Николай Зернов (1898–1980) е руски философ, богослов и изследовател на руската православна култура, активен участник в православно-англиканския диалог. През 1921 г. семейството му емигрира от Съветска Русия първоначално в Истанбул, а след това в Белград, където Николай Зернов завършва богословие в Белградския университет. През 1925 г. започва да чете лекции по сравнително богословие в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж, същата година става първият главен редактор на списанието Вестник РСХД, което се превръща в едно от основните издания на руската православна емиграция. В началото на 30-те години на миналия век защитава докторат по философия в Оксфорд, а от 1934 г. до смъртта си живее във Великобритания. Дълги години в Оксфорд преподава „Основи на източната православна култура“, в продължение на тринайсет години е секретар на Сдружението „Св. Албаний и св. Сергий“, което работи активно за православно-англиканския диалог. За своята дейност е удостоен с почетната степен доктор хонорис кауза на Оксфордския университет. Сред по-известните му произведения, писани на руски и английски език, са: "Руският религиозен ренесанс през XX в." (1963), "Източният християнски свят" (1961), "Руската църква и вселенското православие" (1932), "Православната среща" (1961), "Англиканските ръкоположения и Православната църква" (1939), "Москва – Трети Рим" (1937) и др. Николай Зернов е познат на читателите на "Християнство и култура" със своя текст "Символиката на имената в романите на Достоевски", представен в брой 166 (с. 5-9).  Представените тук текстове са част от неговата последна книга "Години на залез. Един руски поклонник на Запад" (Sunset Year: A Russian Pilgrim in the West. London, 1983), написана непосредствено преди смъртта му в сътрудничество с неговата съпруга Милица Зернова (1899–1994), предговорът към която е дело на митр. Антоний (Сурожки).

 

Православният модел ми се струва най-благоприятната основа за помире­нието между Изтока и Запада. Затова и смятам, че тъкмо православните трябва да осъзнаят своята отговорност към тази толкова належаща зада­ча на нашето време. Засега обаче православните проявяват по-малък инте­рес от западните християни към икуменическото дело, те са по-слабо под­готвени за него от останалите, а последицата от това е, че техният глас е по-малко авторитетен. Така стигаме до един основен парадокс – противоре­чието между превъзходството на православния модел и трагичната съвре­менна ситуация сред източните християни. Преобладаващото мнозинство от тях живеят под комунистическо робство, епископите им не се радват на свобода, особено в Съветския съюз, и дори са принуждавани да говорят езика на тези, които ги потискат. От друга страна, в свободния свят, например в Америка, православните са въвлечени в юрисдикционни спорове, заради кои­то различни етнически групи живеят изолирани една от друга. Ала още по-се­риозно препятствие пред плодотворна дейност в икуменическата област е характерното отношение, което те имат към Християнския запад.

От една страна, представителите на Православната църква поддържат приятелски отношения с Християнския запад. В официалните контакти Римската църква е наричана „сестринска църква“, както католически, така и англикански епископи са приемани с почести, които съответстват на тех­ния ранг. Ала от друга страна, редица авторитетни гласове сред православ­ните настояват, че единствено Православната църква е „Едната вселенска църква“. Ето какво пише Георги Флоровски: „Вярвам, както всеки един пра­вославен трябва да вярва, че единствено Православната църква е Едната Истинска Църква. Който не вярва в това, не е православен“[1]. Въпреки че далеч не всички богослови биха се съгласили с това мнение, то рядко е опровергава­но. Така се получава, че православните говорят на Запада на два различни ези­ка, които съдържат в себе си две различни разбирания за Църквата и нейните тайнства. Според едното виждане всеки, който е приел кръщение в името на Светата Троица, става член на Църквата, която включва не само православ­ните, но и инославните. Схизмите и ересите са болест на Църквата, еретик може да бъде единствено член на Църквата ‒ будистът или мюсюлманинът не биха могли да бъдат. Според другото виждане целият Християнски запад е отпаднал изцяло от Църквата и е загубил всички тайнства.

Тези различни начини за дефиниране на границите на Църквата намират от­ражение и в църковната практика. Някои архиереи приемат желаещите да се присъединят към Православната църква като вече кръстени и съответно признават тяхното свещенство, докато други настояват на повторно­то кръщение на всички инославни, включително и на католиците. Втората практика неизбежно предполага, че целият богослужебен живот на западни­те християни, постиженията на тяхното изкуство, жертвата на техните мисионери и героичните дела на техните светии, са били постигнати без помощта на тайнствата.[2] Наред с това, никой не посочва кога точно се е случило това катастрофално отпадане от Църквата, нито пък то е било по­твърдено от някои от съборите на Православната църква.

Мнозинството от богословите обаче, които не приемат Християнския за­пад за част от Вселенската църква, не следват докрай логиката на своето убеждение, а на практика приемат съществуването на тайнства сред за­падните вярващи. Подобна компромисна позиция може да бъде интерпрети­рана по два начина. Тя или предполага съществуването на тайнства извън Църквата, или допуска съществуването на отделни „църкви“ (Католическа, Англиканска и т.н.), които имат свои собствени тайнства, но които не при­надлежат към Едната Вселенска църква. И двете интерпретации са еднакво незадоволителни.

Липсата на съгласие сред православните не е случайност. То не е плод на не­достатъчна информираност за инославните, а се корени в онзи психологи­чески комплекс, който характеризира отношението на православните към Християнския запад. От една страна, източните християни имат съзнание за превъзходството си над Запада и смятат своята Църква за единствена­та истинска Църква, за светлината на света. От друга страна, те се стра­хуват от Запада. Католици и протестанти са разглеждани като съперни­ци, тъй като ги превъзхождат по ерудиция и организационни способности. Православните не взимат участие в споровете между западните вероизпо­ведания, те се затварят в черупката си и се възмущават от опитите на Запада да се намесва в делата на Изтока.

Мястото на Свещената империя в християнското съзнание

Тези противоречия в православното мислене се подхранват от дълбо­ка и непростима обида от Запада, която невинаги е признавана открито. Корените на тази обида се простират далеч в миналото, към началото на Константиновия период в историята на Църквата. Преместването на им­перската столица в Константинопол и признаването на християнството като официална религия оставят траен отпечатък върху съзнанието на членовете на Православната църква. Византийците се радват на убеждение­то, че са избран народ. Те вярват, че са носители на два дара, получени свише: Църквата и Империята.

Самата идея за неприкосновената държава се заражда по-рано. Древният езически Рим е вярвал, че е бил призван да управлява всички народи до края на света и да им донесе мир и благоденствие, това е pax Romana. Вторият Рим, Константинопол, гледа на себе си като поставен от Бога наследник на древния и прогнил Рим. Така възникна убеждението, че съдбата на Църквата е неделимо обвързана със Свещената империя. Византийците виждат из­точника на своето превъзходство във величието и славата на своята им­перия. Народите извън нейните граници са били варвари. Но вместо да при­знаят превъзходството на Византия, западните християни в лицето на кръстоносците нанасят на империята през 1204 г. страшен и коварен удар. Последица от това е падането на Константинопол. Изтокът никога не успя­ва да прости това злодеяние.

Драмата на византийската история се повтаря в далечна Московия. Падането на Константинопол не разклаща вярата в необходимостта от държава, пазена от Бога. Православното царство открива своята нова сто­лица в Москва, „Третия Рим“. Мисията по защитата на чистотата на вярата се пада на царя и патриарха. В очите на народа на Московията Християнският запад си остава същият опасен и коварен враг, какъвто е бил и за византий­ците. Москва се опитва да се защити от своите западни съседи, като издига високи стени, но ѝ се налага да се обърне към тях, за да получи образование. В отношението си към Запада третият Рим наследява от втория същото противоречиво отношение на привличане и отрицание, на превъзходство и малоценност.

В тази сложна ситуация чувството на негодувание от Запада се засилва и пречи на православните да признаят своите западни братя по вяра за члено­ве на едната Вселенска църква. И това състояние на духа продължава да бъде сериозна пречка пред помирението на Изтока и Запада.

Основателни ли са тези мои предположения? Дали не преувеличавам зна­чимостта на исторически конфликти, от които ни делят столетия? Действително смятам, че последиците от тях продължават да бъдат усе­щани и до днес. Те продължават да оказват влияние върху някои страни от църковния живот. Ще дам само два примера.

Съвременните отношения между автокефалните православни църкви, особе­но в диаспората, неизбежно се сблъскват с пречки, някои от които изглеждат непреодолими. Най-сериозните са свързани с настояването на Вселенската патриаршия да ѝ бъдат признати права на юрисдикция, които са ѝ били при­съдени от Вселенските събори. Фенер (седалището на Константинополската патриаршия), където живеят едва няколко хиляди гърци, останали в осквер­нената столица на Византия, продължава да се държи днес по същия начин, както във времената, когато Константинополската патриаршия е била едно цяло с великата християнска империя, тогава в зенита на своята слава.

Руската история ни представя още един изумителен пример за начина, по който връзката между Църквата и Царството се приемат за неделими. Московският събор от 1666–67 г. урежда спора между втория и третия Рим по въпроса кой от тях има първенство за съдбата на Църквата. Староверците настояват, че превъзходството на Москва се изразява в съществуването на православен монарх, докато гърците са изгубили своето превъзходство, за­щото са лишени от държава.

Какво тогава трябва да бъде нашето отношение към вярата в Православно царство, вяра, която в миналото и гърци, и руснаци, са приемали с цялото си сърце? Дали това е едно все още неизпълнено обещание, или е едно фатално изкушение? Отговора ни дават историческите събития. Византийската им­перия рухва пред настъплението на исляма. Руската автокрация се разпада отвътре под натиска на болшевиките. Историческата присъда е ясна, ала за православните не е лесно да се отрекат от своята Утопия.

В продължение на пет века поробените гърци упорито се надяват да въз­становят своята империя; те мечтаят православните песнопения отно­во да звучат под купола на катедралата „Света София“ в Константинопол. Победата на Кемал над гърците окончателно показа колко нереалистична е била тази мечта. Още по-трагична е съдбата на вярата на руснаците в богохранимото православно царство. Улянов-Ленин и неговите другари не само оскверниха свещените места в Русия, но те издигнаха на тяхно мяс­то своя собствен безбожен деспотичен режим – една ужасна карикатура на Православното царство – който, докато се опитва чрез лъжи и насилие да заличи Христовия образ от сърцето на народа, в същото време се предста­вя и за пазител на Църквата и така принуждава руската йерархия да говори за своите палачи като за свои благодетели. И въпреки всички тези уроци за руснаците няма да бъде по-лесно, отколкото на гърците, да се освободят от това изкушение.

Както в самата Русия, така и в диаспората надеждата за възстановяване­то на въображаемия благотворен съюз между Църква и държава не умира. Православните продължават да плащат за тази своя илюзия дори и когато днес тяхната Църква все така носи белезите на една вековна зависимост. Вместо да се уповават на водачеството на Св. Дух, в миналото православ­ните са търсили – и продължават да го правят и до днес – защита от държа­вата. Спазването на Христовите заповеди е заместено от великолепието на църковните служби и стриктното придържане към ритуала. Членовете на Църквата са затворили очите си за престъпленията, извършвани от за­емащите висшите властови позиции, като ги удостояват с титлите на най-благочестиви монарси. Грозната реалност на политическото съперни­чество и икономическите злоупотреби са прикрити зад символика и църков­ното благочестие.

Искам да вярвам, че шокът от революцията и кръвта на мъчениците не са били напразни. И че Руската църква ще избере да следва пътя, очертан от Московския събор от 1917–1918 г., който постановява, че Руската църква по­вече не трябва да идентифицира своята съдба с което и да било държавно управление, а трябва да гради своя живот върху основите на съборността. Бъдещата свободна Руска църква в една бъдеща правова държава може да по­еме по два пътя: може да се затвори в себе си, като насочи цялото си внимание към решаването на безспорно трудните си вътрешни проблеми, приемайки себе си за единственото хранилище на чистотата на православието (в духа на Синодалната църква зад граница); или може да отвори сърцето си за целия християнски свят, като потърси контакти с църкви, които са най-близки до нея по дух, и започне да гради своя живот, без да търси подкрепата на свет­ските власти. По този път срещата с Християнския запад е неизбежна, и пре­ди всичко с Римокатолическата църква.

Отговорността на православните в задачата за обединението на църквите

Изкушението „Рим, вечният град“ се отразява по различен начин на съдбата на източните и западните християни. Римокатолиците запазват своята независимост, като изграждат живота на Църквата по образеца на импери­ята, за да я превърнат в папска държава. Православните съхраняват събор­ността в църковното устройство, но го подчиняват на светската власт. Освободени от тази зависимост, те биха могли да се възползват от „право­славния модел“ и да поемат инициативата за възстановяване на общение­то с Християнския запад. Смятам, че Руската църква може и трябва да поеме тази роля.

Един такъв решителен акт, за който си мисля, би било предложението към Римската църква за възстановяване на светотайнственото общение без предварително съгласие по всички въпроси, които ни разделят. Добре мога да си представя възраженията и дори възмущението, което едно такова предложение може да предизвика. Несъмнено срещу него могат да бъдат от­правени два аргумента. Първият е, че подобно предложение може да бъде направено само от вселенски събор и в никакъв случай то не може да бъде направено само от една от автокефалните църкви. Вторият аргумент е, че светотайнственото общение предполага единство по всички основи на вярата. И двете възражения поставят трудни въпроси пред съвременната еклезиология.

Значимостта и авторитетът на съборите, както поместните, така и все­ленските, са проблем, който не е получил изяснение в православното богосло­вие. Православието създава своето учение, своето богослужение и канонич­на система чрез вътрешния опит на поместните църкви, който след това те споделят помежду си. Решенията на съборите, взети след постигането на съгласие между всички църкви, играят много голяма роля, но животът на Църквата винаги е бил по-широк и по-дълбок от тези решения. Източниците на православното учение са различни, но те стават достояние на цялата Църква едва след като получат всеобщо одобрение.

Съвременният църковен живот е изправен пред цяла редица неотложни зада­чи от каноничен и литургичен характер. Досега тези въпроси са отлагани до свикването на Всеправославен събор. В момента е невъзможно да се предвиди дали такъв ще бъде свикан и дали той ще има консултативен или законода­телен характер. Също така не е възможно да се предвиди по какви други на­чини православните църкви биха могли да постигнат съгласие, като се имат предвид доминиращите условия в нашата епоха.

С оглед на всичко това възниква въпросът дали само една автокефална църк­ва може да предприеме решителни стъпки за изцеляване на разделението със Запада. Подобни стъпки няма да имат обвързващ характер за другите църкви, докато не бъде постигнато съгласие по този въпрос. Струва ми се, че „православният модел“, както го разбирам, дава утвърдителен отговор на този въпрос, тъй като той допуска различия в живота на автокефалните църкви, стига те да не засягат основите на вярата.

Вековното подчинение на Църквата в Близкия изток и на Балканите на исляма и трайното подчинение на Църквата на империята в Русия е лишило правос­лавните от свобода на действие. В тези времена на упадък на религиозното учение сред тях се утвърждава такова тълкуване на седемте Вселенски съ­бора, което приписва на тези събори същия върховен авторитет, какъвто католиците приписват на папата или протестантите на Библията. Според това виждане този авторитет, тъй като е непогрешим, контролира жи­вота на Църквата свише и завинаги. В действителност православието не познава такъв контролиращ орган: съкровищницата на истината е цялата Църква.

Вселенските събори са създадени от Византийската империя, те са били свиквани по волята на императора, а решенията им са утвърждавани с не­гови укази. Църквата използва тези събори за формулирането на своите дог­мати, но тя е съществувала преди Вселенските събори и продължава да съ­ществува и след като политическите условия, направили възможно тяхното свикване, ги правят невъзможни.

Историята от последните сто години ни дава редица примери за автоке­фални църкви, които намират различни решения на належащи въпроси. Така например по време на Българската схизма (1872–1945) гръцките църкви прие­мат българската за отлъчена, но това не пречи на останалите църкви да останат в общение с Българската още преди да бъде взето решение за по­мирение. Друг пример: Румънската и гръкоезичните църкви приемат запад­ния календар след Първата световна война, докато славянските църкви продължават да се придържат към стария календар. Ето и друг пример: през 1923 г. патриархът в Константинопол признава апостолската приемстве­ност на англиканското свещенство. Този пример е последван от църквите в Александрия, Йерусалим и Кипър. През 1935 г. Румънската църква след неза­висимо обследване на този въпрос достига до същото заключение. До този момент останалите църкви нямат решение по този важен проблем. И един последен пример: поместният събор на Руската църква от 1917–18 г. планира поредица от значителни реформи независимо от практиката на останали­те църкви. Единствената причина тези реформи да не бъдат приложени на практика е началото на гоненията. Така че „православният модел“ не изключ­ва възможността една от православните църкви да действа независимо от останалите в опит да реши въпрос, който животът поставя пред Църквата.

Що се отнася до възражението, че общението в тайнствата не е възмож­но, без преди това да бъдат преодолени богословските различия, историята ни е показала, че само учените дебати не могат да постигнат разрешение на проблеми като този за папската непогрешимост. Ако се уповаваме само на тях, тогава трябва да се откажем от всички надежди за възстановяване на единството. Непогрешимостта на папския престол, както е формулира­на от Първия ватикански събор, е неприемлива за православните. Много мал­ко вероятно е православните да успеят да убедят католиците по пътя на дискусиите да се откажат от този догмат, тъй като върху него се основава цялата структура на Католическата църква. Но което е невъзможно за чо­века, е възможно за Бога. Под водачеството на Св. Дух и в отговор на молит­вите за Божия намеса промени се случват и в двете църкви. Предложението за възстановяване на евхаристийното общение би било призив за подкрепа от Св. Дух. Такова общение ще донесе и на православни, и на католици опита от съвместен църковен живот, а това ще им помогне да се видят един друг в различна светлина и да открият нов подход към разглежданите въпроси. Защитниците на възстановяването на евхаристийното общение откри­ват надежда в това, че ние сме отделени от католици и англикани не от ерес, а от схизма, така че сме единни с тях в изповядването на фундаменталните догмати на вярата и това единство прави възможно за нас общението с тях.

Православие и римокатолицизъм

В настоящия момент от особено значение за нас са отношенията с Рим. „Православният модел“ ни помага да намерим правилния подход към Католическата църква. За нас тя, макар и най-многобройна, все пак си оста­ва само една от автокефалните църкви. Още от началото на своята исто­рия тази по-възрастна сестринска църква поема по път, който я отличава от този на източните християни. Въпреки това през първото хилядоле­тие Изтокът и Западът поддържат общение помежду си. Разривът между тях, както вече казахме, е дълъг и мъчителен процес. Горчивината на спора между нас възниква заради настояването на Рим всички особености на тях­ната канонична и догматична система да бъдат признати за универсални и задължителни за всички християни. Ала за нас те си остават особености на Западната църква. Следвайки „православния модел“, ако предложим све­тотайнствено общение на католиците, това няма да означава нито да се подчиним на папската власт, нито да възприемем догматите, които са били формулирани без наше участие. Докато ако предложението за светотайн­ствено общение бъде направено от католическа страна, то несъмнено ще означава и изискване за признаване на върховната и неограничена власт на римския първосвещеник. Дали католиците биха се съгласили да встъпят в светотайнствено общение с нас по нашите условия, а не следвайки своя мо­дел? Духът на Втория ватикански събор дава надежда в това отношение. Католиците отварят все повече и повече вратите си за литургични срещи с другите християни. А и позицията на православните не остава непроме­нена. През последните години в практиката на автокефалните православни църкви приемането на инославни в общение въз основа на принципа на „цър­ковната икономѝя“ става все по-разпространено. Значима крачка в тази по­сока беше решението на Синода на Московската патриаршия от 16 декем­ври 1969 г., в което се казва: „в случаите, когато старообрядци и католици се обърнат към Православната църква за отслужване на Божиите тайни, това не трябва да бъде забранявано“. Това решение може да бъде обяснено със спе­цифичните условия, които съществуват в Съветския съюз, където големи територии са лишени от свещеници на Католическата църква, но по мое мнение това решение има по-широко значение и представлява креативен отговор на една част от руската йерархия към съвременните духовни нужди.

Православие и англиканство

„Православният модел“ може да помогне за установяването на светотайн­ствено общение с англиканите, които от дълго време се стремят към сближаване с нас. Препятствията по този път са различни от тези, които пречат на възстановяването на братските отношения с Рим. В нашите преговори с Рим ние сме принудени да защитаваме нашата юрисдикционна независимост. Англиканите не представят пред нас никакви предварителни условия за помирение. Въпросът пред нас е: можем ли да признаем федерация­та на Англиканските църкви, обединени около Архиепископа на Кентърбъри, като поместна църква, която, макар и различна от нас по ритуал, е изградила своя живот върху основите на Никейския символ на вярата и апостолската приемственост на нейната йерархия? Не са догматически различията, които пречат на нашето помирение, пречката се състои в широката толерант­ност, характерна за англиканите, която позволява на част от тяхното ду­ховенство и миряни да поставят под въпрос основите на християнството. Англиканската църква обединява в себе си хора, които изповядват вяра, коя­то съответства на учението на нашата Църква, но също и други, които не приемат учението в неговата цялост.

По този начин англиканството представя пред нас нов еклезиологичен проб­лем, който няма паралел в опита на Древната църква; затова и не е възможно да се намери решение чрез позоваване на каноните. Противниците на сбли­жаването се опасяват, че светотайнственото общение с англиканите ще внесе и сред нас доктринална несигурност. Неговите привърженици вярват в животворната сила на истината на Божието откровение и в благодатна­та подкрепа на Светия Дух. Православието, което е съхранило целостта на своята църковна традиция, може посредством светотайнственото обще­ние да помогне на англиканите да укрепят единството си във вярата. Това би представлявало победа на Вселенската църква над изкушението за сек­тантско самоутвърждаване.

Заключение

Огромните промени, които се случват в съдбата на Църквата по целия свят, показват колко неотложна е задачата за помиряването между Християнския изток и запад. Константиновият период в историята на Църквата завърш­ва с падането на Петербургската империя и с убийството на Божия помаза­ник Николай II и неговото семейство. Една след друга църквите се освобож­дават от опеката на светската власт. Те се превръщат в каквито са били в началото на църковната история – в общности, заобиколени от безразлично или враждебно настроено секуларно общество. Единството на Църквата с империята е имало своите положителни страни, доколкото е подпомогнало израстването на християнската култура, ала Църквата е заплатила за това с разделенията в нея. Свободата, която Църквата има в наши дни, открива пред нея възможности, които не са съществували в миналото.

Живеем в заплашителни времена. Тежки изпитания сполетяват източните християни. Не е невъзможно тези преследвания да се пренесат и на Запад. Но каквото и да очаква членовете на Църквата, те ще бъдат по-подготвени да открият решенията на своите проблеми в единство, отколкото в разделе­ние. Помирението между Християнския изток и запад не е утопия. Това е зада­ча, възложена от Бога на християните в нашето време.

 

Превод от английски: Момчил Методиев