С отец Ангел Дерекювлиев разговаря Сандра Керелезова

Първата асоциация, когато чуем името „Столипиново“, са онези бло­кове на улица „Сокол“, „постлани“ с дебел килим от боклуци отпред. За тях казват, че асансьорите им не работят, тъй като шахтите са запълнени с боклуци до третия етаж… За някои надеждата, че про­мяната (вътрешна, която безус­ловно се проявява и навън) има шанс да настъпи и жителите на „най-го­лямото ромско гето на Балканите“ сами ще пожелаят да живеят по различен начин, е инфантилна наивност. За християнина обаче светлината на надеждата би трябвало да просветва и в най-безнадеждната тъма… Именно за търпението и постоянството по пътя към духовната промяна и изграждането на жива енория разговаряме със свеще­ник Ангел Дерекювлиев, председател на храма „Св. пророк. Илия“, който се нами­ра именно в „Столипиново“, район „Източен“ на град Пловдив.

Отец Ангел, в началото на нашия разговор ще споделите ли за вашия път към вярата и към свещенството?

Пътят на свещенството е Божие дело, призив. Може да бъде миг като при онзи въпрос към апостола „Савле, Савле, що Ме гониш?“, и хоп, вече си избран, вече не си Савел, а Павел. Но може да бъдем призовавани през целия ни живот. Като път с много кръстовища, но със зелена светлина. По този път вървим уж смело, но спираме на всяко кръстовище и се оглеждаме не защото не знаем правилата за движение, а просто защото ни е страх да преминем. Мисля, че така се случи и в моя живот. С вярата бях закърмен още от дете, от прабаба ми, от баба ми, от моята майка, за което съм им благодарен. Благодарен за кръщението ми в ранна възраст, за службите и молитвите в селския храм, за участието ми в дългите погребални служби и процесии (на село на децата не се спестяваше нищо), за посещението ни в близките манастири – Араповски, Бачковски, Кукленски. Имайте предвид, че всичко това се случва в онези ате­истични времена. Благодарен съм за силната вяра на жените, които са ме отгледали!

После дойде демокрацията и вече беше разрешено, пък и донякъде модерно да се говори за вяра. Тогава, в началото на далечната 1990 г., много хора още се страхуваха да изповядат вярата си, но не и нашата класна ръководителка, която покани на открит урок свещеник, баща на мой съученик, който да ни поговори за Библията и за християнското учение. Не мога да кажа дали расо­то му, дали словата му, които чухме, са ме впечатлили и докоснали повече в онзи момент, но нещо пламна. Тогава започнах да разпитвам за Семинарията. Тя пък се оказа, че се намира до гара Черепиш, до Черепишкия манастир, в „оня Диарбекир“ по думите на завършилите семинаристи и свещеници паралелци. Признавам, че тогава се уплаших и приключих с въпросите и с желанието си да уча в семинария. Подадох си документите и бях приет в местния Техникум по електротехника. Но Господ зовеше. След лятната ваканция, да кажем слу­чайно, се срещнах с моя съученик Иван, син на отец Рашко (светла му памет!), нашия първи лектор по богословие. Споделих с него, че ще уча за радио- и те­левизионен техник, а той пък каза, че ще учи в Семинарията. В Семинарията в Пловдив, в центъра на града, в сградата на Английската гимназия, същата, в която е сниман филмът „Вчера“. Тогава така я знаеха повечето пловдивча­ни. После разбрах, че и преди е била собственост на Светия синод и че там до 1944 г. се е помещавала Пловдивската духовна семинария, наследница на Цариградската духовна семинария. И ето че пак започнах да разпитвам. Тогава Иван (сега моят събрат отец Иван) ми каза, че приемният изпит е минал, но ще се организира втори, защото още има свободни места, за да се сформира пър­вият випуск на възстановената Семинария. Пак желание, надежда, още един зелен светофар. На другия ден отецът ни заведе в духовното училище. Няма да забравя, там, в средата на двора, един до друг стояха и разговаряха архи­мандрит Евлогий (сега епископ, игумен на Рилския манастир) и Пловдивският митрополит Арсений, светла му памет. Взехме благословение от архиерея, а той ме попита за името. Казах Ангел, а той: „Е, Ангеле, Иване отидете да по­могнете, че тази семинария има нужда от храм“. Храм? Къде? Изпратиха ни в едно голямо приземно помещение в западното крило на сградата, което беше пълно с вехтории, строителни отпадъци и боклук, останал от гимназията. Оказа се бивш физкултурен салон. На тавана му още стояха куките на гим­настическите халки. Там се запознахме с други наши връстници, които вече разчистваха и също като нас не вярваха, че от това ще стане храм. Но стана. Това беше нашият учебен параклис. Там казахме първото си „Отче наш“; там прочетохме първите си предначинателни псалми; изпяхме първите си тро­пари, стихири, изнесохме първата си проповед. В този храм много от нас на­правиха първата си изповед и приеха първото си причастие. Още същия ден си изтеглих документите от техникума, занесох ги в семинарията и вечерта съобщих на родителите си, че вече ще уча за свещеник. Първо се изненадаха, но после ме подкрепиха. Благодарен съм, че винаги са ме подкрепяли във всич­ко, стига само да бъда отговорен към всяко мое начинание.

После дойде казармата. Реших да изкарам военната си служба, преди да кан­дидатствам. В годината след уволнението си (1997 г.) кандидатствах и ме приеха в Богословския факултет в София. Политическата и икономическа обстановка в страната не се беше подобрила много. Трудно изкарах първата си година като редовен студент. Преминах в задочна форма на обучение, за да мога да работя и да уча едновременно. Така между Пловдив и София, рабо­та – очни, работа – изпити, загубих много от духа и атмосферата на висше­то богословско образование. Нямах възможност да посещавам редовно недел­ните и празнични богослужби, но се оказа, че се справям добре в сферата на търговията. Пак се отклоних от пътя на служението, но Господ прибира в кошарата. Един ден ми се обади епископ Евлогий и ми предложи да поема пос­та на секретар в Пловдивската духовна семинария. Приех с радост и отново на прав път.

Началото ми като секретар в семинарията беше трудно, нямах нужния адми­нистративен опит. Цялата кореспонденция се пишеше на пишеща машина. Заварих огромен архив, който трябваше да се подреди. Не познавах част от възпитателите и учителите, а вече имаше и три нови випуска. Едновременно бях секретар, деловодител, помощник-счетоводител, заместник на отсъст­ващи по болест учители, а и една година бях класен ръководител. Така 12 го­дини при трима ректори. В този мой житейски период се венчах, родиха ми се две от трите ми деца, а в началото на 2011 г. бях ръкоположен за дякон и све­щеник от Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай.

Вие започвате да служите в храм „Св. пророк Илия“, в близост до който живеете, шест месеца след като сте ръкоположен за свещеник. Как ви из­глеждаше тази енория тогава и каква е тя днес?

Да, близо шест месеца бях секретар в расо. Беше ясно, че не мога да остана свещеник без енория, но не можех и да напусна Семинарията просто така. Предстоеше завършване на випуска – матури, дипломи, удостоверения. За повечето дейности отговарях аз. През цялото това време подготвяхме мой заместник. Аз пък вече желаех да започна енорийска служба, независимо къде. Тогава, през есента на 2011 г., ме извикаха в митрополията и Негово Високопреосвещенство ме уведоми за решението си да поема служението и делата на храм „Св. пророк Илия“ в Пловдив, Район „Източен“, квартал „Дружба“ или „Столипиново“, както е известен със старото си име. Тук съм израснал от дете, тук съм ходил на детска градина и съм учил до осми клас, тук са израснали децата ми. Цял живот съм живял в този район, тук живея и до днес. Познавах добре квартала, неговите особености и неговите жители. Но не бях запознат с положението, в което се намираше енорийският храм. От години храмът при Семинарията беше мястото, в което се черкувахме с моето семейство. Не звучи добре, но по това време в Пловдив храмът беше известен като „циганската църква“. Малко бяха тези, които знаеха на кой светец е посветена. Заръката на митрополита към мен, когато ме изпраща­ше на служение, беше, че това не е редно и трябва да се промени.

Приех делата на Църквата и наистина нещата не изглеждаха никак добре, в никое отношение. Положението беше трагично. Без документи за собстве­ност. Сградите, със съсипани от влагата стени и с течащи покриви. Дворът, обрасъл с треви и храсти. Оградата, с бодлива тел и стърчащи стъкла от счупени бутилки. От улицата към храма се влизаше през една тясна вратичка с телена мрежа. После се вървеше по една пътека с изронен цимент и счупе­ни плочки. Помня, че една майка се опитваше да бута детска количка по тази пътека, но гумите ѝ засядаха и тя постоянно я повдигаше. Аз пък, вместо да ѝ помогна, влязох в храма, защото се засрамих. Абсолютно всичко трябваше да бъде сменено или да се изгради отново, но и средства нямахме. Някак обаче тази картина не ме отчая. Притесненията дойдоха след първите ми недел­ни и празнични служби. Почти нямаше хора, като изключим пет-шест жени, които ревностно идваха да пеят, един клисар, който да запали кандилата, и двете жени на пангара. Благодарих на Господ, че ги има и тях, защото без тях нямаше да има богослужение.

От всичките наследени неуредици бях забравил, че храмът се намира в ром­ската махала. Но тя побърза да напомни за себе си. Отношението към храма като сграда и дейност беше като към нещо досадно, нещо излишно, което пречи на махалата. Всекидневно се хвърляха камъни по църквата, някои от съ­седите си хвърляха торбите с боклук в църковния двор, хей така, да не ходят до кофите. Много често идваха младежи, на групи, с хулигански прояви: хвър­ляха умрели животинки в храма и бягаха или пък влизаха шумно да си направят снимки с телефоните, а когато им направиш забележка и ги изгониш, те за­почваха да псуват и да хвърлят камъни. Викаха „гяур“ и бягаха. По-късно раз­брах, че тези деца и младежи са били изпращани да провокират. Няколко пъти ми рязаха гумите на колата, чупиха катинарите и слагаха клечки в патроните на вратите. Вечер пък прескачаха оградата, влизаха в двора, просто така, да покажат, че могат. Нарочно обръщаха пейките и късаха цветята. Видеха ли някакво желязо да се откърти отнякъде, взимаше се. Повечето сгради бяха без улуци от тези набези. Не се плашеха нито от СОТ, нито от полиция. Не знам как, но в мен се появи някаква ревност към храма и служението. Поисках той да оцелее и да пребъде...

Някъде в първите месеци от служението ми, ровейки се сред прашните ар­хиви, открих нещо като летописна книга, в която първите настоятели на храма са описали обстоятелствата около построяването му. Прочетох за нуждата на хората от собствен храм, повечето от тях изселници от Беломорска Тракия и Егейска Македония. За учредяването на инициативен комитет, на който първо решение е било църквата да бъде посветена на свети пророк Илия. За местното читалище, което е събирало средства за построяването на храма чрез различни благотворителни инициативи. За настояването на махленците (така си викат старите жители на кварта­ла) пред Митрополията да бъдат отделна енория с енорийски свещеник, а не причислени към енорията на храм „Св. великомъченица Неделя“. Това не беше типичната история на така наречените „ктиторски“ църкви, а на храм, пос­троен със скромните средства и доброволен труд на отрудени хора зана­ятчии, земеделци, скотовъдци, талигари и файтонджии. Не ги беше отчаяло дори Чирпанското земетресение, опустошило половината град. Така вече си окачих и дълг към тяхното дело и памет.

През годините, преглеждайки служебната кореспонденция, разбрах, че това е подходът на ромите от района към всички мои предшественици – да бъ­дат сплашвани, да ги докарат до крайности и да си ходят. Намерих десет­ки писма на мои предшественици с жалби до различните институции и до Митрополията с молба да бъдат прехвърлени в друга енория. От тези ис­тории храмът беше заприличал на бункер. Всички прозорци бяха с решетки и телени мрежи против набези и против летящи камъни. Освен онази вратич­ка към двора имаше и портал, но постоянно стоеше заключен. Храмът има два входа, но единият се отключваше само на Възкресение. Имало е дворна чешма, но понеже влизали клошари и наркомани, я затворили. Разказаха ми, че имало един огромен розов храст, но понеже влизали и късали цветовете му, го изрязали до дъно. Няма цветя, няма проблеми. Аз пък реших и убедих църков­ните настоятели да променим това. Отворихме всички врати. Изградихме градини и посадихме първите цветя. Пуснахме дворната чешма. Изрязахме бодливата тел, стърчаща от оградата. С първите събрани средства от да­рения проектирахме и направихме голям портал от ковано желязо, като така разширихме и онази пътека. Малко прекалихме, но в този портал вплетохме всички възможни християнски символи, а отгоре му сложихме голям, боядисан със златна боя кръст. На арката изписахме „Храм „Св. Илия“ с големи златни букви. Да, изпуснахме „пророк“, но искахме името да е в средата и да се вижда отдалеч.

После се оказа, че така сме обявили своеобразна война на противниците на храма, и започна битка. Този портал се оказа голямото предизвикател­ство за тях. Целеха го с камъни – ние ги събирахме. Заливаха го с буркани с боя – ние боядисвахме отново. Къртиха детайли от него – пак заварявахме.

Сменихме десетки брави и панти. Не просто късаха засадените от нас цветя и растения в двора, а направо ги изкореняваха. Ние пък пак засаждахме. Така беше не ден или два, а повече от три години. И явно спечелихме. Спечелихме с търпение, с постоянство, с помощта, разбирането и подкрепата на ено­риашите. За тези издевателства не сме подавали жалби до полицията (ра­йонното управление е на двеста метра от храма), до институциите, дори до Митрополията. Принудихме се да сигнализираме само когато откраднаха църковната каса за дарения.

Междувременно не пропускахме празнично и неделно богослужение. Хорът ни се увеличаваше. Богомолците също. Започнаха да идват млади хора, всеки със своите си радости и тревоги, идваха с все по-смислени въпроси като тези за поста и за тайнствата Покаяние и Евхаристия. Постепенно онези, кои­то пристъпваха към Причастие, се увеличаваха. Имам си една моя теория за работата в една енория. Понеже през годините смених поне три Требника, забелязах някаква закономерност: първият требник беше захабен на страни­ца 506 – молитвите за благославяне на хляб, трапеза, курбан (за това влизаха основно вярващите по това време); вторият – на страниците, на които са поместени молитвите над родилка в четиридесетия ден и тези на светото тайнство Кръщение; на сегашния, на третия, са му захабени основно стра­ниците на тайнството Покаяние. Та теорията ми е: ако искаш да провериш докъде е стигнал духовният живот в една енория, разгърни требника на ено­рийския свещеник.

Да не забравяме за ежедневните чудеса, на които бяхме свидетели. Няма истински църковен живот без невидимата Божия намеса. По време на този труден преход Господ ни подкрепяше, като ни изпращаше точните хора в точния момент. Все ставаше така, че точно когато ни свършваха средства­та да довършим някое дело, някой идваше и питаше – отче, с какво и как да помогна?! Също като с библейската вдовица от Сарепта Сидонска, делвата с шепа брашно и гърнето с елей никога не оскъдняваха. Не разбирах как става­ше така, че ми се доверяват хора, които никога не са ме познавали. Разбрах, че трябва да не спираме да работим. Пет лева да имаш, но да купиш малко цимент и пясък, една тухла и да я положиш в порутената ограда.

Eнорията заживя своя си енорийски живот. Целият квартал вече знае къде се намира техният православен енорийски храм. Не можете да си представи­те как въодушевено и от сърце пееше целият храм на Илинден тази година! Пожелавам такива служби на всеки духовник.

В предварителния ни разговор нарекохте енорията на „Св. пророк Илия“ „различна“. С какво е различна тя?

Мисля, че няма еднакви енории и не трябва да има. Ако бяха еднакви, св. апос­тол Павел щеше да е оставил само едно послание и толкоз. Но виждаме, че ни е оставил послания до жителите на различни градове, лично до хора с различен произход (Тимотея, Тита, Филимона), до цял етнос (Посланието до евреите).

Нашата енория е различна не само с това, че се намира в центъра на най-голя­мата ромска махала в град Пловдив, а и в цяла България (особено е известна по време на избори). Говорил съм със свещеници, председатели на храмове, нами­ращи се в махалите на други градове в страната, и виждам, че животът във всяка е различен.

Понякога сутрин рано, когато няма богослужение, стоим на пейката с кафе в ръка аз, клисарката Тоска и моят събрат отец Мирослав, а покрай нас кар­тина: клошар, събудил се под терасата на някой блок, ще поздрави, па ще си умие очите на дворната чешма (някои си носят сапун да си измият и глави­те), ще пие от нея и ще каже: „Охаа, няма такава сладка вода“ (то тя си е от градските тръби, пък и няма друга в района, от която да се напие); пос­ле някой наркозависим, който е преспал в близ­кия подлез или на ав­тобусната спирка, ще мине през същата про­цедура, но задължител­но ще завърши с: „Има ли нещо за ядене и попе, ша ми дадеш ли някой лев?“. Тоска ще стане и ще му даде храна. Ясно ни е парите за какво ще ги даде, затова не дава­ме, но гладен никой не сме върнали; после някой комшия ще запали колата и тръгвайки за работа, ще надуе музиката, някой турбо кючек; бездомно куче от махленската порода „коферман“ (така наричат мелезите, дето се изхранват от кофите за бок­лук) ще мине през двора, ще спре, ще ни погледне отблизо, все едно ни поз­дравява, и ще отмине; щъркелът ще затрака с клюн над главите ни (в двора на храма се намира единственото гнездо на щъркели в целия град Пловдив); комшийката ще хване метлата да почисти пред църковния портал, мърмо­рейки си нещо, понеже предната вечер са празнували до късно и са оставили боклуци; от съседната улица ще се чуе полицейска сирена или тропането на боклукчийския камион. Тогава с отец Мирослав се споглеждаме и си казваме: „Е няма такава енория“.

Без да преувеличавам, ще кажа, че всеки ден се случва нещо различно или се появява някой нов образ от махалата, с когото завързваме разговор и науча­ваме нещо ново. С дни мога да ви разказвам истории, които никой друг няма да ви разкаже.

В новозаветните времена между юдеите и самаряните е имало издиг­нати стени. Може ли да направим аналогия от тези библейски образи в съвремието – с отношенията между българи и роми? И доколко зависи от Църквата, от свещениците да полагат усилия тези стени да се събарят?...

Вече ви споменах за онези грозни дувари с бодливата тел. Е, ние буквално съ­борихме някои от тях и се открихме за махалата. Споменах, че съм израснал в този квартал. С изключение на някои думи и изрази, не знам езика им и ня­мам намерение да го научавам. Имам си теория, че между личности стените се бутат със сърце. Като малък съм учил с ромски деца, ходили сме за риба на Марица, играли сме футбол заедно. Нямах никакви предразсъдъци и притесне­ния за общуване. Може би първата ми стъпка, още в началото, беше запознан­ството ми с комшията Сабри. Неговият двор е залепен за църковния и ни дели една ограда. Разбрах, че е бивш гробар и логично разбира от изкопи и бетон. Помолих го да замаже дупките по онази разнебитена пътека на входа и той се съгласи. Платих му и така си помогнахме взаимно, защото беше останал без работа. После започнахме малко по-сериозни строителни дейности, а когато имаше нужда от работна ръка, той намираше хора от махалата, които да изкарат някой лев. Така започнах да общувам с тях.

После дойде запознан­ството ми с Реджеп. Тази история е инте­ресна. На улицата пред храма имаше много деца и младежи, които просе­ха по много интересен начин. Спираше ли ня­кой с кола, те му казва­ха: „Бате/како, да пазим колата?“. То малко като заплаха – плащай или ще се случи нещо с нея. По това време и аз спирах на улицата (сега имаме паркинг в двора), някои от тях се приближаваха, искаха пари, пък аз нарочно им казвах – утре ще ви дам. Всички започваха да роптаят и да ругаят, но само едно момче ми казва­ше: „Добре, бате“. На другия ден пак същото, пак ругатни, но аз намерих оно­ва момче и му дадох левче и му казах – ето, нали обещах. Тази история се пов­таряше – другите ругаеха, Реджеп търпеше и получаваше. Веднъж със Сабри пак работехме нещо по двора и трябваше да забъркаме малко бетон, но ни трябваше още един човек да помогне. Сетих се за Реджеп, извиках го и го попи­тах дали може да работи с лопата. Той кимна утвърдително, но когато хвана дръжката, се разбра, че никога през живота си не е хващал лопата. Наложи се буквално да му нагласям ръцете и да му показвам как да подложи краката. Като някой учител по тенис на корт с ракетата. Така с лопатата, после с кирката, с мотиката, с теслата. Научи имената на всички инструменти. Така вместо да проси, започна сам да си изкарва прехраната. Сега е специалист по бетона, но тогава се искаше голямо търпение, защото не знаеше да говори добре бъл­гарски, нито разбираше какво му се говори и се налагаше всяка работа да я показвам и обяснявам по няколко пъти. После му изкарахме лична карта. Сега ни е доверен човек. Когато няма работа, помага на жените, чисти енорийския център, пращаме го до магазина, зареждаме заедно свещи от Митрополията. Добро момче с нелека съдба. Баща му починал рано, а майка му го изоставила и той израснал по домовете. Видял и изпитал много лоши работи. Бягал, те пак го връщали. После майка му го взела, но само за да получава детски надбавки, и пак го оставила на улицата. Спял където намери, хранел се с каквото намери. Сега спи при баба си, майката на починалия му баща. Ние го издържаме.

В самото начало хората говореха – защо отецът се занимава с тези цигани. После чрез работата им и виждайки, че аз им имам доверие, започнаха да ги приемат, да общуват с тях. Сега, много често, Реджеп го пращаме да помогне на по-възрастни енориаши по домовете им – да качи багаж, да размести мебе­ли, да разчисти. Има и други момчета, които с годините приобщихме, научи­хме на работа и сега помагат на църквата. Например Хюсню, той пък е наши­ят градинар. Отдава му се да почиства градините от плевели. Научихме го да сади цветя, да подрязва розите. Той е наркозависим, и на него му изкарахме лична карта и съдействахме да го запишат в метадонова програма. Сега е добре. Много от тези, с които се събираше, вече си отидоха от този свят. В началото с резерви, но сега и той е приет от енорията.

Самаряни или юдеи, българи или роми, мисля, че така, постепенно, без предраз­съдъци, с доверие се бутат създадените от обществото огради. Сам Господ ни е разказал притча, за да ни стане ясно кой може да бъде наш ближен. Там самарянинът не подхвърлил едни пари, за да се избави от досадна грижа. Той положил усилия – превързал рани. Направил жертва – отделил от времето си, от ценните по това време елей и вино, от парите си. Бил истински загрижен, а не лицемерен – да се върне, да разбере какво се е случило с човека и да запла­ти каквото е нужно.

Друг пример, който ни е показал Христос, е разговорът Му със самарянката. Само това, че разговаря с нея, вече притеснило апостолите. Но пак, за да не остане никакво съмнение за лицемерие нито за юдеите, нито за самаряните, заживял с този етнос три дена. И това дало своите плодове.

Това разбрах и аз. В отношението ни с ромите не трябва да има никакво ли­цемерие и показност. Не го харесват и го разпознават отдалеч. Нагледали са се на „благодетели“. Просто трябва да ги приемеш такива, каквито са. Без предразсъдъци, без намек за превъзходство. Тогава ще те приемат, ще ти се доверят и дори ще те поканят да им гостуваш.

Вероятно сте чували критични гласове, според които православното ду­ховенство не полага особени усилия в мисионерски дейности сред роми­те да ги привлече към Христовото учение. Имат ли основание според вас тези критики?

Нямам представа как е в другите православни страни. Не оправдавам нашето духовенство, но от историческа гледна точка в България е различно. Трудно е птица, на която 45 години са ѝ рязали крилата, за 35 години да полети отно­во. Първата мисия на Българската православна църква е да прибере многото заблудени овци, ослепени от предишния политически строй, в кошарата си. Да даде Господ такова духовенство, такива пастири, които са готови да по­ложат душата си за овците. Да са истински, безгранични, безпристрастни човеколюбци. Тогава няма как овците да не си ги познаят, да ги последват и да се приберат при своите си. От любовта никой не бяга, а сам отива при нея. Вярвам, че ако бъдем поне малко от това, ще ни припознаят и хора от други етноси, хора от други кошари. Сам Господ е казал: „Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир“.

Служа в третата по територия и жители енория в Пловдив. Дори да изклю­чим жителите на ромската махала, ще останат хиляди семейства, които се определят за православни, но не идват в храма. Да, църквата започва да се пълни по празници и неделни дни, но мисля, че ни чака още много работа.

Може ли да споделите повече за различните благотворителни инициати­ви, които са се случвали във вашата енория?

Според мен Църквата трябва да бъде посредник на материални блага. Не трябва да има богати храмове. Ние още сме „малки“ и тепърва прохождаме и това не ни дава възможност да извършваме големи благотворителни дей­ности. Споменах по-рано, че се стараем да не отпращаме гладен човек от хра­ма, независимо каква вяра изповядва, от какъв етнос е и какви зависимости има (бездомници, клошари, често алкохолици, но най-вече наркозависими). Ние сме единствената църк­ва в града, която има въз­можност да приготвя сама храната, която раз­дава. Имаме голям двор, в който сме пригодили място за варива на огън. „Инвестирали“ сме в голе­ми казани и освен на хра­мовия празник, разбира се, когато имаме продукти и средства, приготвяме храна и раздаваме. По вре­ме на Великия пост, на всеки петък от седмицата, в енорийския център ва­рим постен фасул без олио. Веднага след Малкото повечерие с Богородичния акатист го благославяме и раздаваме. Жените го приготвят и става много вкусен. Изпращаме по някои от по-младите семейства на самотни, възраст­ни енориаши, които нямат възможност да присъстват на богослужение. Имаме списък с телефоните и адресите на доста такива хора. За Рождество Христово и за Възкресение купуваме храни­телни продукти и по същия начин им ги дос­тавяме до вратата.

Помагаме и на много ромски деца на много­детни семейства. Често им купуваме закус­ки, защото ги изпращат гладни на училище. Събираме детски дрехи и обувки, особено зимата, и ги обличаме. Замечтали сме се да изградим социална кухня и да храним повече хора. Работим в тази посока, като всяка го­дина добавяме по нещо ново.