Пергамски митрополит Йоан (1931–2023) e роден в гр. Кожани, Гърция. Следва богословие в Атина и Солун. Учи в Икуменическия институт в Босе, Швейцария, и в Харвардския университет, САЩ. През 1965 г. защитава докторат в Атинския университет с дисертация на тема „Единството на Църквата в евхаристията и в епископството през първите три века на християнството“. Преподавал е догматическо богословие в университетите в Единбург (1970–1973 г.), Глазгоу (1973–1987 г.), в Богословския факултет на Солунския университет (от 1984 г.) и в Кралския колеж в Лондон (от 1989 г.). През 1986 г. Константинополската патриаршия за една седмица издига богослова мирянин Йоан Зизиулас в архиерей с титула Пергамски митрополит, като му поверява ръководството на междуконфесионалните диалози на Патриаршията, както и връзките между Православните църкви. Председател на Международната комисия по православно-католически диалог, президент на Международния комитет за опазване на околната среда, член на Международната академия на религиозните науки в Брюксел, почетен доктор на Парижкия католически институт и на Богословския факултет в Белград. Автор е на многочислени трудове за евхаристийното богословие на Църквата – Църковното битие (Женева, 1981 г.), Битието като общение (1984 г., българско издание, Фондация „Комунитас“, 2014 , прев. Слава Янакиева), Единството на Църквата в евхаристията и в епископството (Атина, 1990 г.), Курс по еклисиология (Атина, 1991 г.), Творението като евхаристия. Богословски подход към проблемите на екологията (Атина, 1992 г.), Св. Силуан – Вселенският (Атина, 2000 г.), Общение и другост (Лондон, 2006 г.) и др.

 

Проповед за Неделя преди Рождество Христово[1]

(Евр. 11:9; 32-40)

 

И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство.

 

Възлюблени мои братя и сестри, днешната Неделя преди Рождество Христово е посветена на паметта на всички онези, които са благоугодилиБогу – от Адам до Йосиф. Нека и ние посветим някои наши мисли на този празник на нашата Църква днес.

Откакто Адам в своята свобода реши да прекъсне общение с Бога и да провъзгласи себе си за бог, се случило нещо трагично в историята на човечеството. В човешкото съзнание навлязло „отрицанието на Бога“. В човешкото съзнание навлязла идеята, че всеки е свободен да казва „Не“. И тази свобода, негативната свобода, е била навлязла по-рано при ангелите, много от които избрали да кажат „Не“ на Бога. Така сатаната, бесовете и всички паднали ангели упражняват оттогава своята свобода под формата на „отрицание на Божията воля“. Сега обаче тази негативна свобода посредством Адам навлязла и вътре в цялото човечество, навлязла в психологията на човека.

От това генерално отрицание на Божията воля от човека, което завладяло почти цялото човечество, имало все пак някои изключения. Тези изключения, които казали „Да!“ на Бога, са били Израилевият народ, на когото бил посветен Неговият закон и заповедите Му с призива на Авраам. Този народ получил закона от Самия Бог, получил Божиите заповеди с една-единствена цел – за да се упражнява човек в изпълняването на закона, за да бъде дадена възможност на човека след грехопадението на Адам да каже „Да!“ на Божията воля, понеже Божият закон и заповеди са тъкмо израз на Божията воля.

Божият закон и Неговите заповеди са били опазени от мнозина човеци в Стария завет и тези човеци се наричат праведни. Те опазили Божиите заповеди по целия исторически път, от момента, в който Авраам пръв изпълнил Божията заповед да пожертва своето дете – една заповед извънредно трудна и невъзможна за човека, която обаче Авраам приел да изпълни. Оттогава била дадена на човечеството възможността да казва човек „Да“ на Бога вместо дотогавашното „Не!“. И доказателство за това са старозаветните праведници.

Възлюблени мои братя и сестри, „Да“-то на старозаветните праведници снело, преобърнало Адамовото „Не!“ спрямо Божиите заповеди, но не можело да снеме последствията, до които довело за човека Адамовото отрицание. Тези последствия не са били, както казваме обикновено, нравствени, тоест последствия, които човек би могъл да коригира. Били са онтологически последствия, дълбоки последствия за съществуването на човека. Защото, когато човек прекъснал общението си с Бога и се обърнал вече към природата, тогава в човешкия живот навлязла смъртта. А смъртта не може да бъде преодоляна чрез „Да“-то на праведниците.

Човек не може да бъде изкупен, казвайки „Да!“ на Божиите заповеди. Необходимо е нещо по-радикално, за да може да бъде преобърнато това огромно следствие от грехопадението на човека, каквото представлява смъртта – разделението от Бога, за да може човек да се спаси от нея. Това не можело да стане със собствените сили на човека. Нужно било той отново да се съедини с Бога, за да бъде възстановено общението. Нужно било възстановяване на единството с Бога и тъкмо за това е дошъл Христос.

Христос не е донесъл ново учение, нито пример за спазване на Божиите заповеди. Донесъл ни е спасение от смъртта. Донесъл ни е възстановяване на единството с Бога, на общението, на единението на човешката ни природа с Бога. Тоест това, което Бог е желаел, сътворявайки човека – да се съедини човек с Бога, а заедно с него и цялото творение, така че да се спасим от разрушението, до което довело Адамовото „Не“. И старозаветните праведници имали нужда да бъдат спасени от Христа. Въпреки че спазвали Неговите заповеди, те не можели да се спасят, освен ако и те не станели сътелесници Христови, тоест без единението на човека с Бога, осъществено от Христос, Който стана човек.

Въплъщението на Словото Божие цели съединението на човека с Бога, както това е било според първоначалния Божи план при сътворението, от който план човек се отклонил, казвайки „Не!“ на Божията воля. И затова праведниците от Стария завет се спасяват единствено със своето провиждане на въплъщението на Сина и Слово Божие.

Обични мои братя и сестри, всичко това е вълнуващо и ни поучава на много неща. Първото, на което ни учи, е, че ние, които живеем с Христа, имаме една голяма привилегия, която старозаветните праведници не са имали. Те са вярвали в Христос и са спазвали Божиите заповеди с надеждата, че един ден ще се съединят с Бога, когато дойде Месията Христос, Когото очаквали. Онова, което за тях е било надежда, която те не можели да докажат или да обосноват опитно, за нас, които живеем след Христа, е доказана реалност.

Ние сме призвани да пазим Божиите заповеди не просто надявайки се и очаквайки да се насладим на плодовете на това спазване на заповедите, а знаейки вече, че тези плодове са налице и че можем да им се насладим. Ние знаем, че на тези плодове са се насладили мнозина и че можем да се опрем на опита и на опитността на светиите, които не само са опазили заповедите, както в Стария завет, но са се насладили и на плодовете на това спазване на заповедите, тоест на единението с Бога.

Ние имаме една огромна привилегия, която старозаветните праведници не са имали. Това обаче поставя пред нас и огромна отговорност. Ако те са спазвали Божиите заповеди, като чисто и просто предвиждали бъдещето и се надявали, как ще се оправдаем ние, които имаме зад себе си целия този опит на светиите, цялата опитност на нашата Църква? Как можем да се оправдаем, когато не спазваме Божиите заповеди? Голяма е отговорността на всички нас, които имаме привилегията да живеем в епохата на Църквата, в епохата на светиите след Въплъщението на Господа.

Друга поука, която ни дава днешният празник, е, че спазването на Божиите заповеди е задължително, то е врата, през която човек преминава, за да достигне до Бога, както са преминали старозаветните праведници, но тази врата не е достатъчна. Ако беше достатъчно спазването на заповедите, то праведниците в Стария завет щяха да се спасят автоматично и нямаше да има нужда да идва Христос, за да ги спаси. Ако спазването на заповедите беше достатъчно, тогава и юдеите, които спазвали закона – онези от тях, които спазвали закона – щяха да се спасят без Христос. Ако спазването на заповедите беше достатъчно, тогава и фарисеят, който казвал – и действително вярвал в това и то било вярно – че е опазил целия закон, щеше и той да се спаси автоматично.

Това, че старозаветните праведници не можели да се спасят, както ви обясних, спазвайки само Божия закон, а е било нужно Христовото въплъщение, означава, че и за нас не е достатъчно просто спазването на заповедите. Това, което ни спасява, е единението ни с Бога посредством Тялото Христово. Спасява ни общението ни с Бога посредством Тайнствата на Църквата и главно в Тайнството на божествената Евхаристия. Това, което праведниците от Стария завет очаквали с неутолима жажда, става действителност за нас, понеже можем вече вътре в Тайнство да преодолеем смъртта, да живеем вечно. То е лек за безсмъртие, както казва свети Игнатий Богоносец. То ни се дава в Църквата и е крайният, последен дар, който ни дава Бог за наше спасение. И така се доказва, че спасението ни не може никога да бъде наше собствено достояние, не може да бъде продукт по заслуги на нашите усилия, не може да бъде резултат от добродетелите ни. Спасението ни, в крайна сметка, е благодат, то е Божи дар – Бог не ни го дължи, а ни го дарува.

От нас Той иска благоразположението, което изрича „Да!“, иска да пропъдим от себе си позицията на Адам, която казва „Не!“ на Бога. А това „Да!“ е свързано с много жертви и не е лесно, както чухме в апостолското четиво. Всички светии от Стария завет са преминали през най-различни страдания поради това, че искали да кажат „Да!“ на Бога. А ние сме слаби да кажем „Да“ на Бога – може би и това е вярно. Слаби сме поради нашето себелюбие, което се корени в това отрицание, в това „Не!“ спрямо Бога, и затова всяко наше усилие да спазваме заповедите се сблъсква със себелюбието ни, става трудно за нас и изисква жертва.

„Да“-то, което Бог иска от нас, е, за да привлече Божията благодат и да дойде Сам Той със Своите дарове да ни донесе спасението. Как? Въплъщавайки ни в Тялото на Своя Син, в тази нова твар, в новото човечество, което Христос е донесъл, въчовечавайки и принасяйки Тялото Си в Църквата с Тайнствата и преди всичко с божествената Евхаристия.

Братя и сестри, тези дни наближава Рождество Христово. Мнозина напълно оправдано тъгуват, като гледат как човек се увлича във вихъра на една суматоха, чийто смисъл не разбираме. Не ни остава друго, освен да гледаме случващото се по градовете потребление на различните блага. И ако попитаме човеците: какъв е смисълът на всичко това? Каква връзка има това с Рождество Христово? Ще се затруднят да ни отговорят. Рискуваме да загубим смисъла на Рождество Христово.

Църквата идва по един смирен начин – защото тя не може да промени света освен със своя пример – със смирено и ненатрапчиво слово, идва днес, за да ни каже какъв е смисълът на Рождество Христово, който не е нищо друго, освен онова, което пише свети Атанасий Велики: Бог стана човек, за да се обожествим ние. Затова дойде Христос на света, за да празнуваме. Празнуваме възможността, дадена ни от Бога с Неговата благодат, като Му принесем нашето добро произволение с нашето „Да!“ спрямо Неговите заповеди, да се съединим с Него в Тялото Христово и да станем и ние причастници на Божия живот, да станем и ние богове.

Това велико послание ни носи празникът Рождество Христово. Църквата днес мъдро представя пред нас старозаветните праведници като образец, за да видим, че вратата, от която всеки минава, за да встъпи в Рождество Христово, е спазването на Божиите заповеди, но ни е нужно също така единение с Бога, което единение беше осъществено от Рождението на Богочовека Христос.

Благопожелавам, възлюблени мои братя и сестри, всички да преминем през рождественските празници с този дух, който ни носят днес честваните старозаветни праведници. Този дух пожелавам Бог да ни удостои всички да вкусим – спасението и дара, който праведниците от Стария завет са очаквали, а ние днес имаме на наше разположение. Амин.

 

19.12.2004 г.

 

Превод от гръцки: Александър Смочевски