С епископ Петко Вълов разговаря Сандра Керелезова

Христос нарича учениците си Свои приятели (вж. Лук. 12:4). Връзката на прия­телството има небесен статут и носи печата на вечността. Някои дълготър­пеливо се упражняват в етоса на приятелството, а на други това им се удава съвсем естествено. Още от първата среща с монсеньор Петко Вълов сякаш си видял отдавнашен приятел, с когото е толкова леко да общуваш и да се по­чувстваш приет и разбран. Затова и на 6 юли тази година стотици вярващи не само от София, но и от други католически енории в България се стекоха в сто­личния храм „Св. Йоан XXIII“ към манастира на сестрите евхаристинки, за да споделят радостта на един свой приятел в Христа в деня на ръкоположението му за епископ. Паметният за епископ Петко Вълов ден бе и незабравим празник за католиците в България.

Новият епископ на Католическата църква е роден през 1966 г. в София. Възпитаник е на Папския гръцки колеж (семинария), а през 1990–1997 г. следва философия в Папския университет „Урбанина“ в Рим, богословие в Папския гре­гориански университет и специализира етика към Папския латерански универ­ситет. Ръкоположен е за свещеник през 1997 г. и е назначен за енорийски свеще­ник в село Ново Делчево, Благоевградска област, което служение продължава да изпълнява и до днес, вече като епископ.

От тази пролет монсеньор Петко Вълов пое и задълженията на управляващ епископ на Софийската епархия „Св. Йоан XXIII“ за католиците от източен об­ред. Имайки пред себе си достойния пример на своя предшественик монсеньор Христо Пройков, който бе управляващ епархията от 1995 г. и успешно преведе католическите християни в България през изпитанията на новото време, ук­репвайки вярата им чрез създаването на нови енории, просветни и милосърдни инициативи и активност в междуцърковния диалог.

 

Ваше Преосвещенство, преди да насочим нашия разговор към настоящето, може ли да ни разкажете повече за вашия път към вярата и към свещени­ческото служение? Както и за най-големите радости и изпитания по този път дотук.

В моя път към вярата основна роля изигра семейството. Баба ни четеше от Стария завет с всичките му кръвопролития вместо приказки. Леля ми е монахиня – сестра Сузана от Общността на сестрите евхаристинки, а май­ка ми пееше в църковния хор. Всяка неделя и на празник бяхме на литургия, на вероучение, изповядвахме се... Важно значение за мен имаха и книгите, които четях – нерядко преведени и напечатани на пишеща машина от свещеници­те. От малък „прислужвах“ в олтара, без специална хиротесия, придружавах в тази ми роля владиката и свещениците при различните им пътувания из енории в страната... И така желанието да тръгна по пътя на свещенството започна да назрява в мен някак спонтанно. Трябваше да се изчака падането на комунистическия режим, за да мога да замина да уча в семинария в Рим, а и бях син на „невъзвращенец“[1]. С усмивка днес мога да споделя, че в досието ми пише, че съм религиозен фанатик: „Интересува се от Царството небесно“. Следването ми в Рим бе един от особено радостните периоди на младост­та ми, за първи път се чувствах свободен да пътувам и да общувам. Радваше ме и топлото отношение на енориашите към мен, въобще усещах Църквата като едно голямо семейство – всички се познаваме, заедно празнуваме, ходим на поклоннически пътешествия и пр.

Вие поемате ръководството на Софийската епархия „Свети Йоан XXIII“ от нейния дългогодишен и многообичан архипастир монсеньор Христо Пройков. Какви са най-важните стъпки и решения, които ви очакват в но­вото служение?

Наистина след епископ Христо Пройков не е лесно да се поеме щафетата, очакванията са да продължа в същия дух. Чудесно е, че той е в добро здраве и може да продължи своето служение дори в оставка, оказвайки ни помощ в пас­тирската дейност. Намерението ми е да продължа да служа и в моята енория в с. Ново Делчево, докато не се намери нов свещеник там.

И в деня на вашето ръкоположение споменахте за липсата на достатъчно католически свещеници, които да обгрижват духовно българските католи­ци. Защо положението е такова и има ли надежда нещата да се променят?

Кризата за свещенически призвания не е нова и не засяга само нашата епар­хия, а в една малка общност дори статистически е трудно да се появят млади хора, които да се чувстват призвани да поемат по този път. Молим се за тях на всяка литургия, надяваме се! Има региони по света, където Католическата църква има повече свещенически и монашески звания. Нашата надежда е в т.нар. Fidei Donum – дара на вярата, Църквата е Божия, така че трябва да се уповаваме и на Божието провидение. Както се казва в псалом 126: „Ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата“.

В православния свят нерядко говорим за риска националната принадлеж­ност да оказва твърде силно влияние върху нашата християнска идентич­ност. По какъв начин националността на един католик се отразява върху вярата му?

Католическата църква, подобно на другите вероизповедания, е наднацио­нална, дори по съдебна регистрация точното наименование е „Католическа църква в България“. Националността е важна част от идентичността на една личност, в това включваме родолюбието, също и дълга да защитим родината си. Католиците, както и останалите религиозни малцинства в България, са доказали предаността си към отечеството, участвайки във войните наравно с останалите. Но възпитанието в патриотизъм не е пред­мет на католическия катехизис. Пак с нотка на хумор в публикувания том с документи на Държавния архив от периода на Народната република за мю­сюлманското и католическото вероизповедание има документ, където като аргумент за конфискуването на 11 католически колежа се споменава, че там не се пеят бригадирски и патриотични песни. Въобще ролята на Църквата не е да създава примерни граждани, макар че тя го прави индиректно, пропо­вядвайки подражанието на Христа, обожението, придобиването на Неговия дух, на Неговата любов към ближния, на Неговата саможертва. Има нации, къ­дето, изглежда, има по-голяма набожност всред хората и повече монашески и свещенически призвания, като Румъния например, но не мога да кажа дали това е въпрос на народопсихология, на предадени в поколенията семейни и духовни ценности. У българина има едно „свободолюбие“, което сякаш не го обвързва с конкретната енория и часове на службите, но дълбоко в себе си той е вярващ.

Има йерархия от стойности за вярващите, в които на първо място е спа­сението на душата. Спасението на живота идва на второ място, ако беше на първо, мъчениците за вярата би могло да бъдат обвинени в самоубийст­во (изправени пред избора вярата или живота). Но винаги се уповаваме на Божието всемилосърдие, защото животът понякога ни изправя пред много тежки избори. Ако си припомним филма „Мълчание“ на Мартин Скорсезе, ще видим дилемата между личното спасение на душата, на личния героизъм на мъченичеството и това много други хора да загинат заради твоя личен и праведен избор. Би могло хипотетично този избор да се отнася и към защи­тата на отечеството.

Вие сте редактор на новата книжка, посветена на Изповедта от поредица­та Youcat, която излезе наскоро и е насочена към вярващите тийнейджъри и млади хора. От нея се вижда колко нови въпроси и безпокойства има младо­то поколение днес. Някои от тези млади хора обаче в определени моменти чувстват вярата като бреме, пречещо им да се впишат сред връстниците си. Какво бихте им казали от перспективата и на вашите тийнейджърски години, които са преминали в едно атеистично време, доста различно от днешното?

Виждам полза от неделното училище (към енориите), от заниманията с мла­дежите на летни лагери, походи и поклоннически пътувания, участието в на­ционални и световни младежки срещи. Важно е да виждат, че има и други мла­ди хора като тях, които носят с радост вярата си, защото християнството е преди всичко учение на радостта; на победата над злото и смъртта. В което фокусът не е върху скръбта на Велики петък, а върху радостта, преми­нала през страданието – в най-големия празник: Деня на славното Христово Възкресение. Керигмата е Благата вест за Възкресението. Тази радост тряб­ва да се усеща като климат в Църквата. Вероучението не трябва да започва с изяснението какво е грях и какво не бива да се прави, а първо трябва да бъде позната радостта от срещата с Христа, от срещата с Добрия Бог, Който обича всички и иска всички да се спасят. Едва след срещата с Любящия ще ви­дим и какво ни липсва, какво да поправим и да избягваме.

Наистина в младото поколение има много тревожност, но насаждането на страх е тактика на дявола, който иска да ти отнеме и онова малкото, кое­то усещаме като стабилно и ценно. Страхът е изкушение, с което трябва да се борим всеки ден, защото води до униние, до затваряне в себе си. Бих казал на младите да не се страхуват, ако не се вписват във всяка среда, може да е неприятно, но пък е изцелително за душата. От друга страна, злото е лес­но, удобно, дори понякога ни се представя за полезно. Доброто винаги иска усилие, някаква жертва. Някакви неодобрителни коментари по наш адрес, дори сочене с пръст не е ли нищо в сравнение със страданията Христови за­ради нас и нашето спасение?! Да не понесем ли и ние частица от тежестта на кръста? Разбира се, тези жертви ни смущават, особено в етап от живо­та ни, в който искаме да се утвърждаваме, да завоюваме позиции, да печелим популярност и дори любов. Истината и спасението обаче са важните, защо­то са за вечността. Както казва Екзюпери, истината няма нищо общо с броя на хората (на мейнстрима). Така че вярата не е бреме, тя по-скоро е котва, която те държи на спасителния бряг (неслучайно е и сред емблематичните раннохристиянски символи). В моите тийнейджърски години Църквата бе за нас оазис на доброта и обич, бе и място на контакт със Запада, при нас идваха католици от други земи, дипломати, чувахме истории за живота на Църквата по света, за пътуванията на папата, по-рядко режимът по оно­ва време позволяваше и някое поклонническо пътуване до Рим или до друго място – под контрол и не за всички. Днес, слава Богу, за младите хора е на­пълно различно, може свободно да се пътува, да се учи и работи навън, да се изповядва вярата свободно. Възхищавам се на младежите днес: учтиви, със стилни дрехи и прически, знаещи езици, с отношение към екологията, готови да помагат в различни благотворителни каузи, да се включват с ентусиазъм като доброволци. Дори да не присъстват на всяка неделна литургия, те са получили основните познания за вярата и в решаващия момент на дело реа­гират по християнски. По мое време посещението на часовете по катехизис беше тайно и индивидуално със свещеника или монахините. Днес е свободно, но и изкушенията са повече, има по-атрактивни занимания в нета, изобщо вариантите да си прекарваш свободното време са неизброимо повече.

В един разговор за кризите и Църквата за списание Християнство и култу­ра споменавате мисъл на папа Бенедикт XVI – че Църквата e общност от хора в подножието на Кръста. Имаме ли съвременните християни автен­тично разбиране за Жертвата, която лежи в недрата на нашата вяра? Изобщо как като съвременни хора да живеем според християнския етос на саможертвата?

Днес не е лесно да се говори за правенето на малки „жертвички“ както ги на­ричахме, лишавайки се от нещо за някоя благородна кауза или от някое лаком­ство през поста.

В отвореността към другия е същността на саможертвата, да измества­ме центъра от нас към другия, а не да се съсредоточаваме само върху свои­те си неща. Това е, което иска да каже Ратцингер с думите си за Църквата, която се ражда в подножието на Кръста. Съзрели там наистина Бога (по Еберхард Юнгел) и любовта Му, дарена до краен предел. Оттук и покаянието (по Мартин Лутер) да продължава през целия живот на вярващите в Него.

Истинският учител за жертвоготовност обаче е светата Евхаристия, там виждаме какво значи жертва за другия, оттам черпим сили и вдъхнове­ние, следвайки Него – кой колкото може. Отец Сава Кокудев в своята книга Тайнство и съборност на Църквата прави едно много мило сравнение с деца­та, които по подобие на подаръците, които получават от своите родители, правят на родителите си малки подаръчета като жест на общение и благо­дарност, отвръщайки с любов на тяхната любов. Така и ние в Литургията присъединяваме нашите малки жертви в благодарност за великия дар на Христовата саможертва. Поднасяйки този жест на благодарност, ние на­стояществяваме, съпреживяваме Христовата жертва.

В латинската традиция за присъединяване към жертвата се използва терми­нът immolatio (думата произлиза от римския обичай жертвата да бъде под­правена с микстура mola salsa от печен лимец и сол, приготвена от вестал­ките[2]), където същественото не е унищожението на жертвата, а нейното освещаване, сакрално преобразуване, жест на почит и подчинение на Бога. Свети Августин казва: „Истинската жертва е всяка дейност, извършена, за да се присъединим към Бога в свято общение“[3], и пак: „Църквата не престава да възпроизвежда това жертвоприношение в добре познатото на верните Тайнство на олтара, където се вижда, че тя самата е принасяна в това, кое­то тя принася“[4].

Това лято мина и под знака на един обществен спор, който се разгоря по повод откриването на Олимпийските игри в Париж. Много християни ре­агираха в глобален план, включително имаше изявления на католически­те епископи във Франция, на отделни католически архиепископи, реакция имаше и от Вселенската патриаршия. Опониращите на тази реакция из­тъкнаха аргументи по две основни линии – че християните са се заблудили и че не е имало никаква провокация с християнски сюжет в програмата на Откриването, конкретно с „Тайната вечеря“ (и че за първи път картината на Леонардо е спомената манипулативно от кремълската пропаганда в ли­цето на М. Захарова). И също така – че християните би трябвало да са сми­рени и да не са толкова „тънкообидни“. Как гледате на тези аргументи и имаше ли според вас основание християните да се почувстват засегнати?

Очаквах, че този въпрос няма да ми се размине! Гледах с интерес цялата це­ремония по откриването. Наистина ми направи впечатление, че в дванаде­сетте панела, представящи стойностните неща за французите, липсваше думата „вяра“, не бе показан нито кадър от „Монмартър“ – както казва и самото име „Хълма на мъчениците“, посветен на жители на Париж, отдали живота си за вярата (нямаше ги и църквите „Сакре Кьор“ и „Сент Шапел“). Отдадох го на присъщия им лаицизъм и секуларизъм. Но с подигравателната за мен препратка към „Тайната вечеря“ на Леонардо нещата изгубиха добрия тон. Дори конкретно да са визирали картината „Празникът на боговете“, композиционното подреждане на „апостолите“ и централната фигура със стилизиран ореол индиректно внушава по-добре познатото. Прочетох реак­цията на Френската католическа епископска конференция и я намерих дори за обрана. Възхвалява се олимпизмът в служение на братството между хората, на състезателния дух, който носи истина, удовлетворение и радост на всич­ки, единствено не виждаха нуждата от сцената а ла Тайната вечеря в стил des drag queen (en lieu et place des apotres et DJ en guise de Jesus Christ). Лично аз не видях и нуждата от панел „сестринство“, все едно традиционното за фран­цузите „братство“ не включваше едносмислено и сестрите. Малко в повече ми дойде и феминизмът с постигнатото изравняване по брой на участници по полов признак, сякаш насила достигането на „квоти“ по полов принцип не е друг вид неравноправие (при търсенето на работа например не са ли реша­ващи способностите на кандидата?!). Не бих преекспонирал темата с т.нар. „Тайна вечеря“, но спрямо натрапената от организаторите джендър идеоло­гия оставам непримирим. Не може правата на едно малцинство да опороча­ват спортсменския дух и обективния ред в спорта, съобразен с естеството на пола, който има своята биологична обособеност и не е социална роля, из­брана за днес.

 

 

Снимка: Виктор Кожухаров