Отец Василий Шаган е роден през 1971 г. в град Тараклия, Молдова, в семейство на бесарабски българи. През 1993 г. завършва Софийската духовна семинария, а през 2000 г. – магистратура в Богословския факултет на ВТУ „Св. св. Ки­рил и Методий”. През 1994 г. е ръкоположен за свещеник в Молдова и в продължение на 5 години служи като енорийс­ки свещеник сред българската общност там. От 2000 г. живее и служи във Варна, където е председател на енори­ята на храм „Св. Николай Мирликийски”. Води мисионерски Ютюб канал @arhangelbg.

Темата за насилието в семейството отново е във фокуса на обществения интерес, не минава и ден без нов шокиращ случай на жестоко и унизител­но отношение към някой физически или социално по-слаб и беззащитен. Във вашата многогодишна практика на свещеник дали сте се сблъсквали с подобен проблем, прието ли е да се говори за това със свещеник?

Безусловно това е животрептяща тема, която присъства и сред християните.

Причините за появата на насилието са многообразни. Насилието в семейст­вото избухва поради това, че и в брачните си отношения влизаме със своите духовни проблеми. Насилието се поражда от гняв, който в същото време е една духовна болест. А е духовна болест, понеже духовната сила, която Бог ни е дал, за да можем да прибягваме до Него и да се противим на началника на зло­то, ние сме превърнали в патология и страст. И тя, както казва св. Евагрий Понтийски, тази страст, постоянно се бори за някаква наслада. Ако ти вли­заш в брака и не получаваш очакваната наслада, очакваното удоволствие, ти можеш да проявиш насилствени и агресивни действия спрямо своята съпру­га или дори спрямо своите деца.

Човек често влиза в брак, без да осъзнава своето истинско достойнство като личност и без да осъзнава смисъла и целта на брака. Когато липсва чув­ството за истинско достойнство, когато не получаваш това достойнство и от човека до теб, това също е източник на напрежение и агресия.

Освен това съвременният свят ни кара да се чувстваме все по-несигурни и по­качва нивото на тревожност, която също е източник на агресия. Постоянно трябва да се доказваме и да сме успешни. Наскоро имах един интересен случай с хора, които дойдоха да се оплачат, че не са щастливи. И че нещо се е случило с любовта, която те са имали. Оказа се, че хората от самото начало не са изграждали брачни отношения като съюз между мъж и жена, не са усъвършен­ствали своята любов, а са усъвършенствали други неща, своята кариера, же­ланието да са успешни е взело превес. След петнадесет години брак конста­тират, че не са щастливи и не знаят защо им се е случило. Уж всичко е добре, уж имат успешни кариери, притежават всичко, което светът предлага, но не са щастливи.

Можем да открием някаква форма на насилие и при двойките, които съжи­телстват на семейни начала. И това не е пряко насилие от мъжа към жената, свързано с изблик на някакъв гняв, а се крие в това, че мъжът дълги години, понякога повече от десет, държи момичето или жената, с която той съжи­телства, без да ѝ предлага брак, който тя очаква, без да могат да родят деца, които тя също очаква, особено когато вече е преминала трийсетте. И тази жена търпи всичко това, защото го обича или защото вече няма друг изход, или поради някаква друга причина, но това също е една скрита, неогласявана форма на насилие.

Със сигурност има и други причини за появата на насилието и агресията в семейството, но за да бъдат те превъзмогнати, трябва първо да бъдат раз­познати като дълбок проблем. Едва когато човек разпознае проблема в себе си и в своето семейство като проблем, тогава е възможно да се появи жела­нието той нещо да промени в поведението си.

Защо въпросите за домашното насилие отсъстват от църковните про­поведи и от официалната позиция на църковните власти? Това някаква свенливост ли е от намеса в пределно интимна област, или причината е друга?

Може би защото подобни проблеми изискват много сериозно разбиране и предполагат много сериозен ангажимент на хора, които са специалисти в тази област. Като казвам ангажимент, имам предвид не просто намерение да поговорим, а желание да излекуваме проблема, което изисква много усилия и време, изисква сериозна семейна терапия. Факт е също така, че поради една или друга причина пропускаме да катехизираме и да подготвяме младите за встъпването им в брак, както впрочем пропускаме много често да подгот­вяме хората и за кръщение. Според мен трябва да се създадат работещите механизми в Църквата, да се възроди катехизацията на оглашените, която сме имали навремето, така бихме могли да създадем и специални институти в помощ на семейството, а не да се ограничаваме само с това да празнуваме Деня на християнското семейство, без да се опитаме да извадим и споделим вековния опит на Църквата. Важно е да си даваме сметка, че човекът от XXI век е изправен пред специфични предизвикателства. Навремето хората изобщо не са мислили, че е възможно съжителство без брак, та дори това да е бил един елементарен брачен договор. Или пък въпросът за ролите на съпруга и съпругата. Или пък предизвикателствата на биоетиката, инвитро оплож­дането, сурогатното майчинство и т.н., и т.н.

Верният сам по себе си принцип, че православните вярващи следва да от­хвърляме греха, но да обичаме грешника, ни затруднява изключително много при всеки опит да го следваме, а често дори не се и опитваме да го приложим в живота си. Така в препъникамък се превръщат много въпро­си – включително и темата за хомосексуализма. Преди 45 години прот. Александър Шмеман пише с много болка в Дневниците си: „Прави в от­хвърлянето на задънените улици, ние сме безсилни в утвържденията и в свидетелството. На задънената улица на еврейството отговаряме с антисемитизъм, на задънената улица на хомосексуализма – с животинска, биологична ненавист”. Променило ли се е нещо оттогава?

Действително, когато говорим за отношението към хомосексуалните, спо­койно можем да говорим и за отношението ни към различните – хората с физически или психически увреждания, с различен цвят на кожата, различна сексуална ориентация, представителите на ромската общност и т.н. Да на­помня, че представители на всички изброени общности, заедно с евреите, са били унищожавани в нацистките концлагери.

Говорим за едно поразено състояние на човека, когато дотолкова сме стес­нили своето сърце и своите чувства, че не можем дори да си представим, че е възможно тези различни хора да бъдат разпознати като човешки същества. Защото да различиш в отсрещния независимо от неговите проблеми, в това число и греховни, едно човешко същество, е изкуство, което по всякакъв на­чин трябва да култивираме в нас. Това ни е възложено от Бога. Имаме и даро­ве, и таланти за това. Самият факт, че сме сътворени по Божи образ и подо­бие, подсказва, че Бог вижда в нас Свое творение, знае за нашето призвание и вярва в нас, а следователно и ние би трябвало да можем да вярваме в себе си и в човека отсреща, различавайки в него подобен на себе си човек. Този човек така, както и ние самите, има заедно с първородния грях свои духовни пора­жения и телесни болести. Както и ние, той е надарен със свободата да уп­ражнява своята воля, бягайки от греха. Или да не я упражнява. Всичко това не е акт на еднократно действие, а е борба, траеща цял живот. Това наричаме аскеза. Някой напълно може да се въздържа от алкохол, някой само от твърд алкохол, някой рядко успява да го направи, макар че често се опитва. И всеки опит е ценен. Ценен и за самия човек, и за околните, и за Бога. Бог знае какво му е в сърцето на човека и никога не престава да се надява.

Това изкуство да обичаш грешника предполага загриженост и знание. Знание за това, че човекът отсреща носи всичките човешки качества независимо от това, че е различен, независимо от своите пороци или от своите недъзи. Изисква се усилие, за да придобием представа как, по какъв начин можем да го приемем в своя живот.

Дали имаме полезни ходове в ситуацията, която днес наблюдаваме в света? Виждаме, че като че ли нищо не се е променило от времето, в което говори отец Александър. Променили са се, по-скоро, някои нагласи и това най-добре си проличава в другата крайност, когато ние все по-трудно различаваме греха.

Ако възприемаме хомосексуализма като греховна патология, трябва пред­варително да кажем, че ние действително следва да различаваме човека и неговото достойнство от греха, който всеки един от нас носи в една или друга форма. И това различаване на човека от греха дава възможността да повярваме, че всеки един може да превъзмогне своите духовни проблеми, то­ест своите грехове, стига да използва правилна духовната йерархия. Имайки пред очите си вековния опит на Църквата в лицето на нейните подвижници и аскети, ние можем да придобием повече кураж за това, че изцелението на човешката душа е възможно чрез правилна терапия.

Не мога да не спомена и тлеенето в маргиналните слоеве в нашето общест­во на крайни съждения, изразяващи готовност различните хора, включител­но и по религиозен признак, да бъдат „изгаряни”, унищожавани или канселира­ни. Това е повод за сериозно безпокойство.

Последните години противостоенето и разделението сред българската църковна общност добива все по-ожесточен вид. Ако преди имаше безо­бидни спорове за и против редовното причастяване и да кажем, по въпро­са за икуменизма, сега разделителните линии и направо окопи са по все по­вече теми и въпроси: войната в Украйна, отношението към бежанците, Истанбулската конвенция, традиционното семейство и прайда, ваксина­цията, русофили и русофоби, отношението към държавната власт и сил­ната ръка и т.н., и т.н. Ако според апостол Павел плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздър­жание, а ние все по-трудно и все по-рядко откриваме тези плодове, каква диагноза можем да поставим на боледуващия организъм, който не ги въз­произвежда? Какво не правим както трябва?

Не се чувствам удобно да давам някакви диагнози на цялото църковно об­щество, но основната причина за подобни разделения според мен е наша­та непросветеност или неразбиране на материята, непознаване на духа на Христовата проповед. Той ни казва, че трябва да се покланяме на Бога с дух и истина. Разделенията, за които споменавате, свидетелстват, че ние не живеем в един и същи Дух. Следователно нашето поклонение на Бога не е в този дух и истина, за които проповядва Христос. И ако проблемът е наис­тина липсата на истинско просвещение, а когато говорим за просвещение, на истината, тоест способността да влезеш в духа на истината и да можеш да различаваш доброто от злото и истината от лъжата. Именно това има предвид свети Макарий, когато казва, че незнанието и забвението на Бога е най-голямата страст.

Впрочем появата на подобни разделения в някакъв смисъл е шанс за всеки един от нас. Ние станахме свидетели на това, че имаме такъв сериозен проб­лем в Църквата, проблем, който можеше да се излекува или поне да започне да се лекува с правилно пастирско слово. Само Христос може да обедини своите последователи.

Но се оказва, че ние не познаваме Христос. Самият факт, че между нас се случ­ват толкова сериозни разделения, свидетелства за това, че ние не различа­ваме и не познаваме Христос. Това го казах още в началото на тази вероломна и страшна война. И до ден днешен си проличава, че Христос, Който е Глава на Църквата, Който е Пътят, Истината и Животът, остава неразбран от нас. Това може би е най-страшното от гледна точка на това, че ние живеем с лъжовни представи за Бога и Неговата правда. Защото Христос, Който ни яви Бога, бидейки Слово, ние не Го познахме, ние не Го разбираме до ден дне­шен. И уви, продължават да се изпълват думите, че сме варосани гробници. Единственото хубаво е, че в очите на много хора тези варосани гробници рухнаха. Излезе наяве цялата несъстоятелност, която ние криехме зад кра­сивата фасада на едно красиво византийско изкуство, закон и обрядоверие. Оказа се, че тази красива фасада не ни води до същината на вярата, не ни води до Христос. Оказа се, че много от нещата, които ние вършим, изпъл­нявайки едни красиви ритуали, било религиозни или други, са напразни, чес­то задоволяват някакви наши чувства, но не ни носят свобода от злото на греха. Поведението на някои християни свидетелства точно за това, че те нямат свободата в себе си. Когато проявяваш агресия спрямо другия, това означава, че ти искаш да удовлетвориш своите чувствени наслади. Нещо ти липсва и ти чрез агресия и насилие искаш да допълниш това, което ти липс­ва, защото този отсреща по един или по друг начин те дразни и ти пречи да удовлетвориш своите желания. Най-общо казано, това е особен вид завист, родена в човека или общност, обременени с комплекс за малоценност. И кога­то подобни неща се проявяват в отношенията между хората, между народи­те, от човека към природата, това е свидетелство, че ние не сме свободни в познаването на истината и след като не сме свободни, не сме удовлетворени и сме уязвими за злото.

През последната година имаше ли човек или събитие, които да ви изпъл­нят с радост и надежда?

Определям себе си като абсолютен оптимист и вярвам в човека. Много чес­то дори казвам, че ако престана да вярвам в човека, тогава трябва да сваля расото и да се откажа от своето призвание като свещеник. Защото служе­нието на свещеника предполага до последно да вярваш, че човек може да се възроди, може да се изправи. Това е така, понеже вярвам, че Христос е този, който прощава греховете. Юдеите се чудеха – Кой си ти, че дори и грехове прощаваш, само Бог може да прощава греховете. Прошката в прекия смисъл на думата означава изправяне на поваления. И за това свидетелства старо­българската дума прост – този, който е изправен. Да простиш, означава да изправиш поваления. Тази дума е в основата на думата прошка. И след като имаме такъв Бог, Който изправя повалените, защото прощава греховете, няма как да не сме оптимисти даже когато виждаме най-изпадналия човек до себе си. Проблемът е там, че губим надежда, понеже мислим, че ние сме тези, които можем да изправяме. Но опитът на нашата Църква и Самият Христос ни подсказват, че Той е Лекарят и на Него можем да се уповаваме, тоест на него възлагаме надеждите за своето изправяне. Това се отнася не само по от­ношение на хората около нас, тъй като човек може да се отчае и от своето собствено паднало състояние. И това се случва всеки ден. Ние изпадаме в как­ви ли не тежки състояния и немощи, защото се чувстваме безсилни. Но само тогава човек в това чувство на безсилие може да придобие надеждата. Това е нещо, което ще те накара отново и отново да поемеш дъх, отново и отно­во да положиш усилия, и отново да повярваш, че с Бога няма нищо страшно и фатално.

Ако трябва обаче съвсем конкретно да отговоря на въпроса, тогава няма как да не спомена хората, с които вече близо две години се срещаме в нашата енория, хората, които бягат от войната. В състояние на безизходица те са оставили всичко и са избягали само със своите деца и със своите домашни лю­бимци. Дори и в тази ситуация тези хора имаха в себе си надежда. И в бежан­ския център общувах с тях и им задавах конкретни въпроси. И сега често ги питам как се справят. И до ден днешен не чувам никакъв ропот. Трудно ми е да кажа на какво това се дължи. Но те идват в чуждата страна и имат в себе си оптимизъм, с готовност учат нашия език, обучават децата си в нашите учи­лища, търсят работа и полагат усилия за своя живот в бъдеще. Наблюдавам в очите им пълно доверие към Бога.

И разбира се, наблюдавам всеотдайността на наши енориаши да служат на Бога в лицето на бежанците. Имам чувството, че сега берем плодовете на усилията, които преди 20 години ни се виждаха непостижими.

Наравно с добрите плодове, берем и горчивите. И това е нормален живот.