непрекъснато осцилира между екстремумите на Бога и Света, между Божиите повели и изискванията на суетата на света. Тя е непрестанен и непресъхващ интерес към себе си и към света – това е големият синхрон на зрелостта, ако мога да се изразя със секуларизираната парадигма на про­тестантския Бог, която Кант представи, зрелостта е едновременно законода­телстваща и съдеща.

От своя страна мъдростта довежда зрелостта до универсални измерения, тя е безкрайно заинтересована едновременно от света, от себе си и от Бога. Като безкрайна уединеност тя е безкрайно всеобща – както казва Хегел в един знаменит фрагмент: „Най-уединеното е най-всеобщо”. В това си качество мъдростта вече не се интересува от екстремумите на господарството и слу­гинството спрямо Бога и света, за които говорих по-рано, а се смирява до едно всеотдайно Богослужение. Неслучайно късният Шелинг определя философията като Gottesdienst – Богослужение. Няма да проследявам подробно културната символика на понятието „аскеза”. Там звучи познатият рефрен от Посланието на свети апостол Павел до коринтяни: „Всеки, който се подвизава, се въздържа”. Световната култура „позна” безкрайната символика на аскезата – аскезата на будизма и хиндуизма, аскезата на ислямските суфити, аскезата на православ­ните манастири и католическите ордени… но сякаш единствено протестан­тизмът се опита да познае вътресветовата аскеза (innerweltliche Askese). Въз­можна ли е тази невъзможна задача – не да бягаш от света в някакви културни острови на самота и уединеност, каквито са островите на аскезата в другите световни религии и в другите деноминации на християнството, а да останеш Лице в Лице със суетата на света и суетата на другите? Можеш ли да прими­риш личностното и общностното, човешкото в себе си и гражданското в себе си и кое на кое трябва да задава границите? Великата семантика на немската дума Kriegen обхваща всички аспекти на стремежа за преодоляване и извоюване на някакво собствено пространство – получавам, придобивам, печеля, храня се и т.н., та чак до последното значение воювам като на война. „Безкрайно студе­ният” Томас Хобс формулира много точно същината на социума – bellum omnium contra omnes – война на всички срещу всички. Това беше вековното ехо от рето­рическата парадигма на войната, идваща от римската сентенция Homo homini lupus est – човек за човека е вълк. Възможен ли е Изход от злокобната прокоба на тази историческа парадигма? Кант постъпи хитро с този проблем в своя за­бележителен трактат Към вечния мир – щом войната е вечна, и мирът е вечен, но като какво – като граница, регулативна идея, надежда?

Без да пренебрегвам мита за амазонките, бих казал, че в Голямото време на кул­турата войната е мъжко занимание, а раждането и приготовлението за смърт­та е женско занимание. Неслучайно като граница на реторическото себелюбие и ексхибиционизъм на мъжкото начало в историята на културата се появява архетипът на Мъдрата Жена. Достатъчно е да спомена само няколко приме­ра – мъдрата Диотима в Диалозите на Платон, символиката на „мъдрите жени” в немската и скандинавската митология, изследвана детайлно от Якоб Грим в неговото изследване Немската митология, брилянтната пиеса на Молиер Учени жени, та чак до елегантното есе „Ангелът пазител” на Андре Мороа, включен в неговия сборник Една кариера. Примерите за този архетип в европейската култура могат да бъдат увеличавани до безкрайност, едва ли е нужно да споме­навам за прословутата формула на Ницше Vita Femina.

И не на последно място, великият символ на Богочовека Иисус Христос, велики­ят символ на Младенеца, който се ражда в тихата и свята – и бихме добави­ли – и мъдра нощ, има женска генеалогия – непорочното зачатие на неговата майка Дева Мария и потресаващия символ на неговата баба света Анна. Тази генеалогия на християнския свят е пълната противоположност и същевременно ограничение на мъжката генеалогия на юдейското родословие във Ветхия завет (вж. Евангелие от Матея, Колената на еврейския род, започващи от цар Давид).

И последно – архетипът на мъдростта в културната история е свързан с иде­ята за новото рождение. Можеш ли да се върнеш отново в утробата на майка си и повторно да се родиш? Чисто телесно това е невъзможно, но повелята на мъдростта е към едно духовно Себепреображение и Примирение. Ако позволи­те с две думи да резюмирам чудовищната категория Примирение на немската култура, това е краят на Войната. Това е Битие При-Мира-на-Сина. Разбирай­те тук думата „мир” едновременно и като руската дума за свят. Може би тя най-точно се илюстрира, ако позволите, с прословутата Руска Тройка: внимать, понимать, принимать.

 

Великият войник Димчо Дебелянов с един жест изплете поетическата тъкан на войната:

 

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

Ето ви и контрапункта:

 

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха –

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

 

Може ли Великият Войник да намери мира – в удвоената тишина на Нощта, в преображението на новото завръщане към майчината утроба, в смирената Мо­литва пред иконата…

Кант твърдеше, че мирът на мъдростта е непосилен за човеците, Дебелянов се присъедини и все пак нищожността на отреденото ни време може би ще прово­кира смиреното поемане на Кръста – усилието да удържаш суетата на света и собствената си суета (вж. Еклисиаст) в скромния делник на жизненото поприще в средата…

 

[1] KGW IV 2. S. 34.