Величието и нищетата на човека задават парадокс, намиращ се в сърцето на размисъла и посланието на Блез Паскал, роден преди четири века, на 19 юни 1623 г., в Клермон, централната част на Франция. От детството си и през целия си живот той търси истината. С помощта на разума ни е оставил знаци за това, най-вече в областите на математиката, геометрията, физиката и философията. Твърде рано той прави невероятни открития, донесли му голяма известност. Ала не спира дотук. В едно столетие на голям напредък в множество научни области, съпътстван от дух на засилващ се философски и религиозен скептицизъм, Блез Паскал се разкрива като неуморим търсач на истината, който си остава винаги „неспокоен”, привлечен от нови и бъдещи хоризонти.

По тази причина никога не заглъхва старият, но винаги нов въпрос, неспирно отекващ в човешката душа: „що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?” (Пс. 8:5). Въпрос, издълбан в сърцето на всяко човешко същество, във всяко време и на всяко място. „Какво е човекът в природата? – се пита Паскал. – Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо” (Мисли, 72)[1]. В същото време въпросът е дори тук, в този псалм, в сърцето на тази любовна история между Бога и Неговия народ – история, изпълнена в „Сина човечески” Исус Христос, когото Отецът е понизил с малко нещо спроти Ангелите и със слава и чест Го е увенчал (срв. Пс. 8:6). Ала Паскал никога не се затваря в това питане, формулирано на език, тъй различен от математическия и геометричен.

В началото ми се струваше, че разпознавам у него дълбинна нагласа, която нарекох „учудено откриване към действителността”. Откритост към другите измерения на знанието и на съществуването, откритост към другите, откритост към обществото. Така например той е в основата на първия проект за обществен транспорт в историята, „каретите за пет су”, осъществен в Париж през 1661 г. Ако го споменавам още в началото на това писмо, то е, защото настоявам върху факта, че нито обръщането му към Христос, най-вече след „Огнената нощ” на 23 ноември 1654 г., нито невероятното интелектуално усилие, с което защитава християнската вяра, не го превръщат в същество, изолирано от своето време. Паскал е проявявал внимание към най-болезнените проблеми на епохата, както и към материалните потребности на всички съсловия на обществото, в което е живял. Тази откритост към действителността е довела дотам, че той никога не се е затварял към другите дори в дните на последното си заболяване.

Тогава е едва на тридесет и девет го дини, но думите, изречени в този последен жизнен етап, свидетелстват за неговия евангелски път: „Ако лекарите казват истината и Бог ми позволи да се възстановя от тази болест, аз съм решен да нямам друго занимание и грижа освен служението на бедните през остатъка на дните си”[2]. Вълнуващо е да се констатира как в последните дни на своя живот един толкова блестящ мислител като Блез Паскал не вижда друга спешност, освен да вложи енергията си в служба на милосърдието: „Единственият обект на Светото писание е милосърдието” (Мисли, 670).

Радвам се, че Провидението във връзка с неговата четиристотингодишнина ми предоставя повод да му отдам почит и да откроя онова в неговата мисъл и в неговия живот, което може да стимулира християните от нашето време, всички мъже и жени с добра воля към търсене на истинското щастие: „Всички хора се стремят към щастие без изключение, макар и да си служат с най-различни средства, всички преследват тази цел” (Мисли, 425). Четири века след рождението си Паскал си остава за нас спътник, съпровождащ нашето търсене на истинското щастие според дара на вярата – нашата смирена и радостна признателност към умрелия и възкръснал Господ.

 

Влюбен в Христос, Който говори на всекиго

Ако Блез Паскал може да докосне всички, то е, защото говори по великолепен начин за човешката участ. Би било измамно да виждаме в него само специалистпо човешките нрави, колкото и гениален да е бил той. Паметникът, който представляват тези Мисли, не може да се проумее реално, ако се пренебрегва, че Исус Христос и Свещеното писание са основата и ключът към него. Ако Паскал е наченал да говори за човека и Бога, то е, защото е стигнал до очевидността, че „ние познаваме Бог единствено чрез Исус Христос, само чрез Исус Христос познаваме себе си. Само чрез Него познаваме живота и смъртта. Извън Исус Христос не знаем какво представляват нашият живот и нашата смърт, Бог и самите ние” (Мисли, 548). За да бъде чуто от всички, без да е недостъпно за онези, които не споделят вярата на Църквата, нито да обезценява легитимните компетентности на естествения разум, едно толкова радикално твърдение си струва да бъде изяснено.

 

Вяра, любов и свобода

Като християни трябва да се държим далеч от изкушението да възприема ме нашата вяра като някаква безспорна очевидност, налагаща се на всички.

Самият Паскал е бил загрижен как всички хора да разберат, че „Бог и истинното са неразделни”[3]. Но той е знаел, че актът на вярващия е възможен чрез благодатта на Бога, получена в едно свободно сърце. Той, който чрез вярата е извършил лична среща с „Бог Авраамов, Бог Иаковов, не на философите и учените”[4], е разпознал „пътят и истината и животът” (Иоан.14:6). Затова предлагам на всички, които желаят да продължат търсенето на истината – задача, която в този живот няма край – да се вслушат в Блез Паскал, човек със забележителен интелект, който е искал да ни напомни, че извън делото на любовта няма истина, която да си струва: „превръщаме в идол самата истина; а истината без милосърдие не е Бог, а негов образ и идол, когото не сме длъжни да обичаме и да боготворим” (Мисли, 582).

Така Паскал ни предпазва от измамните доктрини, суеверията или либертинството, които държат мнозина сред нас далеч от мира и радостта на Оногова, Който иска да изберем „живот и добро”, а не „смърт и зло” (Втор. 30:15,19). Ала драмата на нашия живот е, че понякога ние виждаме зле и следователно избираме зле. И че можем да вкусим щастието на Евангелието „само ако бъдем изпълнени със силата на Светия Дух, Който да ни освободи от нашата слабост, самодоволство и горделивост”[5]. Тъй като „без мъдростта на различаването лесно можем да станем пленници на всички тези преходни моди”[6]. Ето защо интелектът и живата вяра на Блез Паскал, който е искал да покаже, че християнската религия е „почитана, защото познава човека” и „обичана, защото обещава истинското добро”, могат да ни помогнат да напреднем въпреки мрака и пороците на света.

 

Изключителен научен ум

Когато майка му умира през 1626 г., Блез Паскал е на три години. Етиен, неговият баща, който е известен юрист, също е познат със забележителните си научни дарби, особено в областта на математиката и геометрията.

Решен сам да се занимава с образованието на трите си деца – Жаклин, Блез и Жилберт, той се установява в Париж през 1632 г. Твърде рано Блез проявява невероятната си интелигентност и голямата си взискателност в търсенето на истинното, както пише сестра му Жилберт: „Така още от детството си той се решаваше само на онова, което му се струваше очевидно вярно, и когато не му се даваха добри основания, ги търсеше сам”[7]. Веднъж баща му изненадва своя син в заниманията му по геометрия, като си дава сметка, чебез да знае, че дадени теореми вече съществуват в книгите под други имена, дванайсетгодишният Блез е доказал изцяло сам, чрез рисунки върху земята, 32-рата теорема от първата книга на Евклид.[8] Жилберт си спомня, че баща ѝ бил „поразен от величието и силата на този гений”[9].

През следващите години Блез Паскал ще разгърне своя талант, отдавайки му всичките си сили. Още на седемнайсет години той посещава някои от най-големите учени на своето време. Доста бързо следват открития и публикации.

През 1642 г., на деветнайсет години, той измисля сметачната машина, предшественичка на днешните калкулатори. Най-стимулиращото у Блез Паскал е, че ни напомня за величието на човешкия разум и ни подканва да си послужим с него, за да разчетем заобикалящия ни свят. Духът на геометрията е напълно пригоден за разбирането как функционират нещата в детайл, което ще му е от полза през целия му живот, заявява изтъкнатият богослов Ханс Урс фон Балтазар:„Благодарение на прецизността на геометрията и на науките за природата, той е бил в състояние да премине към друга и съвършено различна област – тази на съществуването и на християнския живот”[10]. Тази практика, доверяваща се на естествения разум, го прави солидарен с всички човешки братя, търсещи истината, и същевременно му позволява да разпознае пределите на самото познание, за да отвори себе си към свръхестествените основания на Откровението, в съответствие с една логика на парадокса, задаваща философския белег и литературен чар на неговите Мисли: „Църквата еднакво трудно е можела да покаже, че Исус Христос е както човек, така и Бог на онези, които са Го отричали: а и едното, и другото са били очевидно еднакво верни” (Мисли, 764).

 

Философите

Голяма част от текстовете на Паскал произтичат от философския размисъл. Най-вече неговите Мисли – тази съвкупност от фрагменти, публикувани посмъртно, които представляват бележки или откъслечни мисли на един философ, живеещ с богословски проект, чиято цялост и изначален порядък изследователите са се опитали да възстановят с известни вариации.

Пламенната любов към Христос и служението на бедните, които споменах в началото, бележат разрива у този задълбочен учен, както и задълбочаването му в евангелската радикалност, в напредъка към живата истина на Господа чрез благодатта. Той, който е имал свръхестествената очевидност на вярата и я е виждал как се съгласува с разума, надмогващ я безкрайно, е пожелал да отиде възможно най-далеч в спора с несподелящите тази негова вяра. Защото „онези, които я нямат, не могат да стигнат до нея освен чрез разсъждения, очаквайки Бог да им дари вяра по сърце” (Мисли, 282). Пълна евангелизация чрез почит и търпение, на които нашето поколение би трябвало само да подражава.

Следователно, за да схванем добре съждението на Паскал върху християнството, би трябвало да сме особено внимателни към неговата философия. Той се е възхищавал на мъдростта на древните гръцки философи, способни с простота и спокойствие да отстояват своя начин на живот, включително и като членове на полиса: „Представяме си Платон и Аристотел достолепно загърнати като педанти. А те са били обикновени порядъчни хора и като всички други обичали да се посмеят с приятелите си. А когато за развлечение съчинили единият Законите, а другият Политика, това било за тях един вид игра. Много по-малко философия и сериозност им били необходими за тези произведения, отколкото да си осигурят скромно и спокойно съществуване” (Мисли, 331). Въпреки тяхното величие и полезност, Паскал очертава границите на тези философии: стоицизмът води до горделивост, скептицизмът до отчаяние. Човешкият разум несъмнено е чудо на творението, което отличава човека от всички други твари, защото „човекът е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика” (Мисли, 347). Така става ясно, че пределите пред философите са пределите на сътворения разум. Защото Демокрит е бил прав да твърди: „ще говоря за всичко”, но разумът не може, сам по себе си, да разреши най-висшите и най-спешните въпроси. Каква е била, по времето на Паскал, както и в наши дни, темата, която е най-важна от всичко? Това е темата за цялостния смисъл на участта ни, на нашия живот и нашата надежда, насочена към щастие, което не е забранено да схващаме като вечно, но което само Бог е в състояние да ни даде: „Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността” (Мисли, 194).

Размишлявайки върху Мисли на Паскал, откриваме следния основополагащ принцип: „реалността надхвърля идеята”, тъй като той ни учи да се държим далеч от „различните начини да се скрива реалността”, от „ангелските пуризми”[11] и „интелектуализмите без мъдрост”. Няма нищо по-опасно от обезплътената мисъл: „Който иска ангел, прави звяр” (Мисли, 358). И смъртоносните идеологии, от които продължаваме да страдаме в икономическото, социалното, антропологическото и моралното поле, удържат своите последователи в сапунения мехур на вярвания или идеи, подменящи реалността.

 

Човешката участ

Философията на Паскал, цялата в парадокси, произтича от един колкото смирен, толкова и проницателен поглед, търсещ да постигне „реалността, просветлена от съждението”[12]. Той тръгва от констатацията, че човекът сякаш е чужденец за самия себе си, велик и нещастен. Велик чрез разума си, чрез способността да овладява страстите си, голям, „действително велик, щом съзнава нищожността си” (Мисли, 416). И все пак човекът жадува за нещо друго, освен да следва инстинктите си или да им се съпротивлява, защото „онова, което е природа в животните, е нищета в човека”. Съществува нетърпима диспропорция, от една страна, между безкрайното ни желание да бъдем щастливи и да познаем истината, а от друга страна – между нашия ограничен разум и физическата ни слабост, водеща до смъртта. Ето защо силата на Паскал е в неговия неизменен реализъм: „не е необходимо да бъдеш духовно възвисен, за да разбереш, че на този свят няма истинско и трайно задоволство, че всички наши радости са само суета, че мъките ни са безкрайни и най-сетне смъртта, която ни грози всеки миг, неизбежно ще ни изправи след няколко години пред ужасната необходимост да бъдем завинаги унищожени или злочести. Няма нищо по-реално и по-страшно от това. Можем да се перчим на воля със смелостта си: този завършек очаква и най-славния живот в света” (Мисли, 194). В тази трагична участ човекът, разбира се, не може да остане в себе си, защото нищожеството и несигурността на неговата съдба са му непоносими. Следователно му е необходимо развлечение, нещо, което Паскал признава на драго сърце: „Това обяснява защо хората толкова обичат шума и движението” (Мисли, 138). Защото, ако човекът не се развлича със своята участ – а ние умеем да се развличаме с труда, удоволствията, семейните и приятелски връзки – но също, уви, с пороците, които носят някои страсти – тогава човечеството изпитва „своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота. Мигом от дълбините на душата му ще изплуват отегчението, унинието, огорчението, озлоблението, отчаянието” (Мисли, 131). И все пак развлечението не уталожва, нито запълва голямото ни желание за живот и за щастие. Това ние знаем много добре.

По този начин Паскал формулира голямата си хипотеза: „Нима ламтежът и безсилието ни не говорят за едно – че някога човек е вкусвал истинско щастие, а сега е запазил само празната му обвивка, която напразно се опитва да запълни с какво ли не, намирайки утеха в това, което има, като се домогва до онова, което му липсва, но и едното, и другото не могат да му я донесат, защото безкрайната пустота може да се запълни само от нещо безкрайно и неизменно; с други думи, от самия Бог?” (Мисли, 425). Ако човекът е „лишен от притежанията си владетел”, открил изгубеното си величие, което е неспособен да си възвърне, какво следва тогава? „Каква химера е човекът, каква новост, каква уродливост, какъв хаос, какъв обект на противоречия, какво чудо, съдник за всичко, невзрачен земен червей, хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение, гордост и измет на вселената! Кой ще развърже този заплетен възел?” (Мисли, 434). Паскал, като философ, вижда добре как „човек се чувства толкова по-нищожен, колкото по-високо е бил преди падението си” (Мисли, 416), както и че тези две  противоположности са несъвместими. Защото човешкият разум не може нито да ги съгласува, нито да разреши загадката.

Ето защо Паскал настоява, че има Бог и че човекът е получил божествено откровение – както твърдят множество религии – и че това откровение е истинно; че тук се намира отговорът, който човекът очаква, за да разреши измъчващите го противоречия: „тъй като човешкото величие и нищожество са съвсем очевидни, истинската религия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно нищожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие” (Мисли, 430). И след като е изучил големите религии, Паскал стига до извода, че „нито една форма на мисълта, никоя аскетична и мистична практика не могат да ни предложат пътя на изкуплението”, ако го няма „върховния критерий за истина, който е озаряването чрез благодат”. „Напразно, о, хора – пише Паскал, представяйки си какво истинският Бог би могъл да ни каже, – търсите в себе си лек за злочестините си.

Всичките ви познания могат само да ви убедят, че не в себе си ще намерите нито истината, нито върховното благо. Философите са ви го обещали, но не са успели да ви го посочат. Те не знаят нито кое е върховното ви благо, нито какво е истинското ви състояние” (Мисли, 430). Стигайки до това положение, Паскал, който е проникнал с невероятната силана своя интелект в човешката участ, в Свещеното писание и в Преданието на Църквата, изведнъж заговаря с безхитростността на детския ум, като смирен свидетел на Евангелието. Той е християнин, искащ да говори за Исус Христос на онези, които малко прибързано са решили, че няма солидно основание, за да се вярва на истините на християнството. Напротив, Паскал знае от опита си, че онова, което е в Откровението, не само че не се противопоставя на търсенията на разума, но и че носи ненадеен отговор, до който нито една философия не е могла да стигне сама.

 

Обръщането: посещението от Господа

На 23 ноември 1654 г. Паскал преживява твърде силен опит, наречен от него „Огнена нощ”. Този мистичен опит, който го кара да пролее сълзи на щастие, е бил толкова силен и тъй определящ за него, че бива записан на едно грижливо датирано парче хартия – „Мемориал” – което той зашива в палтото си и което бива открито чак след смъртта му. Макар и да е невъзможно да узнаем естеството на случилото се в душата на Паскал, явно става дума за среща, за която сам той прави аналогия с онази основополагаща среща в историята на откровението и спасението, преживяна от Моисей в неизгарящата къпина (срв. Изход, 3 гл.). Терминът, „Огън”, който лично Паскал вписва в началото на „Мемориала”, ни подтиква, отчитайки, разбира се, разликата в мащаба, към подобно сравнение. Паралелът се налага от самия Паскал, който след споменаването на Огъня припомня начина, по който Господ Бог се е представил пред Моисей: „Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов” (Изх. 3:6), като добавя: „не на философите и учените. Сигурност, сигурност, чувство, радост, мир. Бог на Исус Христос”[13].

Да, нашият Бог е радост и Блез Паскал го засвидетелства пред цялата Църква, както и пред всеки търсещ Бога: „това не е абстрактният Бог, нито космическият Бог, не. Бог на една личност и на един зов, Бог Авраамов, Бог Исааков, Бог Иаковов, Бог, Който е сигурност, Който е чувство, Който е радост”[14].

Тази среща, потвърдила на Паскал „величието на човешката душа”, го изпълва с жива и неизчерпаема радост: „Радост, радост, радост, сълзи от радост”. И тази божествена радост става за Паскал мястото на изповед и молитва: „Исус Христос. Разделих се с Него, избягах от Него, отрекох се от Него, Разпнах Го. Нека никога не се разделям с Него!”[15]. Това е опитът на любовта към този личен Бог, Исус Христос, част от нашата история, който неспирно става част от живота ни. Той е увлякъл Паскал по пътя на дълбокото обръщане, на това „пълно и сладко отричане”[16], преживяно в любов от „ветхия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти” (Еф. 4:22).

Св. Йоан Павел II ни напомня в своята енциклика за отношенията между вярата и разума, че „философи като Блез Паскал” се запомнят с отказа си от всяка „презумпция”, както и с избора си на поведение, характерно както със „смирение”, така и с „кураж”. Те са доказали с опита си, че „вярата освобождава разума от презумпцията”[17]. Преди нощта на 23 ноември 1654 г. Паскал, разбира се, не се е съмнявал в съществуването на Бога. Той е знаел, че Бог е висшето благо […] Онова, което му липсва и което той очаква, не е знание, а власт, не е истина, а сила”[18]. Тази сила обаче му е била дадена от благодатта: затова той се чувства привлечен, със сигурност и с радост, от Исус Христос: „Да познаваме Бог без Исус Христос, е не само невъзможно, но и безполезно” (Мисли, 549). Да откриеш Исус Христос, означава да откриеш Спасителя и Освободителя, от Когото се нуждаем: „Но в същото време ние съзнаваме собственото си нищожество, защото този Бог не е нищо друго, а избавителят от него. И така можем да познаем истински Бог само ако осъзнаем недостойнствата си” (Мисли, 547). Подобно на всяко истинско обръщане, обръщането на Блез Паскал се извършва в смирение, разкриващо ни „нашето изолирано съзнание и самодостатъчност”[19].

Безмерната и неспокойна интелигентност на Блез Паскал, преизпълнена с мир и радост пред откровението на Исус Христос, ни подканя, според „порядъка на сърцето”, да вървим уверено към неговите „небесни светлини”Мисли, 435). Защото, ако нашият Бог е „Бог съкровен” (Ис.45:15), то е защото „Той се е скрил” (Мисли, 585), и то по такъв начин, че нашият разум, просветлен от благодатта, никога не ще спре опитите си да Го открие. И тъй, чрез просветлението на благодатта може да се познава. Ала свободата на човека трябва да се разтвори и Исус ни утешава: „Ти не би Ме търсил, ако не Ме беше намерил”[20].

Порядъкът на сърцето и неговите основания да вярва По думите на Бенедикт XVI „католическата традиция още от самото начало отхвърля онова, което наричаме „фидеизъм”, сиреч желанието ни да вярваме срещу разума”.[21] В този смисъл Паскал е дълбоко привързан към „разумния характер на вярата в Бога”[22]не само защото „умът не може да бъде принуден да вярва в онова, което знае, че е грешно”[23], а пък „нарушим ли принципите на разума, религията ни ще бъде безсмислена и смешна” (Мисли, 273). Ако вярата е разумна, тя също е дар от Бога и не би трябвало да се налага: „не доказваме, че би трябвало да бъдем обичани, като изреждаме системно причините на любовта: би било смешно” (Мисли, 283) – изтъква Паскал с изтънчения си хумор, правейки паралел между човешката любов и начина, по който Бог ни дава знак. Така и любовта „се предлага, но не се налага – Божията любов никога не се налага”[24]. Исус „свидетелства за истината” (срв. Иоан. 18:37), но „не пожелава да се наложи със сила над противниците Си”.[25] Ето защо „има достатъчно светлина за хората, копнеещи само за едно: да видят; и достатъчно мрак за хората, склонни да отричат” (Мисли, 430).

Затова Паскал твърди, че „вярата се различава от доказателството. Доказателството е човешко, вярата е Божи дар” (Мисли, 248). По същия начин би било невъзможно човек да вярва, „ако Бог не скланя сърцето му” (Мисли, 284). Дори вярата да е по-висш порядък от разума, това не означава, че тя му се противопоставя, а само, че го превъзхожда безкрайно. Четенето на Паскал не ще насочи разума ни към просветлението на вярата; но ще ни даде възможност да се поучим от един християнин, разполагал с безмерна рационалност и въпреки това съумял да си даде сметка за един порядък, установен като Божи дар отвъд разума: „Безкрайното разстояние между телата и духа изобразява неимоверно по-безкрайното разстояние между духа и милосърдието, защото то е свръхестествено” (Мисли, 793). Учен, скъсал с геометрията, сиреч с науката за телата, разположени в пространството, и геометър, скъсал с философията, тоест с науката за умовете, разположени в историята, Блез Паскал, бидейки озарен от благодатта на вярата, описва своя опит по следния начин: „От всички тела заедно не би могла да излезе и най-нищожната мисъл: невъзможно е, тя е от друг порядък. От всички тела и умове не би могъл да се извлече нито един порив на милосърдие: невъзможно е, то е от друг, свръхестествен порядък” (Мисли, 793).

Нито духът на геометрията, нито философското разсъждение не ще позволят на човека да постигне „отчетлив възглед” за света и за себе си. Онзи, който е сведен само над детайлите в своите изчисления, губи цялото, позволяващо ни „да видим всички принципи”. Докато един изтънчен ум, чиито достойнства Паскал превъзнася, се стреми да схване реалността и да „обозре нещата с един поглед” (Мисли, 1). Този изтънчен ум е свързан с онова, което Паскал нарича „сърце”: „Не само чрез ума, но и чрез сърцето стигаме до истината; чрез него именно стигаме до първоначалата. Разсъждението, което няма никаква заслуга за това, напразно се опитва да ги обори” (Мисли, 282).

Обаче божествените истини – фактът, че Бог, Който ни е създал, е любов, че Той е Отец, Син и Свети Дух и че се е въплътил в Исус Христос, умрял и възкръснал заради нашето спасение – не могат да бъдат демонстрирани чрез разума, а могат да бъдат познати само чрез очевидността на вярата, за да преминат от духовното сърце в рационалния ум, който ги разпознава като истинни и може да ги изложи на свой ред: „Ето защо хората, които Бог е дарил с вяра, внедрена в сърцата им, са много щастливи и напълно основателно убедени” (Мисли, 282).

Паскал никога не си е затварял очите, че някои от неговите човешки събратя не само че не познават Исус Христос, но и че било поради леност, било заради своите страсти, не гледат на Евангелието сериозно. Въпреки че в Исус Христос се разиграва животът им. „Безсмъртието на душата е нещо толкова важно за нас и толкова дълбоко ни засяга, че трябва да сме станали безчувствени, за да ни е безразлично как точно стои този въпрос. […] Ето защо сред неубедените аз рязко разграничавам хората, които с все сили се домогват до истината, от онези, които живеят, без да се тревожат от неведението си и без да се замислят дори” (Мисли, 194). Самите ние знаем колко често ни се иска да избягаме от смъртта или да я овладеем, мислейки си, че бихме могли „да отстраним мисълта за нашата крайност” или „да отнемем на смъртта нейната власт и да прогоним страха. Ала християнската вяра не е начин да се екзорцизира смъртта, по-скоро тя ни помага да се сблъскаме с нея. Рано или късно, всички ще минат през тази врата. Истинската светлина, която просветлява тайната на смъртта идва от Възкресението Христово”[26]. Само Божията благодат позволява на човешкото сърце да има достъп до порядъка на божественото познание, до любовта. Което кара един съвременен коментатор на Паскал да напише, че „мисълта съумява да мисли християнски само ако има достъп до онова, което Исус Христос претворява в дело – любовта”[27].

 

Паскал, спорът и любовта

Преди да стигна до заключението, ми се иска да се спра на отношенията на Паскал с янсенизма. Една от неговите сестри, Жаклин, навлиза в религията в Пор Роаял, конгрегацията, чието богословие е силно повлияно от Корнелий Янсен, наричан Янсениус, автор на трактата Augustinus, публикуван през 1640 г. След своята „Огнена нощ” Паскал се оттегля за известно време в абатството Пор Роаял през 1655 г. Обаче през следващите месеци един сериозен, но стар спор противопоставя йезуитите на „янсенистите” (привърженици на Augustinus) – спор, който избухва в Сорбоната, в Парижкия университет.

Разпрата основно е насочена към въпроса за Божията благодат и отношенията между благодатта и човешката природа, и най-вече върху нейната свободна воля. Паскал не принадлежи към конгрегацията на Пор Роаял и никога не е бил нечий привърженик – „Аз съм сам […] не съм на Пор Роаял”[28] – пише той, но бива натоварен от янсенистите да ги защити, тъй като реторичното му изкуство е било наистина могъщо. И той го прави през 1656 г. и 1657 г., публикувайки седемнайсет „провинциални писма”.

Дори редица от т.нар. „янсенистки” твърдения да са в противоречие с вярата[29], нещо което Паскал признава, той оспорва, че те са налични в Augustinus и че са били следвани от Пор Роаял. Някои от неговите твърдения, отнасящи се до предопределението и извлечени от късния св. Августин, чиито формулировки са заострени от янсенистите, също смущават. И все пак трябва да приемем, че както св. Августин е искал да се бори през V в. срещу пелагианите, които са твърдели, че човек може със собствените си сили и без Божията благодат да върши добро и да бъде спасен, така и Паскал искрено е вярвал, че атакува пелагианството или полупелагианството, което той е идентифицирал в доктрините на йезуитите молинисти – по името на теолога Луис де Молина, починал през 1600 г., чието влияние е било все още живо в средата на XVII в.

Нека повярваме в неговата откровеност и в искреността на намеренията му. Това писмо не е мястото, за да отваряме този въпрос. И все пак някои от предупрежденията в позициите на Паскал са все още валидни и за нашето време: неопелагианството[30], което би искало всичко да зависи от „човешките усилия, канализирани от църковните правила и структури”[31], лесно се разпознава в „презумпцията за спасение, постигнато чрез собствените ни усилия.[32] А що се отнася до последната позиция на Паскал за благодатта и за това, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4), то тя е изречена със съвършени католически термини в края на живота му.[33]

Както казах в началото, Блез Паскал в края на живота си – кратък, но невероятно богат и плодотворен – е поставял любовта към своите братя на първо място. Той се е чувствал и съзнавал като член на едно тяло, защото, „след като е създал небето и земята, които изобщо не изпитват щастие от съществуването си, Бог е пожелал да създаде същества, които да осъзнават щастието си и да образуват общност от мислещи членове” (Мисли, 482).

Паскал, от мястото си на вярващ мирянин, е вкусил радостта на Евангелието, чийто Дух може да оплодотворява и излекува „всички измерения на човека” и да събере „всички хора на масата на Царството”.[34] Когато пише великолепната си „Молитва за изпросване от Бога на добрата употреба на болестите” през 1659 г., Паскал е умиротворен човек, който не търси себе си нито в споровете, нито в апологетиката. Много болен и на ръба на смъртта, той иска да вземе причастие, но това не става веднага. Тогава той пита сестра си: „След като не мога да се причастя с Главата [Исус Христос], бих искал да се причастя с членовете”[35]. И „има голямо желание да умре сред бедните”[36].

„Умира с простотата на дете”[37] – казват за него още преди да предаде Богу дух на 19 август 1662 г. След като е получил св. Причастие, последните му думи били: „Нека Бог никога не ме оставя!”[38].

Нека неговото дело на светлината и примерите от неговия живот, тъй дълбоко покръстен в Исус Христос, ни помагат да извървим докрай пътя на истината, на обръщането и на любовта. Защото животът на един човек е кратък: „вечна радост за един ден тегоба на земята”[39].

 

Рим, „Свети Йоан Латерански”, 19 юни 2023 г.

 

ФРАНЦИСК

 

Превод от френски: Тони Николов