Джордж Е. Демакопулос е преподавател по историческо богословие във Fordham University и заема Катедрата по православни християнски науки на името на Й. Майендорф и Патерсън. Защитава докторат по религиозни науки в University of North Carolina. Полето му на експертиза обхваща Късна­та античност, ранносредновековния Запад и Византия. Той е директор и съосновател (заедно с Аристотел Папаниколау) на Центъра за християн­ски изследвания във „Фордам“. Член е на изпълнителния борд на Центъра за средновековни изследвания. Автор е на три монографии: Gregory the Great: Ascetic, Pastor, and First Man of Rome (University of Notre Dame Press, 2015); The Invention of Peter: Apostolic Discourse and Papal Authority in Late Antiquity (University of Pennsylvania Press, 2013); Five Models of Spiritual Direction in the Early Church (University of Notre Dame Press, 2007). Дж. Демакопулос е също така редактор и съставител на важни академични сборници като: Orthodox Constructions of the West, ed. by Demacopoulos and Papanikolaou (Fordham University Press, 2013) и Orthodox Readings of Augustine, ed. by Demacopoulos and Papanikolaou (St. Vladimir’s Seminary Press, 2008).

Докато напразно търсим инициатива на президента Тръмп, която да не под­хранва прогресивната машина за възмущение, може би християните с различ­ни политически виждания биха могли да обърнат внимание на нещо, което не­говият главен съветник Илон Мъск каза в скорошно интервю. Защитавайки съкращенията на различни правителствени програми и хуманитарни дейнос­ти, Мъск каза пред Джо Роган, че „основната слабост на западната цивилиза­ция е емпатията“.

Дали всъщност администрацията на Тръмп е обявила война на най-значимия принос на християнството към западната култура? Нима тези хора не си да­ват сметка, че емпатията е една от най-силните страни на западната ци­вилизация? Дали някой от християнските поддръжници на администрацията ще разкритикува публично подобно нелепо твърдение?

Това, което Мъск и Тръмп, изглежда, не разбират, е, че в съвременния свят може би няма по-голяма сила към добро от хилядолетното християнско ут­върждаване на емпатията. Да бъдеш съпричастен, означава да можеш да си представиш себе си в положението на някой друг; да бъдеш съпричастен, означава да усещаш страданието на другите; да бъдеш съпричастен, означа­ва да отговориш на това страдание с конкретни действия.

От появата на християнството насам емпатията е мотивирала забележи­телни иновации и социален прогрес. Християнската съпричастност е дове­ла до създаването на първите болници в света. Християнската съпричаст­ност (в крайна сметка) води до премахването на робството. Християнската съпричастност доведе до създаването на институции, които се грижат за възрастни хора и сираци.

Тези събития не са се появили от нищото – те бяха практическото прило­жение на християнското богословско убеждение, че всички хора са създадени по образ и подобие Божие. Същият този християнски богословски принцип осигури древното семе, което покълна в съвременната епоха под формата на Всеобщата декларация за правата на човека, движението за граждански права и кампанията за равенство между половете.

Защо християните винаги са разбирали съпричастността като доброде­тел? Това е така, защото Христос е дал пример за съвършената емпатия. Учението за Въплъщението – Бог, който става човек в Иисус Христос зара­ди нашето спасение – представлява върховният акт на емпатия. Но тя не е само за Христос; Той изисква от своите последователи също да бъдат съпри­частни. В 22. глава от Евангелието на Матей Христос заявява, че заповедта да обичаме ближния е втора по важност след заповедта да обичаме Бога. А в 10. глава от Лука Той разказва притчата за добрия самарянин като парадигма за служение на ближния (героят на историята се грижи за нуждите на своя ре­лигиозен и културен враг).

Вместо като белег на слабост, християните винаги са разбирали, че емпа­тията е знак за голяма сила. От епохата на Константин (ум. 337 г.) насам инициативите, основаващи се на емпатията, са укрепвали западната циви­лизация. В добавка към създаването на спонсорирани от правителството мрежи за сигурност, късноантичните, средновековните и ранномодерните християнски общества са извлекли ползи от емпатичното законодателство и по други начини. Това е така, защото емпатията създава връзки на дълг и взаимна грижа, които формират основата на силните общества. Емпатия­та поражда взаимно уважение, което от своя страна осигурява основата за справедливостта, прогреса и човешкото процъфтяване.

От християнска гледна точка слабостта на западната цивилизация е по-ско­ро в нейния егоцентризъм, материализъм и индивидуализъм – всички те са следствие от отсъствието на емпатия. Където липсва съпричастност, процъфтяват експлоатацията, разделението и дехуманизацията. На една цивилизация, която разчита единствено на личния си интерес, ще ѝ липсва моралната основа, необходима за устойчивост и истински напредък.

Защо г-н Мъск и (очевидно) президентът Тръмп не успяват да видят цен­ността, присъща на християнската добродетел на съпричастността? Дали защото емпатията не може да бъде възпроизведена от машини или алго­ритми? С напредването на технологиите емпатията ще става все по-ценна именно защото не може да бъде възпроизведена изкуствено. Нашата способ­ност същински да се разбираме един друг и да се грижим един за друг може би е онова, което ни съхранява като хора. Може би това е нещото, което най-ясно ни отличава като съществуващи по Божи образ и подобие.

Разумните американци могат и трябва да възбудят дискусия за това кои помощи и какви хуманитарни програми биха използвали най-ефективно сред­ствата от данъците им. Но е погрешно както от богословска, така и от емпирична гледна точка да се твърди, че емпатията е слабост. В наш общ интерес е да провеждаме политики, основаващи се на добродетелта на емпа­тията. И никой християнин не бива да бъде подвеждан да мисли обратното.

Превод от английски: Слава Янакиева

Източник: Demacopoulos, Dr George. ‘Trump, Musk, and the War on Empathy’. Public Orthodoxy, 19 Mar. 2025, https:// publicorthodoxy.org/2025/03/19/war-on-empathy/