Тодор Велчев е астрофизик и дългогодишен преподавател в катедра „Астрономия“ на Фи­зическия факултет на Софийския универси­тет. През 1990 г. приема християнската вяра след самостоятелно изминат духовен път. Съосновател на гражданското сдружение ХАР­ТА (2003 г.), което развива духовно-просветна дейност, и редактор във вестник Зорница. Из­насял е множество лекции и е участвал в пуб­лични дискусии, представящи християнския възглед по редица въпроси от областта на науката, културата и общест­вения живот.

Настоящата статия е преработена версия на част от доклад, изнесен на международния семинар Physics vs. Theology: the big questions in the 21st century, проведен през юни 2022 г. в СУ „Св. Климент Охридски“ в рамките на проек­та „Православието и науките по света“ (https://project-sow.org/). Някои от целите на семинара бяха да се откликне на подновения интерес към разби­рането на връзката между Бога, човека и света и да се обсъди отново вза­имодействието между физика и богословие в светлината на въпросите, поставени от най-новите научни и технологични постижения.

 

Фундаменталните научни теории рядко са предизвиквали масов интерес, най-малкото поради сложността си. Това положение, изглежда, започва да се променя в настоящата епоха на всеобщо достъпна информация. Световните, а вече и отделни български медии показват засилен интерес към постижения­та на природните науки. А в света на подкастите се наблюдава същински бум от предавания, в които лаици и професионалисти обсъждат дълбоки проблеми на съвременната физика.

На този фон не е чудно, че физичната космология, изучаваща възникването и еволюцията на Вселената, се радва на нарастваща популярност. Понятия като „Големият взрив“, „тъмно вещество“ и „тъмна енергия“ вече не зву­чат толкова тайнствено и даже са навлезли в попкултурата – достатъчно е да споменем един обичан комедиен ТВ сериал[1]. Същевременно повишеното любопитство на днешния човек към космологията го изправя отново пред светогледни въпроси, занимавали будните умове още от Античността.

Съществувало ли е нещо преди началото на всичко? Можем ли изобщо да гово­рим за начало на света, времето и пространството в онтологичен смисъл и каква причина може да стои зад това? Поставена ли е някаква (свръх)истори­ческа цел, към която се движи Вселената, и от кого?

На такива въпроси не може да се отговори само чрез методологията на фи­зиката. Те са същностно философски и засягат концепции, неподлежащи на наблюдателна или експериментална проверка. Затова заключенията в духа на сциентизма, че успехите на физичната космология един ден ще напра­вят философската космология излишна, биха били повече от прибързани. Напротив, съвременната наука отваря неподозирани досега възможности да се осмислят философски и богословски както структурата на физичната реалност, така и нейният потенциал за развитие във времето. Това е добра новина за всеки учен, който не възприема професията си само като кариера, а и като поле за разгръщане на своя личен светоглед. И е много добра нови­на за християнската апологетика, която получава нови инструменти, за да илюстрира думите на ап. Павел, че невидимото у Бога, сиреч вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създанието на света чрез разглеждане творе­нията (Рим. 1:20). По-долу ще се спра накратко върху някои светогледни проб­леми, поставени от съвременната космология.

Теорията на „Големия взрив“ и нейните импликации

Раждането на космологията като физична наука практически съвпада с ут­върждаването на Общата теория на относителността в годините след края на Първата световна война. През следващите две десетилетия космо­логията преживява своята „бурна младост“. По безпрецедентен в истори­ята на природните науки начин теоретичните пресмятания и многобройни астрономични наблюдения осигуряват съвместна подкрепа за разработва­нето на един цялостен и последователен модел на космичната еволюция. Първоначално той е наречен „космология на Големия взрив“ от своите опо­ненти[2] – така те се опитват да покажат не само научната му, но и философ­ска несъстоятелност. С понятието „взрив“ се внушава хаос и разрушение, а не появата на една подредена и подчинена на стройни закони Вселена; ergo, самата постановка на модела трябва да звучи абсурдно. Всъщност имаме типичен пример за измамен довод от тип „Плашилото“: създаваш карика­турен образ на тезата на опонента и после я разобличаваш като погрешна. От своя страна, критиците на космологията на Големия взрив изхождат от представата за една вечна или поне стационарна, непроменяща се на голе­ми мащаби Вселена. Концепцията се оказва несъвместима с нарастването на наблюдателните данни за далечните галактики и в крайна сметка, бива изоставена. А иронията на историята е, че от пейоративно определение „Големият взрив“ постепенно се превръща в общоприето наименование на Стандартния космологичен модел.

време преди около 14 милиарда години. Първоначалното ѝ свръхкомпактно състояние се е характеризирало с огромна плътност и температура, а пред­поставките за него лежат отвъд възможностите на утвърдените физични теории. Освен това Стивън Хокинг и Роджър Пенроуз разширяват уравнения­та на Общата теория на относителността, за да включат в постановката пространството и времето: т.нар. теореми за сингулярността на Пенроуз- Хокинг. Оттук възниква предпоставката, че самото време би трябвало да има начало, от първоначалната космична сингулярност. Правени са разнооб­разни опити да се избегне тази предпоставка. Например предлагат се сцена­рии за съществуването на множество паралелни вселени (multiverse scenarios). Или се хипотезира възникването на Вселената от квантови флуктуации на вакуума; идея, която бе поддържана от покойния Стивън Хокинг. Но както признава и самият той, така се постулират същности, които не се подда­ват на научно изследване и даже изобщо не могат да се изведат от други фи­зични принципи.[3]

Изглежда, че проблемът за началото на времето ще си остане извън обхвата на емпиричните или теоретичните решения. По отношение на този проб­лем един теистичен и един атеистичен възглед са епистемологично равнопоставени, тъй като и двата не могат да издигнат чисто научни доказател­ства в своя подкрепа. Нарастващите ни познания за природата открояват обаче ясна тенденция: всеки изследван аспект на физичната реалност, на всеки пространствен мащаб, има начало. Това важи за отделната човешка личност, за биологичния вид Homo Sapiens, за нашата планета Земя, за на­шето Слънце, за самата материя, изграждаща живите същества и нежива­та природа, и най-сетне, за самото пространство и време. И дори ако прие­мем спекулативно, че нашата Вселена е имала свой предшественик, някаква тайнствена „Вселена-Майка“, трудно е да се повярва, че последната би била вечна – цялата история на научните изследвания и открития води тъкмо в обратната посока.[4] Ето защо има добри, подкрепени от науката причини да приемем, че физичната реалност не е вечна – поне откъм своето начало. Тя е онтологично обусловена, т.е. нуждае се от първопричина, разбирана като основа за нейното съществуване. Протестантският апологет Норман Гайслър (1932–2019) ни обръща внимание, че трябва по-скоро да мислим све­та не като причинно-следствена верига от ставания, а от съществувания. Всяка причина на едно настоящо съществуване трябва да бъде настояща. Причината за едно „ставане“ може да е изчезнала преди следствието си, но Причината за съществуването (в продължително време) трябва да е налич­на едновременно с това свое следствие. Само „Онзи, Който е“ (Изх. 3:14) може да бъде перманентно настоящата причина на толкова много настоящи съ­ществувания – и то в една Вселена, която е обусловена от някакви изначални предпоставки, заедно със самото пространство и време.

Така, без да навлизаме в подробностите на Стандартния космологичен мо­дел, от християнска перспектива е достатъчно да изтъкнем, че съвременна­та научна картина на Вселената се съгласува с библейското разбиране и с християнската доктрина за Сътворението ex nihilo. Бог е сътворил всичко „в начало“ (Бит. 1:1), призовава несъществуващото към съществуване (Рим. 4:17), всичко чрез Него се държи (Кол. 1:17) и е съществувало или било създадено (Откр. 4:11). Други два пасажа от Новия завет предполагат също, че времето е било създадено заедно със света, като се позовават на Божията благодат и обещания, дадени преди вечните времена (πρὸ χρόνων αἰωνίων; II Тим. 1:9, Тит 1:2). Това библейско разбиране се споделя и от блажени Августин. Интересно е да се отбележи, че то е различно от концептуалната рамка на класическа­та физика — според нейния идеен баща Нютон първоначално Бог е сътворил пространството и времето, които установява като своеобразна сцена, на която впоследствие ще помести сътворената природа. Релативистичната концептуална рамка, в която пространство-времето е преплетено с мате­рията в неразделен континуум, изглежда по-съвместима с християнската мисъл. Но нека веднага да подчертая, че нямам предвид съвместимост с ня­какъв „библейски модел на Сътворението“[5], а просто концептуално съгласие.

Стандартният космологичен модел и неговите следствия несъмнено мо­гат да допринесат и за обогатяване на богословските разбирания за тво­рението и за божествения творчески процес. Възникването на Вселената, последователното разгръщане на пространството, времето и – в рамките на теориите на Великото обединение[6] – на самите физични закони, могат да добавят ценни проникновения относно концепцията за Божиите мис­ли („идеи“) и действия („енергии“), които са иманентни в сътворения свят. Непредставимо огромните пространствени и времеви мащаби на Вселената ни водят към по-дълбоко разбиране на заявлението на псалмопевеца, че небе­сата проповядват славата на Бога (Пс. 18:1). Ако Вселената трябва да свиде­телства за величието на своя Създател, не бива да се очаква, че тя трябва да бъде съизмерима с човешките мащаби и с човешките ограничени представи. От друга страна, според християнското разбиране тази Вселена отначало е била планирана да се превърне в дом на живите създания и на човечество­то – което ни отвежда към друг аргумент, свързан със съвременната физич­на космология.

„Антропни съвпадения“ или Антропен принцип?

Успехът на теорията на Големия взрив вдъхва нов живот на стария космо­логичен аргумент за съществуването на Бога като Първопричината за въз­никването на Вселената. През втората половина на XX век особен импулс по­лучава и класическият телеологичен аргумент, според който устройството на света и целесъобразността на всичко в него свидетелстват за разумен и мъдър Творец.

Импулсът идва отново от развитието на физичната космология. Най- напред австралийският физик теоретик Брандън Картър формулира т.нар. „Антропен космологичен принцип“[7]. Знаменателно е, че това се случва на симпозиум по случай 400 години от смъртта на Коперник: човека, утвърдил научната истина, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. Едно от философските тълкувания на хелиоцентризма в столетията след Коперник е, че щом Земята не е център на Вселената, то и човечеството не би следвало да има уникално значение или място в нея. Понякога това твър­дение се нарича „Коперников принцип“, макар че Коперник никога не го е из­казвал. Популярната му разказвателна версия гласи: „Ние живеем просто на една малка планета измежду огромен брой подобни във Вселената, обикаляща около една типична звезда измежду милиарди такива в Галактиката, а наша­та Галактика е една измежду огромен брой подобни – така че ние сме просто кратко съществуващи прашинки, които нямат никакво особено значение“.

Но ето че точно четири века след смъртта на Коперник Картър заявява: „Да, нашето положение [на Слънчевата система] не е централно, но до извест­на степен е привилегировано по необходимост“. За разлика от Коперниковия принцип, Антропният принцип на Картър не е изведен от философски през­умпции, а от осъзнаването на ключовата роля на наблюдателя в описанието на Вселената. Несъмнен факт е, че Вселената съдържа поне един наблюдател, способен да я изучава: човека. Неговото съществуване е част от нейните особени свойства – ние живеем не в каква-да-е вселена, а в такава, която съ­държа в себе си разумни наблюдатели. Но за да се появят наблюдателите, най-напред трябва да възникне живот на въглеводородна основа (единстве­ната позната ни досега форма на живот) и той да съществува поне известно време. Такива условия, настоява Картър, не се осъществят навсякъде и във всеки момент от съществуването на Вселената – те са заложени от самите ѝ фундаментални свойства. Определението „фундаментални“ е много важно; появата на наблюдател не е обусловена само от уникални локални условия ня­къде в космоса, което може да се изтълкува и като щастлива случайност, а от основни параметри, задаващи физиката на Вселената като цяло.

Нека посочим само два примера. Силното взаимодействие между протоните и неутроните обуславя устойчивостта на атомните ядра. От над стоте химични елемента в Менделеевата таблица 25 се съдържат в нашето тяло и играят много важна роля за неговото функциониране. Съгласно Стандартния космологичен модел, всички те са възникнали или при първоначалния термояд­рен синтез, или в недрата на звездите, като впоследствие са били изхвърле­ни в космоса чрез взривове на свръхнови. Ако обаче константата на силното взаимодействие беше само с 10% по-малка, не би възникнал никакъв друг еле­мент освен водород! Обратно, ако ядреното взаимодействие би било само 4% по-силно, звездите биха живели много по-кратко и не би имало време и условия да възникне живот на планети около тях. От друга страна, устойчивостта на атомното ядро зависи и от баланса между силното и електромагнитното взаимодействие, тъй като протоните се отблъскват взаимно. Ако констан­тата на електромагнитното взаимодействие беше малко по-голяма, биха съществували четири пъти по-малко химични елементи, като биха липсвали критично важните за живота натрий, калций и желязо.

Тази линия на разсъждение може да бъде продължена с разглеждане на други фундаментални константи и параметри, предопределящи еволюцията на Вселената. Това правят Джон Бароу и Франк Типлър, като доразвиват пър­воначалната идея на Картър и я правят достъпна за по-широка публика чрез ключова книга, посветена на Антропния принцип.[8] Техният извод е, че за да е изобщо възможна появата на живота и на човека, стойностите на реди­ца параметри трябва да са били „настроени“ с впечатляваща прецизност още при Големия взрив. Независимо дали ще говорим за Антропен принцип, или просто за антропни съвпадения, не можем да избягаме от впечатлението за строг подбор.

Първото възражение, издигнато срещу Антропния принцип в научните сре­ди, е било породено от притеснението, че привнасянето на телеология във физичните изследвания би подкопало природонаучния метод в самата му същност. Това обаче е опровергано от по-нататъшното развитие на тема­та. Изучаването на „антропните съвпадения“ се подема от мнозина блестя­щи учени, голяма част от които нямат религиозни и в частност теистич­ни убеждения. В крайна сметка, главният мотив за задълбочено изследване на света, включително с помощта на природонаучния метод, е „дълбокото удивление от света“ (Сократ) – то не бива да се потиска от страх пред за­връщането на телеологията. Възможната религиозна злоупотреба с телео­логични аргументи не бива да възпрепятства внимателното изучаване на „антропните съвпадения“, особено като се има предвид големият им брой.

Други ранни твърдения, че Антропният принцип трябва да се разбира прос­то като „антропни съвпадения“, са неиздържани. Търсенето на конвенцио­нални обяснения на тези съвпадения, изведени от някаква фундаментал­на физична теория, не може да избегне самото впечатление за невероятно съвпадение. По думите на Стивън Бар: „Ако [съществуването на] животът изисква удовлетворяването на множество фини (delicate) съотношения, а определена физична теория също изисква удовлетворяването на множество фини съотношения – и тези съотношения се окажат едни и същи, то това би било фантастично съвпадение“[9].

Разбира се, някой може да продължава да настоява, че такова съвпадение просто се е случило. Но отново, както и при проблема за началото на време­то в Стандартния космологичен модел, такова заявление не може да се под­крепи с научно удостоверени факти. Това демаскира неговия метафизичен характер; тоест, то вече не е чисто научно твърдение. Застъпниците на подобен възглед трябва да признаят, че Вселената изглежда така, сякаш е създадена с целта на някакъв етап от развитието ѝ да се появи човечест­вото. (Р. Докинс, известен с войнстващия си атеизъм, използва практичес­ки същите думи по отношение на устройството на живите организми.[10]) А онези, които твърдо вярват, че в крайна сметка природните науки ще дадат отговор на всички възможни въпроси, ще продължават да търсят единстве­но естествени обяснения.

Една нова надежда за противниците на Антропния принцип е свързана с вече споменатите сценарии за множество вселени. При повечето от тези сцена­рии се предполага съществуването на практически безкраен брой простран­ство-времеви континууми/вселени, които не са причинно свързани помежду си и се характеризират с най-различни набори от космологични параметри – нашата Вселена е просто една от тях. Предлагат се и сценарии с една-един­ствена вселена, но състояща се от множество домени, в които базисните физични характеристики са различни.[11] Но при всички случаи се издига чисто натуралистично обяснение защо живеем именно във Вселена с толкова много „антропни съвпадения“. Предположението е, че това е просто ефект от го­лямата статистика; тоест, макар че вероятността е много малка, поради наличието на огромен брой от вселени (или домени) тя все пак е различна от нула. Тогава нашата „антропна Вселена“ не би представлявала особен обект, предназначен да стане дом за живота и съзнанието, а просто един от голя­мото множество съществуващи светове.

По-внимателното вглеждане в подобни аргументи обаче показва, че те не успяват да опровергаят теистичното убеждение във фина настройка на Вселената. Дори ако такава фина настройка може да бъде избегната на ниво на нашата Вселена (или на нашия домен), тази настройка просто ще се от­мести на едно по-високо ниво. Всъщност една вселена, в която възникват множество домени с различни физични характеристики, е доста специален вид вселена. В нея са заложени фундаментални закони, които могат да поро­дят толкова голямо многообразие от домени, че в поне един от тях да бъде възможен животът. Очевидно е, че такава представа сама по себе си прибавя още едно „антропно съвпадение“.

Сценарият с множество вселени е още по-проблематичен от чисто философ­ска перспектива. Първо, вместо да търси обяснение за съществуването на една-единствена Вселена, той постулира безкраен брой вселени, чието съ­ществуване изисква обяснение. Според него трябва да съществуват всички мислими и логически допустими вселени, като обитаемите вселени (подоб­ни на нашата) са само една от възможностите. Твърдението е фактически еквивалентно на отстраняването на разликата между възможно и реално: всичко, което е възможно, се актуализира. Второ, сценарият с множество вселени не може да предложи обяснение на реда и закономерностите в на­шата Вселена, на подчинеността ѝ на изящни и стриктни математически закони. Ако сценарият е верен, то трябва да се очаква, че нашата Вселена е изключение сред изключенията: тя прави възможно възникването на живота и на съзнанието и – независимо от това – е силно структурирана и подредена. Неизбежният извод е, че някой е избрал един от всички възможни светове. При това изборът е направен така, че животът и съзнанието да бъдат въз­можни. Което пък повдига много други светогледни въпроси относно целта на такъв избор и относно смисъла на живота в космологична перспектива.

Подобно на Стандартния космологичен модел, „антропните съвпадения“ и тяхното изследване откриват немалко възможности за задълбочаване на богословското разбиране относно Божиите намерения в сътворения свят. В тях можем да открием и промисъл, подпомагащ човечеството в пътя на познаването на Бога. Например, както изтъква американският астрофизик и християнски апологет Хю Рос, фината настройка предопределя появата на човека „на точното време“ в историята на Вселената, за да може да придо­бие оптимален поглед върху мащабите и величието на Божието творение.[12] Защото в нашата ускорително разширяваща се Вселена хоризонтът ни все повече ще се стеснява.

* * *

В заключение ще изтъкна отново високата стойност на съвременната кос­мология за християнската апологетика. Страховете на някои вярващи, че изследванията на еволюцията на Вселената ще замъглят или оспорят биб­лейското Откровение, са неоснователни. От друга страна, атеистично настроените мислители напразно се надяват, че космическата наука ще из­мести по естествен начин религията. Вместо да предложи окончателни от­говори на въпросите, които човечеството си задава от своята зора, съвре­менната космология поставя още по-дълбоки светогледни въпроси. Те могат да намерят задоволителни отговори от теистична и в частност от хрис­тиянска гледна точка. Следователно главна задача пред християнската науч­на апологетика е да оценява физичните идеи и теории не според чисто науч­ните им достойнства или слабости, а според философските им импликации.