Прот. Алексей Умински (1960 г.) е сред най-известните и уважавани свеще­ници в Русия. Приема кръщение през студентските си години в 1980 г. Де­сет години по-късно е ръкоположен за свещеник, а последните триде­сет години служи в московския храм „Св. Троица”, където изгражда жива и дейна енория. Неуморен проповедник, публицист, телевизионен и радиово­дещ, о. Алексей успява да доведе в Православната църква хиляди търсещи души.

Особено важно място в пастирското му служение заема обгрижването на деца и мла­дежи с нелечими заболявания, както и подкрепата за техните родители. По думите на Лидия Мониава, учредител на благотворителната организация „Къщата с фара” (https://mayak.help), която организира хоспис за тежко болни деца: „Повече от десет години отец Алексей Умински кръстосва Москва и Московска област, за да причастя­ва умиращи деца в хосписа и по домовете им. Да говори с тях за смъртта и за Бога. А след това години наред да общува и да подкрепя техните родители”. Тъй като деца­та от хосписа се сблъскват с проблеми при посещението на московските храмове за­ради недостъпна среда или пък заради отказ на свещеници да допускат деца в инва­лидни колички, както и да причастяват деца със сонди или гастростоми, от 2015 г. о. Алексей всеки месец отслужва Литургия за тях в храма „Св. Троица”.

През последните години о. Алексей Умински последователно оказва подкрепа на гоне­ни и преследвани свои сънародници, призовавайки официалната власт да проявява снизходителност и милосърдие. Посещавал е в затвора Михаил Ходорковски, Влади­мир Кара-Мурза, апелирал е за оказване на медицинска помощ на Алексей Навални, вър­шейки всичко това не като политическа пропаганда, а като продължение на своето християнско служение към ближния в нужда.

На 3 януари тази година о. Алексей Умински беше поставен под запрещение и освобо­ден като предстоятел на ръководения от него храм. Поводът е интервю от ноем­ври миналата година, в което свещеникът честно и открито отговаря на поставе­ните му въпроси, включително и за т.нар. СВО срещу Украйна, за милитаризирането на духовния живот и за задължението всички свещеници да четат по време на всяка Литургия новосъздадената молитва за победа на „Светата Рус” над всичките ѝ вра­гове. Десет дни по-късно Московският епархийски църковен съд лишава о. Алексей от свещенически сан поради „отказ да изпълни патриаршеското благословение да чете молитвата за Светата Рус на божествената Литургия”.

Като част от знаковата разправа с о. Алексей, на негово място като предстоятел на храм „Св. Троица” беше изпратен неговият пълен антипод о. Андрей Ткачов, бивш клирик на УПЦ – МП, „прочул” се с грубия си и агресивен език, както и с екзалтираната си подкрепа за руската агресия срещу Украйна.

Случаят получи широк отзвук в руското общество, тъй като е пореден случай на све­щеник, наказан за желанието си да се моли за мир, вместо да чете молитва за победа над враговете. В отворено писмо до патриарх Кирил духовни чеда на о. Алексей и пра­вославни християни от РПЦ поискаха преразглеждане на решението за неговото по­ставяне под запрещение и лишаване от сан. До средата на януари под писмото са се подписали над 12 300 души, включително и няколко десетки свещеници и йеромонаси.

О. Алексей е познат на читателите на Християнство и култура от разговора с него, публикуван в бр. 155 под заглавие „Църквата не може да мълчи при насилие над мирно протестиращи граждани”. Тук предлагаме на вниманието ви последното интервю на отец Алексей Умински, дадено за интернет портала „Правмир” на 26.12.2023 г.

 

Защо отиваме в храма, след като дори и там воюваме един с друг? Трябва ли христи­янинът да жали хората и от двете страни на сегашните световни конфлик­ти? Кое не е както трябва с думите „С нас е Бог”? За това и за още много друго „Правмир”[1] поговори към края на годината с прот. Алексей Умински, председател на московския храм „Света Троица” на ул. „Хохловска”.

 

ЗА ХРАМА

 

Вън от стените на храма са нечестивите, а ние тук, вътре, всички сме свои, правилни. Доколко храмът се явява спасение от бурния и враждебен свят?

Той събира хора, сякаш изземвайки ги от този свят. Но не защото светът не е достоен за тях, а пък тук се събират само такива едни особени хора, които ги „поднасят в специална посуда”. А защото това място просто принадлежи на Царството небесно и тук по време на Божествената литургия в някакъв смисъл престават да действат законите на падналия свят. Хората така или иначе си остават грешни, недостойни, нямащи в себе си достатъчно потен­циал даже за същинска борба с греха, за преодоляване на самите себе си. И ма­кар да възгласяваме, че „Светинята е за светите”, каква ти тук святост?

В определен момент обаче тук започват да действат законите на вечност­та. Както за това е написано при Манделщам: „Ливада, дето време не тече”[2]. В този момент на всекиго от нас по непостижим начин се дава възможност­та да влезе във Вечността. Човек може да промени нещо в себе си, просто защото иска да принадлежи на Вечността. Това желание може да се роди само тук, струва ми се.

След това той ще се върне в обичайното си време, ще стане предишният, отново ще потъне във водовъртежа на житейските събития. Отново ще бъде опръскан от калта на преминаващата машина на времето.

 

А защо да се идва за час, та сетне да се върнеш обратно?

Тук отново си спомням за нашия велик Борис Борисович Гребеншчиков[3], кой­то умее с думи да изразява неизразимите неща: „Пътувахме натам, където е стената; натам, където трябваше да е стена. Там беше утро”.

И действително, навсякъде около тебе е стена, но ти попадаш в свят, къде­то всичко разцъфва, защото този свят е свързан с вечността, с Христовата любов, с обетованията на Христа.

Онова, което Христос обещава в Своето Евангелие, се случва с човека не­очаквано, внезапно и изобщо не по разписание. И съвсем не защото човекът се моли за това нещо и го очаква: „Е кога, кога най-сетне”. А защото наместо стената – изведнъж: утро. И с това вече може да се живее.

 

ЗА ИДЕЯТА

 

Неотдавна прочетох в блога на един добър свещеник, че именно сега църк­вата е станала място за легализация на ненавистта, на нелюбовта към другия. Защото ти си прав, а другият не е прав.

Всяко съобщество е място, където се открива възможност за легализация за любов към едни и ненавист – към други. Църквата, това е съобщество, ор­ганизирано включително около конфесионалното разбиране, че има правилно вярващи и неправилно вярващи, при това даже вътре в собствената рели­гиозна култура. Някой казва: „Ние сме за традицията, не като някакви либе­рали”. Възможността да се самоидентифицираш чрез отношението си към другия съществува във всяко съобщество. И това също може да се нарече с думата „църква”. То обаче така или иначе противоречи на думите на Христос.

Защото, ако хората се събират в името на идея, пък била тя даже религиозна, даже най-прекрасната и догматически безупречната, тази идея винаги ще раз­деля. А Христос не е донесъл никакви идеи в този свят. Просто е дошъл лично. И хората се обединяват около Него, „в Мое име”[4]. Ако пък Христос е посред нас, има ли значение какви са твоите идеи? Какъв смисъл има в тях, ако редом е Христос?

 

Има ли идеи, до които Христос не може да бъде редом?

Към всяка идея се опитват да привлекат Бога: „С нас е Бог”. А опонентите им възразяват: „Не е с вас, а с нас”. Това обаче е едно и също. Защото вие нанякъ­де дърпате Бога, все едно че искате Той да играе за вашия отбор.

Тук обаче е наобратно. Не Бог е с нас, а ние – с Него… Ние нали все пак сме с Него?

Когато редом до теб е Христос, твоята идея бледнее и се изпарява. Сам Той казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате по­между си”[5]. И това е всичко. Той говори за любовта, а не за това кой ще се спаси, кой няма да се спаси, кой е еретик и кой не е еретик. Кой е либерал и кой – демократ. Сред Христовите ученици е имало различни хора. Например Симон Зилот или Кананит. Зилот е бил затова, защото е бил традициона­лист, фундаменталист. И е бил готов да воюва с всички онези, които не са споделяли неговите идеи. Преди всичко обаче той е бил апостол и Христов ученик.[6]

Както и другите ученици. Сред тях са Йоан – апостолът на любовта; Петър – който се е съмнявал; бил е и Юда, който Го е предал. Нали обаче вероятно и при Юда е имало някаква идея, която той е искал да въплъти. Тук въпросът е само за това доколко твоята идея ти е скъпа на теб самия? И доколко ти е скъп Христос? Нито една човешка идея не се съчетава докрай с Христос.

Съзнавам колко възмущения, колко недоумения биха се появили тук. Желая оба­че именно да изостря този въпрос. Ако Христос е идея, то с Него ще можеш и да съединиш всичко, каквото пожелаеш. Христос обаче не е идея. Той е наш Бог. И редом с Него нито една идея няма какъвто и да било смисъл.

 

ЗА ПОЗИЦИЯТА

 

Живеем в свят, в който всичко ужасно се поляризира, налага се човек да из­бира на чия страна е. Има го например конфликта в Близкия изток. Имаше го 7 октомври, когато хора бяха подложени на чудовищна терористична атака. И ги имаше и другите, които осъществиха тази атака. Сега между тях върви противопоставяне не на живот, а на смърт. Ние за кого сме? Мнозина казват: „Ние не сме за никого. Жал ни е за всички…”.

О, не в такива едри щрихи. Когато заемаме някаква позиция, правим това, защото така сме възпитани от нашата култура, от нашите книги, от ро­дителите си. А не защото сме християни. Измежду хората, които се само­определят по отношение на конфликта в Близкия изток и към другия, по-на­същен за нас конфликт, има християни, нехристияни, вярващи, невярващи. Най-често те не заемат позициите си, изхождайки от Евангелието. Да заеме евангелска позиция е безумно тежко дори и за вярващия. Евангелието ни каз­ва, че Христос обича всеки човек. И члена на „Хамас”, и израилтянина, и стра­далия, и този, който е причинил страданието, и тези, които сега се унищожа­ват един другиго – всички те са любими на Христос. Да заеме такава позиция за човека е невъзможно. Това не е по нашите сили, не е в нашите способности. Любовта на човека винаги принадлежи на някого, на нещо. Нашата любов е винаги избирателна.

 

С други думи, ние не можем да не заемаме позиция?

Да, просто не трябва да я наричаме „християнска”. Невъзможно е да се гледа на международните конфликти по християнски. Това е глупост. Струва ми се, че не трябва да се разпростираме надалеч в мисловни процеси, като: на чия стра­на са християните? Християнската позиция в един или друг конфликт е начи­нът, по който проявяваш себе си – на конкретно място, с конкретен човек.

Вчера бях във фонда „Вяра”. Показваха фрагмент от късометражен филм от 1992–1993 г. за Виктор Зорза, който е бил и в концлагерите, и в сталинските лагери, и е воювал в британските военновъздушни сили, след което е започ­нал да се занимава с хосписното движение. Питат го: „Каква полза от хоспи­сите, в случай че на власт отново се завърнат фашистите? Нима хосписите могат да спасят света от глобалното зло?”. И този евреин – този нехристи­янин, който е преминал през лагерите и Холокоста, изведнъж отговаря: „Че какво, фашистът не е ли човек? Той няма ли да умира?”.

И наистина, каква е разликата чий е животът? Все едно животът на различ­ните хора тежи различно, все едно при различните хора смъртта се случва различно.

И затова, да, ние трябва да жалим всички. Дали това е оправдание на злото? Не знам. Със сигурност за някого това е възможност да избави самия себе си от вземането на решение. Да жалиш всички обаче е възможно единствено тогава, когато сам превързваш раната. И на единия, и на другия, като в хос­писа. Тогава – да. А не когато гледаш на тази месомелачка като на футболен мач, а сам си седиш в безопасност, до тебе не долита нито бомба, нито ра­кета, нито терористи нахлуват в дома ти, нито в града ти влизат танко­ве. Разбирам също така и тези хора, които имат там родственици. Разбирам дълбокото човешко преживяване. Разбирам преживяването на хората, кои­то имат свои роднини на всички места, където падат бомби, където се взри­вяват снаряди. Разбирам го това преживяване. А другите преживявания аз не ги разбирам! Преживяванията пред екрана не ги разбирам.

 

В съветско време имаше такъв израз: „абстрактен хуманизъм”. Добро ли е това, или е лошо?

Не съществува „абстрактен хуманизъм”. Хуманизъм – това е, когато се стре­миш реално да служиш на хората, когато нещо правиш за тях, когато някой се нуждае от тебе. Когато хора се притичват на помощ даже на чужди. Когато съ­бират пари за бежанците. Когато помагат на бездомните. Когато идват като доброволци в хосписите. Ето това го разбирам. Друг хуманизъм аз не познавам.

 

Значи хуманизмът винаги е действие?

Разбира се. И само тогава проумяваш какво означава да жалиш. Разбираш как така е възможно да жалиш човека, който иска да се възползва от тебе, а ти просто си вършиш твоята работа, при това без особено възвишени и висо­ки чувства и емоции. Около мене виждам много такива хора. В хосписа, сред доброволците, които помагат на бежанците или служат на бездомните, на които им се иска бързичко нещо да получат и да избягат по-далеч, така че да не може повече да ги видят. Тези доброволци рано или късно стигат до този, от когото мирише лошо, до оня, който има лош характер. Такъв хуманизъм ми е понятен.

 

ЗА АРХАИЗМА НА ЦЪРКОВНИТЕ ТЕКСТОВЕ

 

Защо понякога в самите свещени текстове виждаме толкова жестокост, че си мислиш: „Но как изобщо е възможно това да се произнася?”. Да, при­лича на иносказание, но така или иначе настъпва моментът, когато тези фрази за „който вземе и разбие о камък твоите младенци”[7], умиване на ръцете в кръвта на врага или богослужението на Велики четвъртък, къ­дето се проклинат евреите – всичко това започва да отвращава.

Слава Богу, имаме Св. писание на Новия завет, което ни дава вярното разби­ране на Стария завет. Христос в Проповедта на планината в прав текст каз­ва: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си”. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си”[8]. Това е, въпросът е разрешен! Човешкото е отминало. Настъпило е божественото.

Разбира се, обаче средновековните текстове носят върху си странния, вече напълно ненужен исторически отпечатък.

Отдавна е дошло времето някои неща в нашия църковен живот не просто да бъдат обновени, а направо кардинално променени.

Да се промени самото молитвено, църковно мислене. Длъжни сме например да се помолим за жертвите, които се дават днес, в съвременността. Има молебен за хората, които са станали жертви на пътнотранспортни произ­шествия. У нас на това е посветена цяла седмица. Разбираемо е, че това е една ужасна трагедия – твърде много хора загиват поради невнимателност. Защо обаче това да се отслужва на църковнославянски? Какво, нима не може да се помолим за загиналите с обикновени, човешки думи? През цялото вре­ме възникват някакви ярки, остри, страшни въпроси на времето, изискващи прости и ясни думи. Какво общо имат тук църковнославянизмите, които от­веждат от реалността в някакво илюзорно минало?

Но разбира се, ние пазим древните византийски текстове, които са велико­лепни в своята висота. До голяма степен обаче те биват и груби, и неумест­ни за нашето време. А това са просто текстове, не са Свещено писание. Те може даже и да не се произнасят.

 

ЗА "МОЖЕМ ДА ПОВТОРИМ"

 

Страшно е, че живеем в някакво време, когато всичко, което е изглеждало веднъж и завинаги решено, може наново да бъде подложено на проверка и отменено. Едно повсеместно „можем да повторим”.

Никакви въпроси не са разрешени. Те са били решени в онова поколение, което е преживяло събитието, докосвайки се до събитието лично. И което сетне е докоснало и децата, защото емоционално им е било предадено усещането за преживяната трагедия.

На всички хора от моето поколение им е предаден ужасът пред войната, фил­мите и песните, от които ние помним колко ужасна е войната. „Това не тряб­ва да се повтаря” е слоган на нашето поколение.

А „можем да повторим” – това е вече следващото поколение. То гледа на во­енните действия като на американски блокбъстъри, където всичко е като на филм.

Ще има повторения. И Христос казва: „Ще чувате боеве и вести за войни”[9]. Всички ужаси ще се повтарят.

 

А ако Христос сега дойде в нашия свят – отново ли ще Го разпнат?

Не, Той ще дойде вече, за да съди живи и мъртви. А Го разпъваме, така да се каже, в продължение на целия този период. Неговото разпятие и слизане в ада – това са неща извънвремеви. С това започнахме и нашия разговор. Влизаме ето тук, докосвайки се до Вечността, и в тази вечност са и Неговото предателство, и разпятието, и слизането в ада, и Възкресението. Всичко това сега е с нас. Мисля си, че ние във всяко поколение преживяваме всичко това наведнъж. Дадено ни е това и щастие, и нещастие едновременно – да преживеем Евангелието реално. На всички нас, на всеки християнин му е дадено да преживее това – в такава степен, в каквато той иска, готви се за него, смята го важно за себе си. И кол­кото е по-важно, толкова по-остро го преживяваш. И тогава ти преживяваш ужаса на Апокалипсиса всеки път в поколението, в което живееш. Всичко, кое­то е написано в тази велика пророческа книга, се сбъдва пред очите ти.

 

Текстът се публикува със съкращения

 

Превод от руски: Борис Маринов