Протойерей Александър Мен (1935–1990) е един от най-големите руски православ­ни мисионери на XX век, автор на множес­тво апологетични книги и неуморен про­поведник. В началото на 70-те години е сред най-известните религиозни фигури в Москва, особено популярен е сред инте­лигенцията. Когато след 1988 г. съвет­ската държава променя отношението си към Църквата, отец Александър полу­чава немислимо до този момент поле за мисионерска изява. Канят го да изнася лекции в клубове, в училища и болници, пропо­вядва в спортни зали, дава интервюта. На 9 септември 1990 г., на път за енорийска­та си църква, е съсечен отзад с брадва по главата. Извършителите и поръчителите на убийството не са разкрити и до днес. Автор е на множество книги, сред които най-известни са Синът човешки и многотомната История на религиите. В търсене на Пътя, Истината и Живота. Повече за личността на о. Александър Мен можете да прочетете в сп. Християнство и култура, бр. 4 (71), 2012, с. 23-29. Публикуваните тук с незначителни съкращения две негови беседи са от сборника Мировая духовная куль­тура, М. 2016.

Какво ни дава Божият Дух в Църквата? Разбира се, онези, които са ориентира­ни към църковния битовизъм или посредственост, няма да се променят. Ще продължават да казват: другите, които ходят на църква, не са нито по-доб­ри, нито по-лоши от нас. Подобен подход е абсолютно неприемлив за нас. Защо? Защото, ако наистина искаме да усвоим поне искрица от този огън, тогава трябва да се ориентираме само към най-високите идеали. Може би ще кажете: та ние не сме способни на това, слаби сме – всеки си има нещо свое: семейни обстоятелства, болести, черти на характера.

Бог може от най-неспособния да направи способен, само трябва да го поиска­ме, трябва да имаме желание за това. Нещо повече, от може би най-негодни­те могат да се получат най-пригодните, за да не си мислят хората, че това е само тяхна заслуга. Апостол Павел казва: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина бла­городни“ (1 Кор. 1:26).

И така, немощните е избрал Бог.

Трябва да съхраним вътрешното единство помежду си, защото върху това се крепи и Църквата. „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наед­но!“. Разбирате ли, човек, който възприема себе си като православен, идва в храма и там попада сред непознати хора, връща се вкъщи и остава сам. Той живее в Църквата едва на няколко процента. Ние не се опознаваме взаимно и не живеем заедно поради наш каприз или поради някакво мое хрумване, или понеже вие сте решили да облекчите нечия самота.

Това е изначалният замисъл: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“.

И ако вие проследите историята на Църквата в периода, когато в нея са действали непосредствените Христови ученици, ще видите, че тя е била градена не върху камбанарии, икони, пищни храмове, барокови олтари, раз­кошно свещеническо облачение, не и върху премъдро богословие – тя е била градена върху общението на хората, във вяра, молитва и взаимна подкрепа.

Защо е необходимо постоянно да се обръщаме към изворите на Църквата? Защото всеки човек като че ли се очиства, връщайки се към извора на своя ду­шевен живот, на своето раждане, своето детство или към извора на своето духовно детство, когато е правил първите крачки по духовния път. Ние като че ли винаги по този извор се равняваме, като че ли по този начин изправяме своя път, а нашия християнски, църковен път изправяме по Евангелието.

Историята на Църквата е изключително меланхолична наука, която изобра­зява основно човешките грехове. Историята на Църквата – ако се придър­жаме към фактологията – е предимно история на отпадането на хората от Христос, на отхвърлянето Му чрез думи и дела. Често пъти историята на Църквата е история на изкуството, на културата, на философията, на вой­ните, на конфликтите, на преследването на инакомислещите и т.н. И да се открие в историята на християните автентичната история на Църквата с голяма буква, е цяло изкуство, при това изкуство нелеко.

Ние винаги следва да се ориентираме по първоначалното апостолско хрис­тиянство – така са ни учили отците на Църквата. Отците на Църквата са основателите, фундаментът на Църквата като структура и те са имали два ориентира: първо, те винаги са били обърнати към апостолите, вина­ги; и второ, те винаги са били отворени към света. Проблемите, вълнуващи света, са вълнували и тях – социалните, културните, дори политическите проблеми твърде силно са ги засягали. Някои хора, равнявайки се по отците на Църквата, си мислят, че към тях трябва да се завърнем чрез просто под­ражание. Но трябва да се завърнем не чрез имитация, а следвайки техния дух. Понякога псевдоправославни ревнители ми казват: „Е, защо четете светска литература? Трябва да се четат светите отци!“.

Обикновено подобни персонажи не четат светите отци. Ако ги бяха чели, щяха да знаят и за книгата на свети Василий Велики, един от най-забележителните отци на Църквата. Той има специално написана книга за ползата за юношите от четенето на езически съчинения и езически автори. Значи свети Василий Велики мисли по този начин, а те, позовавайки се на светите отци, мислят съвършено по друг начин. С това се прикрива не само закостенялост на ми­сълта или дори нещо друго, с това се прикрива и езичество, живеещо дълбоко във всеки от нас.

Езичеството е естествена религия, езичеството е породено от човешката психика, от стремежа на човека да влезе в контакт с тайнствените сили. Езичникът сключва сделки с тайнствен събеседник, той пребивава в свят, който му е непонятен и желае по този начин да го управлява. И у нас, някъде много дълбоко в душата ни, това е живо – ние сме изправени пред лицето на непознатия и „страшен свят“, по израза на Блок.

Християнинът разкъсва това, понеже той върви с доверие и за него не съ­ществува този страшен свят – това е нещо, което лежи в нозете му. Езичникът пребивава в нас, понеже у всеки един от нас има четиридесет хи­ляди години езичество и едва две хиляди години християнство.

Езичеството винаги ни е по-лесно, естествената религиозност винаги е по-достъпна. Тя е присъща на хората. И много често това, което ни предста­вят за православие или друга християнска религия, е просто една естествена религиозност. Тя действа като своеобразна духовна анестезия и е начин чове­кът да се приспособи към обкръжаващата го среда. И тогава над всичко това можем да закачим лозунга: „Блажен е, който вярва, понеже му е топло в света“. И множество хора, на които им е студено в този свят, се устремяват към тази топлина и си представят християнството като… е, може би не като затопле­ на баня, но като някакво много уютно местенце, където можеш да се сгрееш.

Нищо подобно! Дори ако бях мюсюлманин, който идва при вас, след като е изчел вашите християнски книги, щях да кажа: Господа, това не е вярно! Вашата религия няма нищо общо с това. Вашият Бог е огън всепоглъщащ, а не топла печка, и Той ви зове към място, където брулят студени ветрове. Вие сте приспособили към своите човешки потребности някакво съвършено различно учение. Вие сте го направили обикновена народна религия.

Религията възниква от психологията на човека, на народа. Проблемът за ези­чеството в християнството е много сложен. Защо направих това откло­нение? Защото искам, макар и в някаква малка степен, да намерите в себе си сили да вървите към истинското християнство. Има такава книга на св. Тихон Задонски – За истинното християнство. Преди него протестантският писа­тел Йохан Арнд пише книга (станала много популярна в Русия и в други страни навремето), която също се казва За истинното християнство. Следователно християнството може да бъде и истинно, и псевдоистинно. Псевдо винаги е по-удобно, винаги ни устройва в по-голяма степен, ето защо в религиозния живот на нашите съвременници много често господства църковната не­честност, когато човек предпочита това, което за него е по-удобно, спокойно и добро, което го оправдава, успокоява, което му харесва. Съвсем не към това ни призовава Господ, Който казва „тесни са вратата и стеснен е пътят“. Отново и отново трябва да разберем, че ето този дух не е топлина, а огън.

Ако ние започнем да живеем в този огън, който съкровено да гори в нас, сък­ровено, тогава ще можем да вървим и по студените места, без да мръзнем. Християнството прилича не на топла печка, а на ядрен реактор, във вът­решността на който протичат непостижими за човека процеси, които сти­мулират огромни стъпала нагоре, свързани с това ядро.

Следователно целта е да намериш в себе си истинното християнство, под­чертавам, да намериш в себе си. Ще съм много огорчен, ако си помислите: „Аха, той казва, че ние сме истинните християни, а ето тези смешници – не са“. И веднага разделителната линия между овците и козите ще мине по такъв начин, ча на страната на овците ще се окажем ние, а на страната на козите – всички, които не ни допадат.

Ето как можем да го формулираме: честност, безпощадност към себе си, за­едно да откриваме това, което очаква от нас Господ и което сме длъжни да направим на земята за краткия си живот. Устремявайки се към това, ние ще открием имено истинният път…

Ето я нашата, вашата цел: обща молитва, общение, взаимно разбиране…

Превод от руски: Димитър Спасов