Николае Щайнхард (1912–1989) е румънски писа­тел от еврейски произход, есеист, литерату­рен критик, доктор по право и православен мо­нах. Той се кръщава в православната вяра през 1960 г. на 47-годишна възраст, докато излежа­ва присъда в затвора в Жилава. Осъден е, поне­же отказва да свидетелства срещу своя близък приятел – философа Константин Нойка (об­винен от комунистическата власт в проти­водържавни прояви). Лежи в още два лагера на тоталитарния режим – „Герла“ и „Аюд“, и е ос­вободен през 1964 г. Една от най-известните му книги, Дневник на щастието, за пър­ви път е публикувана през 1972 г., но е конфискувана от Секуритате, като второто обновено издание, което излиза през 1984 г., също е иззето от властите. Книгата за­почва да се разпространява нелегално, като от 1988 г. до 1989 г. части от нея са четени в ефира на радио „Свободна Европа“. След смъртта на своя баща той започва да търси православен манастир, в който да стане послушник. По стечение на обстоя­телствата споменатият негов близък приятел Константин Нойка му разказва за посещението си в манастира „Рохия“, за впечатленията си от голямата библиотека и вдъхновяващата атмосфера там. През 1978 г. Щайнхард става библиотекар на ма­настира, а през 1980 г. приема монашеско пострижение. Той предава Богу дух през 1989 г., само няколко месеца преди да настъпят демократичните промени в Румъния.

Творчеството на Николае Щайнхард вече е събрано и издадено в няколко тома. Той е един от най-продуктивните християнски автори на Румъния, съчетаващ в словото си голяма ерудиция, философска дълбочина, богословска просветеност и художестве­на експресивност. Публикуваният текст е от сборника с есета на Николае Щайнхард „Дарявайки, получаваш“, издание на манастира „Света Анна“, Рохия, 2006 г.

Притчата за добрия самарянин (Лук. 10:25-37), посветена на милостта и загри­жеността към нуждите и неволите на ближния ни, ни насочва към образа на онези лъжливи идеалисти, които неуморно ни повтарят: „Защо продължавате да се оплаквате и да хленчите, че нямате достатъчно хляб?“. И настоятелно продължават с упреците: „Вие сте материалисти, роби на корема и твърде малко християни. Не спирате да мрънкате! Но човече, хлябът не е най-важно­то и той няма да те спаси; нима не знаеш, че не само с хляб се живее?!“.

Тези проповедници на идеализма най-често извират измежду лакомниците и галениците на света. Съвсем ясно е, че те не са чели притчата за добрия самарянин и че не знаят как да разграничат необходимото от излишното. Едното е алчност, другото е базисна необходимост на живота. Прави са – що изпитва свян да говори в светлината на глада, на жаждата и храната, дори и Той да не яде. С какво сравнява небесното царство? С вечеря, а на този, който ще отвори вратата, какво обещава? Че ще влезе и ще вечеря с него (Откр. 3:20). След Възкресението как убеждава апостолите, които са се уплашили, че виждат призрак, че Той не е привидение? Като яде парче риба и вощен мед в тяхно присъствие (Лук. 24:41-43).

Не, Господ, благословено да е името Му, не е това, което в съвременния език наричаме „идеалист“, а е материалист, тъй като е бил особено внимателен и открито участващ в разрешаването на въпроса за хляба. Дали тази грижа за хляба – която е и наша – е признание за робство на стомаха, за низка живо­тинска тревога, за груб материализъм?

Проблемът е окончателно решен, вярвам, у Николай Бердяев. Проблемът за хляба, казва големият мислител, за мен като човек, който, не крия, е алчен и познава склонността да се оплаква и да бъде недоволен, е, да, материален проблем. Но хлябът на моя ближен, продължава Бердяев, вече не е материален проблем, а духовен дълг. Нека обърнем внимание, застивайки в почтителен трепет, на промяната в тоналния регистър: когато залогът е „аз“, моят не­наситен „аз“ – на мрънкащия и алчен индивид, хлябът е проблем. Но когато съм загрижен за хляба на ближния си, проблемът се превръща в дълг, той прес­кача от материалната в духовната сфера. Ето най-добрия отговор, даден на лъжливите идеалисти. Ако вместо да оплаквам себе си, оплаквам лишените, мрънкането се превръща в състрадание и приема съвсем различен вид. И на­помня на така наречените идеалисти, че Господ не ни е даден за консумация в идеалност и абстракция, а в материална форма: като хляб и вино. И какво са те, ако не двата единосъщни елемента на живота; хлябът (пречистото Тяло) – за поддържане на живота, и виното (скъпоценната Кръв) – за негова­та радост и подслаждане? Защото човешкото същество не е създадено само да съществува (животински) и да се труди, но и да се наслаждава съзнателно на живота, да го вкусва и прославя в часове на почивка и духовно издигане. Виното символизира тази последна характеристика на съществото, нада­рено с дух и с дар слово. Хлябът и виното, заедно и двойствени, формират баланса на нашия живот, метафоризират го и същевременно го обясняват, обуславят го.

Как италианският писател Иняцио Силоне озаглавява красивия си роман? Точно така: „Хляб и вино“. И какво е показано на блудния син, завърнал се в бащиното огнище в стихотворението на Тракл? Хляб и вино – блестящи в чиста светлина на трапезата. И как Господ ни учи да се молим в молитвата „Отче наш“ (толкова синтетична, толкова концентрирана по същество)? Не е ли чрез молба да ни се даде хлябът за нашето съществуване? Фалшивият идеализъм ми се струва нищо повече от лицемерие, нелюбов към ближния, су­етна високомерност и нехристиянство. Добрият самарянин се приближил до страдащия човек, превързал раните му, помазал ги с елей и ги поръсил с вино, качил го на добичето си и го завел в странноприемницата, за да може да се погрижи за него, да бъде нахранен. Ето го идеализма в действие. Фалшивият идеализъм не е нищо друго освен фарисейство и се отъждествява с поведе­нието на свещеника и левита, които подминават човека в голяма беда, без да им пука. (Ще да са му били дадени идеалистични утешения: щеше да е по-доб­ре, ако си беше останал вкъщи, вместо да тичаш наоколо като проповедник по телевизията.)

Христос ни учи да не презираме хляба, да не парадираме с фарисейския идеали­зъм и да не бъдем безразлични – както са били безразлични свещеникът и ле­витът – към глада, жаждата, борбите и проблемите на нашия брат. Хлябът според Господнето учение е свят. И той е бил свят от древни времена за це­лия народ, както за хората от градовете, така и за хората в селата. Особено в нашите красиви села, където християнските ценности и обичаите на пред­ците ни са запазени непокътнати; където приемствеността на национал­ния характер се вижда толкова ясно. Ако парче хляб падне на пода, то веднага се вдига; хлябът се поставя само на чисто, почетно място; предлага се заедно със сол на скъпи гости; само главата на семейството го разчупва, като вина­ги внимава да изреже знака на светия Кръст на него с върха на ножа. Хлябът е животворящ и животоподдържащ. Чрез неговото посредничество, прет­ворено, Тялото Господне ни се дава за консумиране. Човекът няма да живее само с хляб, разбира се, но не може без него, докато душата не се освободи от глината. Христос не е проповядвал „идеализъм“ (безплодния и лъжлив идеали­зъм на лицемерите), а напротив, изразявал е загрижеността Си (внимател­на, сериозна, бащинска) за хляба, защото той е ежедневната насъщност на Неговите творения.

Превод от румънски: Сандра Керелезова

Снимка: Веспасиан Лунгу