Ник Кейв разговоря за скръбта и творческия процес с бившия Кентърбърийски архиепископ Роуън Уилямс

Срещам[1] се с Ник Кейв в канцеларията на църква в централен Лондон. Обстановката е малко сюрреалистична – твърди дървени столове, разнос­тилни шкафове и мебели, светлозелени чаени чаши. Дългата и бурна кариера на Кейв като един от най-известните изпълнители и автори на песни през последния половин век, време, в което той се бори с травми и зависимости, създали му репутацията на човек, достигнал до ръба на човешката креатив­ност, на пръв поглед не предполага срещата ни да бъде точно на такова мяс­то. Но когато той влиза – какъвто го познаваме, висок, слаб, блед, с тъмен костюм и бяла риза под черното палто – не показва никакви признаци на обър­каност. Ник Кейв не се чувства чужденец тук – израснал в австралийския град Уангарата, където е пял в църковния хор на местната катедралата „Света Троица“, през цялата си кариера той е изумявал своята публика с текстове, в които често присъстват Бог и Библията.

В книгата Вяра, надежда и клане – разговор между него и музикалния журна­лист Шон О’Хейгън[2], Кейв със сурова искреност обяснява как неговата твор­ческа енергия е била подхранвана от мъчителната скръб и от изживените от него загуби. В центъра на всичко е смъртта на 15-годишния му син Артър през 2015 г., паднал от скала близо до Брайтън, но това е само една от много­то загуби в неговия живот. Сърцето му след това е разбито и от загубата на друг негов син, 31-годишния Джетро. Ала за него всичко това се превръща в причина за осъзнаване на светостта. И в повод отново да изпита чувство за принадлежност към една разкъсвана, трудно изразяваща се и ранена общ­ност, каквато е Църквата.

Когато издателят ме помоли да споделя своето мнение за Любов, надежда и клане, осъзнах, че малко книги са ми показали по-ясно как скръбта и твор­чеството могат да си взаимодействат. Книгата показва и как вярата, без да дава ясни и утешителни отговори, ни вдъхва сили да се вгледаме в ужасното, без да сме отчаяни или да се опитваме да избягаме. Вярата на Кейв не е вяра на човек, който търси лесни изходи или бързи отговори. На едно място той говори как след смъртта на Артър е почувствал „духовна дързост“, описана от него като „безразсъден отказ да се примири със състоянието на света“. Когато се срещаме, искам да поговорим тъкмо за това безрасъдство.

И още в началото той ми казва, че за него книгата е била шанс за освобож­дение, за изразяване на това, което никога не е имал възможност да изкаже, както и че това няма да бъде неговата последна дума.

„Помогна ми да събера на едно място разпръснатите фрагменти в моите мисли за религията“, казва той. От този момент той започва своето зав­ръщане към Църквата. „Сега не изпитвам онази внезапна и студена паника, която ме обземаше, когато отивах в църква.“ Според него това се дължи на „привилегията“ която има да говори открито за своята вяра и „да бъде при­ет сериозно“. Допълва, че вече е преодолял разбирането да мисли за религиоз­ната вяра и практика като за нещо „полезно“ – „разбирането, че да вярваш е важно, защото е добре за теб“. Споделям с него мисълта на един мой бивш студент, според когото църквата е мястото, където си оставяш нещата, които няма къде другаде да оставиш, и той ентусиазирано я одобрява.

„Думи като преклонение, благодарност, преданост, благодат – тези думи ка­рат много хора да се чувстват неудобно, но те са в сърцевината на всичко останало. Проблемът е, че през живота си не съм бил особено духовен човек. Не съм преживял „духовното“ пътешествие, което е толкова характерно за ХХI век. Ала откакто се помня, винаги съм бил очарован от личността на Иисус, много преди да имам ясна представа за съществуването на Бога.“

Един германски богослов от 60-те години на ХХ век, Вернер Пелц[3], описва Иисус като Този, Който винаги „ходи пред нас“, словата Му ни водят към непозна­та територия и изискват от нас да бъдем такива, каквито все още не сме. Питам го дали това му звучи близко.

Да, познато му е. Изненадващо съвпада с опита му от създаване на песни. „Това е място, което съществува и до което самият аз трябва да достиг­на – казва той. – Появява се внезапно. Винаги така съм подхождал към създа­ването на една песен. Всяка сутрин ставам и започвам да пиша. Предполагам, същото се случва и с вярата, когато тя стане част от живота на човека.“

Също като наблюдението на птици, казвам аз: стоиш неподвижно, без да зна­еш какво ще се появи.

„О, Боже, писането на песни е същото изживяване – ми казва той. – Когато в девет часа седна на бюрото си с целия си скептицизъм и чувство за обър­каност, съм обзет от ужасна празнота, която сякаш потвърждава всички най-лоши мисли, които имам за себе си като творческа личност. Ала посте­пенно нещата започват да се избистрят, на малки фрагменти – изникват малки, ярки идеи, които пронизват това тъмно пространство. А сетне през месеците се натрупва някакъв импулс, фрагментите се събират в едно и за­почват да приличат на истинска песен.“

Отбелязвам, че хората подценяват значението на слушането в творческия процес, начина, по който ухото улавя някаква мисъл или мелодия.

„За мен изживяването е визуално – ми казва Кейв. – Една строфа сама по себе си няма стойност. Тя изглежда мъртва. Едва когато до нея добавиш друга стро­фа, нещо започва да се случва. Тогава духът слиза! Когато си го правил дос­татъчно много пъти, знаеш, че ако това се случи – наричам този прекрасен малък танц между строфите „проблясък“ – тогава знаеш, че нещо се случва.“

Говорим след това за опасностите от самокритиката и пренаписването, а това води до пренапрягане – намираш една песен за красива, сетне откриваш, че звучи куха, докато една отхвърлена по-рано строфа може да се превърне в нещо завладяващо. Сещам се за Ленард Коен, казва Кейв – толкова много изу­мително поетични текстове, „сякаш сами се изливат“, но си мисля и за момен­тите на предозиране, когато отместваш погледа от това, към което той те води, а си мислиш колко е умен. Споделям, че това не е много по-различно от проблема, с който се сблъскваме в медитативната или съзерцателната молитва, когато единственото, което трябва да избягваме, е да се вглеж­даме в себе си и да се питаме: „Добре ли се справям?“. Кейв се съгласява, след като си припомня наученото от дългия период, когато е практикувал меди­тация. „По никакъв начин не съдиш преживяното. Самонаблюдението няма голяма стойност.“ Нещата не се случват, понеже силно желаеш да се случат.

Въпросът как да медитираш успешно се появява често в онлайн форума на Кейв, Red Hand Files, който той започва през 2020 г. Кръстен на една от най-из­вестните му песни, Red Right Hand (на свой ред вдъхновена от Изгубения рай на Джон Милтън, където пурпурната десница символизира божественото възмездие), това е място, където широк кръг хора, далеч не само почита­тели, споделят своите проблеми и въпроси, а Кейв им отговаря. Сайтът се е превърнал в място за нещо като духовен разговор между Кейв и неговата публика. Казва как „един от въпросите, който изниква постоянно, е: „Искам да бъда креативен човек, но нямам вдъхновение“. Мислят, че нещо ще падне от небето и ще получат вдъхновение. Но за мен творчеството е практика, ритуал, приложение“. И целта му не е себеизразяване, казва той, а средство за „създаване на пространство“. В книгата си Кейв разказва как албумът му от 2019 г. Ghosteen е бил опит да „създаде пространство“ за своя син Артър в тежкия период след смъртта му.

„Да, към това се стремях – казва той. – Опитвах се да създам простран­ство, където Артър да може да живее. Място, където духът му да пребива­ва. Разбира се, сега нещата са много по-различни... Мисля, че се научих как да включвам в моята работа едновременно и неговото отсъствие, и неговото присъствие, бавно откривайки други неща, за които да пиша.“ Сега въпросът е за създаване на пространство „около“ Артър, а не само „за“ него.

Всичко това е накарало Кейв да преоткрие нещо, което може да се опише само като радост, чрез „една по-различна връзка със света“: откриването на „изб­лици на радостта“, скрита светлина, която съжителства с „тъмното, праз­но пространство“ на загубата. Тази радост няма много общо с „чувството на щастие“ или удовлетворение. „Тя е там независимо от самите нас... без да е свързана с нещо друго.“ И тази дихотомия, настоява Кейв, е фундаментална за религиозния импулс. Тя обяснява защо в църквата той успява да усети как­то съмнението и болката, така и чувството на утеха и сигурност.

Не е лесно това да бъде обяснено на хора, които се намират в първия етап на загубата, предполагам. Не, не е лесно и на по-късните етапи, добавя Кейв, когато възниква изкушението да се оставиш скръбта да „затвърди отсъст­вието“ и да те определи, така че да нямаш сили да продължиш напред. „Не можем да отделим себе си от тези загуби, можем обаче да продължим да живе­ем и да създаваме нещо ново, носейки в себе си това чувство за загуба.“

Творческият процес не трябва да се опитва да пренебрегва или да разкрася­ва нещата. Припомням на Кейв една негова лекция в центъра „Саутбанк“ от 1999 г., където той говори за шокиращите образи на насилие, срещани в ня­кои от Псалмите. В тази лекция той казва: „В Библията, и особено в Стария завет, откривах отново и отново как стиховете за възхита, екстаз и любов могат да съдържат в себе си на пръв поглед противоположни чувства – ом­раза, желание за мъст, кръвожадност и т.н., и че тези чувства не са взаимно изключващи се. Тази идея остави траен отпечатък върху моите песни“.

Кейв разказва и за хората, които пишат в Red Hand Files и които почти са об­себени от идеята, че „този свят е гаден, този свят е прецакан. Как мога да искам да имам дете в този свят?“, питат те. „Как може да говориш за всичко това, когато сме на ръба на екологична катастрофа? А пък аз мисля, че ос­новното послание на Вяра, надежда и клане – което по същество е религиозно послание – е, че трябва да успеем да погледнем отвъд своето отчаяние, за да си представим свят, който си заслужава да бъде спасен. Надеждата е акт на въображението.“

Припомням му будистката притча за един човек, който бягал от тигър, стиг­нал до ръба на една скала, спуснал се няколко метра надолу и се хванал за крехко стъбло, излизащо от скалата. А в процепа от скалата видял да расте малко цвете. И изведнъж си казал: „Колко е красиво!“. И двамата се смеем. Моят опит от разговорите ми с обезкуражени млади хора сочи, че главното предизвика­телство е в това да ги насърча да видят къде е цветето, което изниква от скалата и което ще ги накара да се отворят за радостта. „Когато бях млад, бях като вампир – казва Кейв, – засмуквах всичко, което можех... Беше прекрас­но време, ала аз бях напълно и изцяло погълнат единствено от себе си.“

Казва, че загубата на Артър го е направила по-съпричастен и свързан със све­та. „Превърна се във взаимоотношение, нещо като вибрация в света, коя­то ми носи усещането за присъствието на трето същество. Аз съм част от една дълбока и пълноводна река на страданието... Шокиращо беше открити­ето, че моята собствена трагедия в някакъв смисъл е „обикновена“. Тогава се почувствах част от нещо. Някой го нарече „клуба, на който никой не иска да бъде член“. За първи път открих, че започвам да ставам по-пълноценна, напъл­но реализирана личност, а не личност, която е частична и фрагментирана.“

Говори с ентусиазъм за поезията на Стиви Смит[4] – „сложни мисли, облече­ни в дяволски език на дете“, детски рими, в центъра на които е една неиз­мерима трагедия и шок. Смит казваше, че не може да се принуди да не вярва напълно, израз, който Кейв много харесва. Стихотворението ѝ за Иисус по Евангелието на Марк „Въздушният Христос“ описва Спасител, Който не тор­мози и не заплашва: „Иска само да бъде чут как пее“.

„Косачът“ на Филип Ларкин[5] е друго от любимите му стихотворения с трога­телния си завършек: „Трябва да се грижим един за друг, да бъдем мили, докато все още има време“.

После с особено внимание се връща към Red Hand Files. „Получавам въпроси от хора, загубили своите деца или партньори, често много отдавна. Писмата им са толкова открити и показват такава голяма ранимост, става ясно, че те не са могли да говорят за покойния си близък, защото е отминало времето, в което могат да говорят за своята скръб.“

Звучи стряскащо. Ала Кейв пояснява, че хората не искат да те слушат да го­вориш за такива неща на социално събитие, а и ти не искаш да говориш само за това, сякаш е единственото, за което можеш да говориш. И все пак човек се нуждае от време и пространство, „за да вдъхне, макар и за миг, живот на този, когото обича“. И тъкмо затова съществува Red Hand Files – да създаде място за изгубения живот, „да събере духовете на тези, които сте загуби­ли“. „Не е ли същото, заради което съществува и Църквата?“, пита ме той. Общността на светиите, цялото небесно войнство?

Стига това да беше чувството, изпитвано от повечето хора през повечето време, отговарям аз; но да, съгласявам се, Църквата е за това. А дали това е причината, пита се Кейв, че след пандемията някои хора започнаха да се от­насят по-сериозно към християнската вяра? Напоследък около масата сре­щам все повече хора, които срамежливо си признават, че от време на време тайно ходят на църква. „На публично равнище след пандемията нещата се влошиха – казва той. – Но какво се случва под повърхността? Дали ние, или поне някои от нас, не сме се пробудили за основните въпроси за това кой и какво истински има значение за нас?“

Времето ни изтича. Но искам да засегна още една тема. Наскоро Кейв прив­лече медийното внимание с острата си реакция към програма на изкустве­ния интелект, за която се твърди, че може да създава песни в неговия стил. „Пародийна реплика“ и „гротескна подигравка с това какво значи да си човек“ са част от думите от неговия коментар, които е възможно да бъдат цити­рани тук. Но Кейв ми напомня, че не за първи път повдига този въпрос. Вече е коментирал, че изкуственият интелект може да композира песни „по поръч­ка“, създадени да предизвикат точно тези емоции, които искате да предиз­вика. Докато „изкуството се основава на човешката дързост, то е свързано със смелостта да надхвърлим своите ограничения“. А за разлика от човека, изкуственият интелект няма чувство за тези ограничения. Изкуственият интелект „не е достатъчно раним, за да сътвори нещо, което да бъде убедително трансцендентално“, казва той (израз, който може да ми отнеме няколко години, за да го осъзная напълно).

Изкуството произхожда от едно специфично, уникално място в човека – от конкретни и неповторими преживявания на скръб и радост. Ала какви биха били последиците, ако започнем да очакваме от изкуството да ни донесе емо­циите, които мислим, че искаме? Нима изкуството не се отнася до открива­нето на това, от което не сме знаели, че имаме нужда? „Точно така – казва Кейв. – Изкуството носи в себе си нещо, от което не знаете, че се нуждаете.“

Затова и трябва да се отнасяме с известна предпазливост към всеки опит за самоцензура. В своя статия в Red Hand Files от юни миналата година Кейв нарича свободата на словото средство за „освобождаването на душата на нашия свят“. „Свещеният дълг“ на изкуството, продължава мисълта си Кейв, се състои в това да те накара да се преосмислиш, да те мотивира да дейст­ваш по различен начин, дори и като провокира понякога възмущение. Нашето обществено здраве определено се нуждае от дисонанса. „Какво ни кара да се страхуваме толкова много от идеите? – пита Кейв. – Искаме ли въобще да се променяме и да израстваме?“

Зимният следобед наближава. Разговорът сякаш вече е достигнал до точка­та, след която може да продължи безкрайно, което, допускам, е и разумният момент той да завърши. Тръгвам си с усещането, че съм срещнал човек, кой­то е бил – и дори е живял – на места, посещавани от малцина от нас, места, в които малцина от нас биха оцелели с такава радикална и ясна надежда. Кейв е емоционален, открит, мил и проникновен – достатъчно раним, за да сътвори нещо, което е убедително трансцендентално. Поне за мен този следобед до­несе един от „проблясъците“, изживявани от него.

* * *

Ник Кейв е роден в щата Виктория, Австралия, през 1957 г. Майка му е библио­текарка, а баща му – учител. След като се премества в малкия град Уангарата, започва да пее в църковния хор в катедралата, но малко по-късно си спечелва репутацията на бунтар. На 13 години е изключен от гимназията в Уангарата за непристойно поведение към момиче. На 19 г. той вече е в полицейското уп­равление за кражба, откъдето излиза, след като майка му плаща гаранцията. Тогава майка му му казва, че баща му е загинал в автомобилна катастрофа. По-късно той ще напише как „смъртта на баща ми създаде в живота ми ва­куум, пространство, в което думите започнаха да плават, да се събират и да откриват своя смисъл“.

Заедно със съученици създава първата си група, напуска училището по изкус­тва и се посвещава изцяло на музиката. През 1980 г. неговата постпънк гру­па сменя името си на The Birthday Party и се премества от Мелбърн в Лондон, където хаотичните им концерти – често съпътствани от физически сблъ­съци с публиката – им спечелват прозвището „най-агресивната група във Великобритания“. Междувременно Кейв все повече се пристрастява към херо­ина и амфетамините, а след това в продължение на две десетилетия се бори със своето пристрастяване. Изчиства се благодарение на своята съпруга, дизайнерката Сузи Бик, която среща през 1997 г.

След разпадането на групата The Birthday Party през 1983 г. Кейв се премества в Берлин. Там заедно с Мик Харви сформират Nick Cave and the Bad Seeds, която се превръща в неговия най-траен проект. Вдъхновявана от блуса и южняшка­та готическа литература, групата става известна със своите мрачни текс­тове и енигматично сценично присъствие на Кейв.

В своите песни през последните години Кейв често се завръща към темите за скръбта, любовта и загубата, особено след смъртта на 15-годишния си син Артър, починал през 2015 г., който има брат близнак, Ърл. Малко по-късно уми­ра и най-големият син на Кейв, 31-годишният Джетро Лазенби, отгледан от майка си, австралийската манекенка Бо Лазенби. (Кейв има и 31-годишен син Лука, роден десет дни след Джетро от първата му съпруга, бразилската жур­налистка Вивиан Карнейро.) През септември 2022 г. пред Ню Йорк Таймс Кейв обяснява защо ще продължи да говори публично за загубите си. „Мисля, че скър­бящите хора са наясно със съществуването на „срок на годност“ за тяхното собствено страдание – казва той. – Ала по отношение на Артър и Джетро аз не мога просто да си измия ръцете и да кажа: „Добре, продължавам напред“.

 

Превод от английски: Момчил Методиев