Панайотис Трембелас (1886–1977) е сред най-значимите богослови на ХХ век. Професор в катедрата по практическо богословие към Богословския факул­тет на Атинския университет. Енциклопедичен учен, публикувал значи­телни трудове в почти всички области на православното богословие (биб­лейско богословие, апологетика, догматика, литургика, канонично право и др.). Автор на ценни коментари върху книгите на Свещеното писание на Стария и Новия завет. Един от учредителите и вдъхновителите на право­славното християнско братство „Зои“.

 

Относно участието на църковната пълнота в изборите на епископи доста подробно писа бившият председател на Държавния съвет [на Кралство Гър­ция][1] Панайотис Пулицас в публикуваното през 1947 г.[2] забележително него­во съчинение, озаглавено Σχέσεις Πολιτείας καὶ Ἐκκλησίας [Отношения държава – Църква]. Би могло да се каже, че в това наистина класическо съчинение се проследява детайлно църковната практика по отношение на този твър­де значим въпрос през всички векове, така че изводите на гореспоменатия мъдър правист се основават на множество и неоспорими исторически сви­детелства. Но този въпрос има и по-широка значимост, тъй като е непо­средствено обвързан с жизненоважния принцип, който се подчертава как­то от споменатия автор, така и от мнозина други и който е формулиран по най-удачния начин от известния канонист Никодим Милаш: „Свещеническа­та власт е дадена на йерарсите не просто заради самата себе си, а заради Църквата, която се състои от верните миряни заедно с йерарсите... Посред­ством казаното в окръжното послание на патриарсите на източните пра­вославни църкви до всички православни християни от 6 май 1848 г., че този народ, тялото на Църквата, е пазител на православието, е изразена осново­полагаща истина на Източноправославната църква, която определя цялото значение на правата на миряните в Църквата“[3].

При това обаче не смятаме за излишно да изследваме и ние този въпрос, като, присъединявайки към събраните с изключително старание от споменатия автор множество сведения, прибавим и някои други свидетелства.

I. Свидетелства от Новия завет

1. Твърде рано още от първите дни на новооснованата Църква е възникнал въпросът за избор за запълване на вдовстващ престол сред самите апосто­ли. В дните между Възнесението Господне и Петдесетница възникнал въпро­сът за замяната на отпадналия от апостолски сан Юда. Непосредствено от Господа били получили апостолство само някои лица и след смъртта на пос­ледните апостолският чин, който бил извънредно служение, гарантиращо по Божие вдъхновение непогрешимостта на неговия носител, било загубено. Епископите, които са наследници на апостолите, могат да взимат непогре­шими решения единствено в рамките на Вселенски събор, но никога сами по себе си, в своята приватност. Съставените от тях съчинения не могат да се сравняват или съревновават с включените в канона на Новия завет кни­ги, написани от апостолите. Т.е. в случая не ставало дума за запълването на един обикновен апостолски престол, а за избор на лице, което ще заеме мяс­тото, за което самият Господ чрез непосредствен избор е казал: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам‘‘ (Иоан. 20: 21). Какво по-естествено липсва­щият дванадесети апостол да бъде избран от останалите единадесет уче­ници? Но Петър се обръща за този избор към събранието на вярващите от Йерусалимската църква, съставено от множество от „около сто и двайсет души“ (Деян. 1:15-16). „Те всички“, както добавя боговдъхновеният автор на Деянията, „единодушно прекарваха в молитва и моление с някои жени и с Ма­рия, майка на Иисуса, и с Неговите братя“ (Деян. 1:14).

Следователно това събрание включвало вярващи и жени. Св. Йоан Златоуст, тълкувайки тези откъси от ап. Лука, отбелязва: „Виж тогова (Петър), че вър­ши всичко като взема предвид мнението на всички. Не авторитарно, нито началнически... Мъже братя, казва той. Обръща се така в присъствието на всички. Ето, църковен чин и ангелско състояние. Никой не е бил пренебрегнат, нито мъж, ни жена; така искам да бъде в църквите и днес“. Според тези думи на св. Йоан Златоуст в избора участвали и жените, които са присъствали. Като изследва от психологическо гледище тази стъпка на ап. Петър, св. отец отбелязва: „(Петър) позволява на множеството да решава, като по този на­чин (биват избрани) достойни, а и той самият се освобождава от евентуално недоволство“. С други думи, св. ап. Петър призовава цялата Църква да избере, понеже избраните по този начин ще бъдат оградени от целия авторитет на Църквата, ще бъдат смятани от всички вярващи за достопочтени, а ос­вен това никой не ще се оплаква от Петър или от другите апостоли, че са проявили някакво пристрастие при избора. „И поставиха двамина“, добавя св. Лука. „Не той (Петър) ги постави, а всички“, добавя св. Йоан Златоуст. И го­ворейки за причините, поради които първовърховният апостол се е обърнал към събранието, той отбелязва: Петър чисто и просто „казва своето мне­ние, показвайки, че не е само негово мнение, а е по вдъхновение свише. Така че той се превърнал в разяснител“ на пророчествата, „а не в учител“.

2. След известно време в „Майката на Църквите“ (Йерусалимската църква) в присъствието на всички апостоли възникнал въпросът за избора на седемте дякони. И отново тогава не сам ап. Петър, а „дванайсетте апостоли, като свикаха цялото множество ученици“, му възложили избора (Деян. 6: 2-3). Както тълкува св. Йоан Златоуст: „Не го вършат по свое мнение (всички апостоли), а първом се обясняват на множеството... И допускат то да решава и да пред­лага онези, които се харесват на всички и за които всички свидетелстват...“. Определяйки конкретните права на апостолите в сравнение с правата на вярващото множество, св. отец отбелязва: „Работата на едните (апосто­лите) била да определят числото и да ръкополагат, а работата на другите – да избират сред мъжете, допуснати от тях (апостолите), така че да не смя­тат, че те разпределят харизмите“. С други думи, числото седем, служението и компетентността на избираемите, както и ръкоположението, чрез което те ще получат дара (харизмата) на служението, са изключително право на апостолите; докато изборът на седемте лица е възложен на цялата Църк­ва. Впоследствие, след извършването на избора от множеството ученици, те били „поставени пред апостолите“, както се отбелязва в Деянията (6: 6). „От това става ясно, че в отличаването им от множеството са участвали и те“, т.е. и верният народ, „като те избирали, а не под диктовка на апосто­лите“, пише св. Йоан Златоуст.

Това поведение на апостолите при избора се обяснява с факта, че те раз­глеждали Църквата Христова не като някакво общо и обичайно събрание (συναγωγή), а като съставено по божествено право с призоваване на Све­тия Дух тайнствено тяло Христово, като изкупен „народ Божи“, като „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити“ (1 Петр. 2:9- 10), като Господне наследие, което земните пастири са призвани да пасат не като „и не като господаруват над причта“ (1 Петр. 5:3). Очевидно е, че признатите от ап. Петър заедно с всички апостоли права на народа Божий и днес остават неотнимаеми, макар че във времето поради възникнали пот­ребности те са били ограничени. Но няма друг начин, освен те да бъдат от­ново възстановени навреме и миряните да упражняват тези гарантирани с апостолски авторитет права.

II. Случаи на избор на епископи с участието на народа

Нека да проследим от периода след св. апостоли как практиката на Църквата се е проявявала в конкретни и явно засвидетелствани случаи:

1. В самата епоха на апостолските мъже, въпреки че няма много съчинения в църковната книжнина, имаме при това свидетелството на Климент Рим­ски в неговото Първо послание до коринтяни, според което: „Мислим, че не е праведно да бъдат освобождавани от служение... поставените [еписко­пите] от тях [апостолите] или от други разумни мъже, по съизволение на цялата Църква“[4]. Това свидетелство, колкото и да изглежда кратко и ла­конично, е достойно за всяко внимание, понеже се отнася до I век и е израз на духа на Апостолската църква. То получава още по-голямо значение, ако се свърже и със свидетелството на езическия писател Ламбридий, който ут­върждава, че езическият цар Александър Севир (222–225), подражавайки на християните, оставял на народа да избира своите началници.[5] С други думи, участието на църковното изпълнение в избора на църковни началници било толкова разпространено, че било известно и сред самите царе езичници и идолопоклонници.

2. В самата Римска църква имаме два конкретни и древни случая на избори с участието на благочестивия народ. Единият е на папа Корнилий, за когото свидетелства Киприян (поч. 258 г.), че е станал епископ по волята на Христа Бога, по свидетелство на почти всички клирици и по решение на присъства­щия тогава народ, на общността на старите свещеници и на благородни мъ­же.[6] Другият случай е с избора на папа Фабиан, който след тринайсетгодишно свидетелстване пострадал мъченически при гоненията на Деций (251–258) и на наследилия го папа Антер. За него „казват“, че „след като се били събра­ли в църквата всички братя заради избора на тогова, който щял да наследи епископския престол, бидейки там множество знатни и славни мъже във вза­имно съгласие, за Флавиан“, който „бил дошъл от село“, „никой не се сещал. Но както се говори, един гълъб слязъл изведнъж от небето и кацнал на главата му... Тогава целият народ, като да бил движен от божествения Дух, с ревност и единомислие извикал „достоен“ и без да се бави, го поставил на престола“[7].

3. След Първия вселенски събор в Александрийската църква ни е известен из­борът на св. Атанасий Велики, който „с гласа на целия народ... без насилие и деспотски натиск, а апостолски и по духовен начин бил поставен на престола на Марка“[8]. И както ни уверяват в своето послание самите епископи, избрали св. Атанасий: „цялото множество и целият народ на съборната Църква, съб­рали се като една душа и едно тяло, извикаха, като молеха да стане Атанасий епископ на Църквата ... който бил знаменит, благочестив, християнин, един от подвижниците, наричайки го наистина епископ“[9]. В своето послание „до местните възлюблени господа съслужители“ този велик отец, като описва каноническия начин на поставяне на епископи, противно на избора на епис­коп Григорий Кападокийски, който с насилие бил наложен за негов наследник на Александрийския престол, пише следното: „Съгласно с църковните канони и според израза на ап. Павел, като се събере народът[10] заедно с Духа, и със си­лата на нашия Господ Иисус Христос винаги канонически да се изследва и да се извършва изборът в присъствието на народа-молител и на клириците, а не с външно свидетелство от арианите, така че да не се търгува с името на епископа пред тези, които не го желаят, нито да се действа по своеволие, нито с изключителното знание и под закрилата и натиска на външните съ­дии той да бъде отхвърлян“. Според свидетелството на Теодорит[11] и наслед­никът на св. Атанасий Велики Петър също „приел предстоятелството... по съвместно решение на всички – и на свещениците, и на сановниците и чинов­ниците, и целият народ с одобрителни възклицания изразил своята радост“. Той пише и за някой си Луций, който срещу парична сума [симония] завзел Алек­сандрийския престол в отсъствие на Петър Александрийски: „По този начин, измествайки ме от Църквата ... някой си Луций се представи уж за наш наслед­ник, който обаче нито бил избран от православен събор на епископи, нито по решение на истински клирици, нито по молба на народа, както повеляват църковните установления“[12].

4. Успоредно с това, на Запад по същото време по идентичен начин в Медио­лан (Милано) с непосредственото участие на народа е извършен изборът на св. Амвросий. На желанието на епископския събор владетелят да гласува като епископ, бидейки мъж „наистина мъдър и украсен с благочестие“, император Валентиниан отвърнал: „Велика е вашата задача. Вие ... необезпокоявано гласувайте“. Народът обаче след това се разделил вътрешно и гражданите започнали да спорят. За да се избегнат противоборства и сблъсъци, Амвро­сий, „който бил препоръчан на народа от гражданските власти, бързо заел църковния престол. След като споровете приключили, народът в един глас извикал, желаейки Амвросий да му стане епископ“[13]. Понеже Амвросий все още не бил посветен, нито кръстен във вярата, „той се отказал, като поискал изборът да се отложи, и с неудобство избягвал избора, но народът (ὁ δῆμος) настоявал, не желаейки другиго и се обърнал към царските власти“[14]. Като научил за това, императорът заповядал достойният мъж да бъде кръстен и ръкоположен.[15] По-късно и Амвросий в свое обръщение към народа казва: „За мен вие сте мои родители, които ми предадохте свещенството. Вие сте мои синове, но заедно с това и родители; всеки от вас поотделно е син, а всички заедно сте мои родители“[16].

5. При подобни обстоятелства е станал изборът в Константинопол на Нек­тарий. Защото и Нектарий бил непосветен и некръстен, както и Амвросий. И той също бил светски сановник. След като св. Григорий Назиански подал оставка като Константинополски архиепископ, по време на заседанията на Втория вселенски събор, „хванат от народа, Нектарий бил поставен за епис­коп и бил ръкоположен от присъстващите тогава на събора 150 епископи“.[17] Съобщавайки на папа Дамас за избора и хиротонията, Вторият вселенски събор пише между другото в своето послание: „На Вселенския събор ръкопо­ложихме благоговейния и преосвещен Нектарий за епископ по общо съгласие, пред погледа и на благочестивия василевс Теодосий, избран от целия клир и от целия град“[18]. Но и наследника на Некатрий, св. Йоан Златоуст, „по общо реше­ние на всички, на клир и народ, василевсът Аркадий изпратил“[19] и въздигнал на Константинополския престол.

6. Заслужава да се спомене и за избора на Антиохийския архиепископ Евстатий (325 г.), който след смъртта на Филогоний „бил поставен на негово място по настояване с общо решение на архиереите, свещениците и на целия христо­любив народ да пасе неуморно онази Църква“[20].

7. Заслужава да се спомене и за избора на Софроний за патриарх на Йеруса­лимския престол, когато монотелитската заблуда изглежда, че почти била завладяла цялата Църква и единствен той, по това време обикновен монах, заедно със св. Максим Изповедник бил останал стълб на православното съз­нание. Както самият той пише в свое послание, изпратено до Константи­нополския патриарх Сергий след възкачването му на Йерусалимския престол: „... по голямо настояване и натиск на боголюбиви клирици и благочестиви мо­наси, и на верни миряни, и на всички граждани на нашия св. Христов град“ бил въздигнат в епископски сан.[21]

8. Също така интересен и заслужаващ внимание е случаят с Ефеския епископ Стефан, който бил свален от своя престол от Васиан и затова се обърнал с въззивна жалба към Четвъртия вселенски събор (451 г.). Този Васиан, както пише Стефан, „не беше ръкоположен в Ефес, а има неясен статус в св. Църква, той събра безредно сборище с мечове и с парични средства се втурна и зае престола... А мене ме избраха четиридесет епископи от Азия по решение и на най-забележителните и образованите, на целия благоговеен клир и на всички ос­танали граждани“[22]. Най-интересното се намира в случая в решението на св. Вселенски събор. Според Деянията „Анатолий, епископ Константинополски, каза: „Като отхвърлим – както подобава – тези [Васиан и Стефан], които без­чинно са завзели Христовата невеста, светейшата Ефеска църква ... Ефеска­та митрополия да се даде на епископ, посочен от Бога и избран от всички, кои­то ще пасе, за ръкополагане за тамошната Църква ... Предлагам, ако светият Събор се съгласи, никой от тези [Васиан и Стефан] да не бъде епископ на гр. Ефес, а друг да стане, който да бъде избран от цялото паство ... Светият Съ­бор рече: Това е справедливо решение, справедлива отсъда“[23].

9. Оставихме за най-накрая случая с Августин, който представлява осо­бен интерес не само заради неговата собствена хиротония, но и заради предвиждането на избора на неговия наследник – Ираклий. Изборът на Авгус­тин е станал, както пише Посидий[24], като той бил замъкнат от народното множество на верните. „Хванаха го, казва Посидий, и както се случва обикно­вено при подобни случаи, го заведоха при епископа, за да го ръкоположи, по об­щата молба и желание на всички, така че това да стане, при това много бър­зо и с викове“. Но като оставял Августин, боейки се след неговата смърт да не се случат в Църквата неприлични и нередни действия, каквито се случвали при избора на епископи в други църкви, той решил сам да се оттегли, така че изборът на неговия наследник да стане пред очите и под наблюдението му. Кондиката за избор на наследник на Августин е изцяло запазена в негово писмо №213[25] и от нея ще цитираме тук в точен превод основните моменти.

Кондиката започва така: „В присъствието (на 26 септември 426 г.) на съ-епис­копите Регилиан и Мартиниан, на презвитерите Сатурин, Лепорий, Варнава, Фортунат, Рустик, Лазар и Ираклий, в присъствието на клира и на множест­во миряни епископ Августин рече: „... Всички сме смъртни, а последният ден от земния живот на всеки човек е неизвестен. Но за тези, които са отроци, има надежда да навлязат в детската възраст на живота, гледайки напред към младежката възраст, а от нея към зрялата възраст и към старостта... Но за възрастния мъж никакъв друг период на живота не е останал... Дойдох в този град по Божия воля, когато бях млад. Но вече остарях. Зная, че след смърт­та на епископите обикновено църквите изпадат в смущение от амбициозни и противоборстващи партии, и чувствувам, че е мой дълг да взема предва­рително мерки, за да не се случи същото тук след смъртта ми, както често наблюдавах и оплаквах другаде... Предугаждайки всеки въпрос, съобщавам на всички ви желанието ми, за което смятам, че е и Божия воля: искам презвитера Ираклий за мой наследник“. Народът извика: Богу благодарение, хвала на Хрис­та – това беше изречено тридесет и три пъти. Чуй ни, Христе, дай живот на Августин – това беше повторено шестнадесет пъти. Ти си наш отец, ти си наш епископ. Това беше казано осем пъти. Като настъпи тишина, Августин отново рече: „Не е моя работа да го хваля. Оценявам разумността му и имам предвид неговата умереност. Достатъчно е, че го познавате. И прогласявам, че желая във връзка с него това, което – зная – и вие желаете. И ако не бих зна­ял от по-рано това, то днес щях да получа доказателство за него. Това искам, за това моля в молитва и Господа и Бог наш. Това призовавам, насърчавам и умолявам и вас да се помолите заедно с мене, та Бог да укрепи тогова, като Христовият мир действа посред нас. Нека Онзи, Който ми го прати, да го пази. Да го пази цял, непорочен, така че както сега, докато съм жив, ме радва, тъй да заеме мястото ми, като умра. Църковните секретари, както вижда­те, записват това, което говоря, но и това, което вие казвате. Както мое­то обръщение, така и вашите слова не ще потънат безследно. И за да говоря по-ясно, ще съставим църковно изложение за събитията днес. Защото искам те да получат утвърждение, доколкото зависи от човеците“. Народът пов­тори тридесет и шест пъти: Богу благодарение, на Христа хвала. О, Христе, наш отец, ти си наш епископ. Това беше казано осем пъти. Достоен и праве­ден е (Ираклий). Това беше казано двадесет пъти. Добре е: достоен и праве­ден. Беше казано петнадесет пъти. Достоен и праведен – това беше каза­но шест пъти. Като настъпи мълчание, Августин рече: „Желая, както казах преди малко, моето и ваше желание, доколкото зависи от човеците, да бъде утвърдено, като бъде записано в църковен Акт (кондика). Нека да се помолим, както и преди малко, Бог да потвърди, че действа посред нас“. Народът въз­кликна шестнадесет пъти: Благодарим ти за преценката и за решението ти. Да бъде, да бъде – беше казано дванадесет пъти. Ти си наш отец, ти си наш епископ, Ираклие – беше казано шест пъти... След това Августин добави: „За­клевам ви и ви връзвам в Христа, да приемете да предам тежестта на моите трудове на младия мъж, когото днес предлагам за епископ и за мой наследник за слава Христова“. От народа се чу възгласът: Благодарим ти за преценката и решението ти (беше изречено двадесет и шест пъти)... Накрая Августин каза: „Последното, което искам да ви помоля, е онези от вас, които могат, нека да подпишат този Акт. И на това място искам вашия отговор. Покаже­те съгласието си с възгласи“. Народът възкликна двадесет и пет пъти: „Да бъде, да бъде“. След това двадесет и осем пъти: Достоен и праведен е... Чуй ни, Христе, пази Ираклий (беше изречено осемнадесет пъти). И след като на­стана тишина, епископ Августин рече: „Добре е да дадем валидност (сила) на това, що принадлежи Богу, като извършим Неговата жертва. В този час на нашето моление препоръчвам на вашата любов да оставите настрани всяка житейска грижа и проблем и да излеете своето моление пред Господа за тази Църква и за презвитера Ираклий“. И последвала хиротонията.

***

Бихме могли да продължим и с други случаи на участие на мирския елемент при избора на църковни ръководители, взети от по-късни епохи, за които споме­нава П. Пулицас в цитирания по-горе негов труд. Смятаме обаче, че това е достатъчно, доколкото споменатите случаи покриват целия период на пър­вите седем века на християнството, през които са се състояли и Вселенски­те събори. Цитираните примери са взети от всички области на Вселенската църква, т.е. от Римската, Медиоланската, Африканската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската, Малоазийската и Константинополската църква.

 

Публикува се със съкращения според: Π. Τρεμπέλας, Ἡ συμμετοχή τοῦ λαοῦ ἐν τῇ ἐκλογῇ τῶν ἐπισκόπων, Ἀθῆναι 1955.

 

Превод от гръцки: Александър Смочевски