Свещ. Ангел Величков е роден в София през 1964 г. След гимназия получа­ва професионално образование по фотография. През 1989 г. постъпва в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж, който за­вършва през 1993. През 1995 г. започва да сътрудничи на Църковен вест­ник, като се занимава професионално и с фотография. От 1998 до 2003 г. е главен редактор на Църковен вестник и директор на Синодално изда­телство. През 2002 г. е ръкоположен в свещенически сан по призив от Западноевропейски митрополит Симеон. От 2003 до 2005 г. е енорийски свещеник в българската енория „Св. Патриарх Евтимий“ в Париж. През 2004 г. защитава магистратура в института „Св. Сергий“ на тема „Ос­вещаване на материята в Църквата“, под ръководството на прот. Борис Бобринской и прот. Николай Озолин.

През 2005 г. преминава в Парижкия екзархат на руските православни енории в Западна Европа към Вселенската патриаршия. От есента на 2005 г. е предстоятел на ено­рията „Преображение Господне“ в Стокхолм на мястото на починалия същата го­дина дългогодишен предстоятел архим. Матий (Норстрьом). Владее шведски, руски, френски, гръцки и английски.

През 2019 г. Вселенската патриаршия внезапно разпуска своя руски екзархат в Париж, като поставя енориите, в това число и тази в Стокхолм, в сложна каноническа си­туация. По общо решение и с архипастирско разбиране от страна на Негово Висо­копреосвещенство митр. Йосиф (Босаков), енорията е приета по каноничния ред в състава на Американската, Канадска и Австралийска епархия на БПЦ, чийто клирик е свещ. Ангел Величков към днешна дата.

През тази година на книжния пазар излезе неговата книга Паметта на Адам, която търси отговори на трудните места в началните глави на Книга Битие. Книгата е написана на български и шведски език, като българското издание е осъществено от издателство „Изток-Запад“, София, 2025 г.

 

Какъв е личният ви мотив да напишете книгата Паметта на Адам? Първите няколко глави на Книга Битие са тънък лед, по който православ­ните автори сравнително рядко се осмеляват да стъпват, а когато го правят – предпочитат по-скоро да систематизират вече написаното от отците на Църквата.

Личният ми мотив да напиша книгата Паметта на Адам преди всичко са мои­те дългогодишни терзания не само като вярващ, но и като един средноста­тистически сравнително добре образован съвременен човек.

Тези терзания възникнаха още от самото начало, когато започнах да чета Библията. Аз принадлежа към поколение, за което Свещеното писание беше табу, а достъпът до богословска и дори до философска литература беше труден и силно ограничен.

Така че започнах със семейната Библия, издание на Св. синод от 1925 г. Бях я прелиствал още като дете, с една вродена детска вяра, но кòлите се оказа­ха разместени и това правеше четенето още по-трудно. Съзнателната ми вяра започна около 18, а след казармата първият ми учебник по „библеистика“ беше двутомното пропагандно издание за научен атеизъм на полския писа­тел Зенон Косидовски. Ако човек, воден от вярата си, успееше да се абстра­хира от досадните и глуповати шаблони на антирелигиозната пропаганда, между редовете можеше да открие доста полезна информация, особено върху Стария завет.

Тогава дойде „Началото“, когато „сътвори Бог небето и земята“. Първите глави на Книга Битие. Разказът за Шестоднева, за сътворението на света, животните и човека. После Седмият ден и историята за Адам, и нататък към Потопа, Ной, Вавилонската кула. Но именно това е тънкият лед, по кой­то се стига до библейската истина. По това време още не знаех колко плахо и неуверено се ходи по него…

Очевидно не беше някаква митология, защото тези древни разкази просто нямат нито една от характеристиките на мита. По-скоро се усещаше недос­тиг на фактология. Дългите списъци със странни имена без повече сведения за техните носители също не могат да бъдат мит – най-малкото понеже ми­тът се гради върху разказ или фантастичен образ.

На 21 години с нова решимост се заех с моята стара Библия. Не зная какво се беше случило, но кòлите ѝ се оказаха на място и страниците – в отличен по­рядък. Това ме мотивира още повече.

По-късно много обстоятелства в живота ни радикално се промениха. Достъпът до религиозна литература стана неограничен, особено когато, вече на 25, постъпих в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж. Вярата се обогатяваше с все повече системни познания, участието в литургичния живот беше вече ежедневие. Но старите въпроси си оста­ваха без удовлетворителен отговор: Наистина ли нашият човешки род е плод на безразборни масови кръвосмешения, и то на два пъти – веднъж при Адам и втори път при Ной?! И как от едно петчленно семейство само за око­ло 1000 години може да възникне такова огромно етническо многообразие на един-единствен човешки вид? И прочее…

Библеистиката, преподавана в института, се опираше на руското богосло­вие, но беше повлияна и от западната екзегетика, особено протестантска­та, базирана върху текстовата критика. Взимаше се под внимание и юдейска­та тълкувателна традиция. От друга страна, имахме прекрасна библиотека с патристика, както и добре преподавана патрология. Литургиката също ни срещаше със Свещеното писание по своя начин.

По моите въпроси обаче не намерих задоволителен отговор в нито един от тези подходи. Последната надежда бяха коментарите на светите отци. Те остават наистина тихото и сигурно пристанище, що се отнася до догмати­ческото учение и също така до библейската херменевтика от Авраам ната­тък. Оказа се обаче, че при пасажите от Сътворението до Авраам отсъства единство и категоричност дори и в светоотеческите мнения, които неряд­ко са чисто и просто фактологически погрешни.

На този факт трябва да се гледа спокойно и с разбиране. Трябва да се вземе под внимание, че по тяхното време е липсвала всякаква друга информация за онто­логията на света освен самия библейски разказ, непълен и разпокъсан на места.

Недоуменията ми само се усилваха, когато даже у сериозни изследователи се натъквах на изкуствено измислени „аргументи на вярата“ от рода на „осо­бена благодат“ и „специален промисъл“ В същото време научнопопулярната литература бълва нови и нови открития за произхода на света и човека, кои­то постоянно „променят историята“ и отместват датировките с милиони години назад. Така Библията се оказва все по-маргинализирана. Да се гледа на нея като на мит вече е норма не само в научните среди, но и у някои модерни екзегети.

Колкото до православната екзегетика, забелязва се, че тъкмо по тези въп­роси тя изведнъж губи своята самоувереност и започва схоластически да лъкатуши между модерността и традиционализма. Не мога да не споделя разочарованието си дори от такъв авторитет в православното богословие на XX век като прот. Йоан Романидис, когато в едноименната си книга той коментира „прародителския грях“. По същество в нея той преразказва част от възгледите на древните отци, главно на св. Ириней Лионски, без необхо­димото им актуализиране, от което се нуждаят в контекста на съвремен­ните научни открития. В останалото се доказват предимствата на гръц­ката „фронема“ пред западния рационализъм… Споменавам за това, понеже в него виждам един от моделите на мислене в съвременното православно богословие.

По-късно, с приемането на свещенство, мотивите ми за написването на такава книга прераснаха от личен интерес към пастирска отговорност. Осъзнах, че за много млади и образовани хора, които търсят вярата, първите сериозни спънки изникват именно тук – в началните глави на Битие.

Актуалният, понятен и релевантен на нашето съвремие отговор на тези въпроси се оказва ключов за успеха или неуспеха на нашата духовна мисия. Но той също е залог за реабилитирането на Библията, застрашена повече от всякога от профанизиране.

Така че след години на вътрешни терзания накрая реших да направя първата крачка по тънкия лед.

Писах книгата в известна самота. Тя не беше нито поръчана, нито очаквана от някого. Нямах представа дали някога ще се издаде, дали изобщо ще види бял свят. Но знаех, че трябва да я завърша.

Благодарен съм на издателство „Изток-Запад“ за това, че обърнаха внима­ние на моя скромен труд и го издадоха с разбирането, че той не е предназна­чен за специализирана богословска аудитория, а за всички, които търсят в Библията корените на нашата онтология.

В момента все още оживено се обсъжда въвеждането на задължителен предмет „Религия“. Ще видим дали това ще бъде „Религия – православие“, „Добродетели и религии“ или „Религия и морал“. Формулировката не е толко­ва важна, ако ангажираните с това отговорно дело са способни да говорят за Библията на равнище, не по-ниско от преподаването на останалите пред­мети. Религиозното образование днес е немислимо без общото. Ние не можем да възпитаме духовни личности само чрез индоктриниране на готови богос­ловски формулировки и насаждането на морал.

В това отношение мога да направя непряка връзка с моята книга. В Паметта на Адам доста подробно е застъпен въпросът за Божия образ. Оказва се, че и този въпрос твърде мъгляво, а често и съвсем объркано е обясняван дори и в класическата тълковна традиция, като ефект от объркванията в антропо­логията изобщо.

Тук само ще напомня, че Божият образ не е вложен първо (а според някои и само) в Адам, но е неизменна, абсолютно задължителна характеристика на човешкия вид.

А един от главните компоненти на Божия образ в човека е способността му да мисли свободно, образно и абстрактно. Тя не е просто придобита способ­ност у някои, а антропологически факт, отличителен белег на човешката словесност, залегнал в самата ни същност като представители на уникал­ния божествено-животински вид Хомо сапиенс. Ако трябва да приложим този фундаментален факт в конкретната наша реалност, именно това качество трябва да бъде развивано у всеки – главно чрез семейното възпитание и об­разование. И това е особено важно при духовното и религиозно формиране на нашите деца. Вярата не е за квадратни мозъци. Преди да започнем да насаж­даме „религия и морал“, трябва да развием мисленето и словесността.

Прибавям тези разсъждения към личните си мотиви да напиша Паметта на Адам.

Към кого е адресирана книгата и как бихте я определили като жанр – изрично споменавате, че това не е богословски трактат?

Темите за Шестоднева, Адам, змията, исполините, Потопа, Ковчега и Вавилонската кула, както и мн. др. не са въпрос на вяра, а са данни с истори­ческа стойност от далечни предисторически епохи, в които човечеството е живяло в анонимност, без собствена устойчива колективна памет (а до из­вестно време преди Потопа – и без писменост). Затова и бележките върху всички тези теми са адресирани към много широка публика, включваща и не­вярващи. Надеждата ми е именно тези читатели да се убедят, че в Библията няма и сянка от митология, но в нея може да се намери една ясна антрополо­гическа концепция, която касае всяко човешко същество. Дори на това рав­нище, без религиозна агитация, много хора биха се докоснали до същността и смисъла на нашето битие. Нещо повече, в светлината на първите десет глави на Битие чрез Паметта на Адам те биха постигнали и едно по-задълбо­чено разбиране на културните и цивилизационни процеси, за които вече има­ме натрупана огромна информация, но често не знаем какво да правим с нея.

Разбира се, въпросът за вярата не се отменя, но само се префокусира. Истинските въпроси на вярата, залегнали в Книгата Битие, които никога няма да намерят рационално обяснение, са основно следните три: тайната на Бога, тайната на сътворението на света от нищо и тайната на човека като жива твар, удостоена с Божия образ и с потенциала да постигне Божие подобие. Тези теми не могат да се заобиколят и неизбежно са засегнати. Така че Паметта на Адам, макар и не богословски трактат, не само е адресирана и към вярващите, но би могла да им послужи и като ориентир в отношението между вяра и познание.

Накрая тя е адресирана и към колебаещите се във вярата, понеже много от колебанията на съвременните хора относно Библията изхождат именно от споменатите теми. Надявам се, че те биха придобили повече увереност в търсенията си.

Подзаглавието на книгата е Нов поглед върху библейските извори. Кое е новото в подхода ви и в какво се състои приложеният метод?

В началото методът, който исках да приложа, беше залегнал в едно друго подзаглавие: Паметта на Адам – едно библейско разследване. После ме убеди­ха, че думата „разследване“ в подзаглавието може да се окаже подвеждаща, и го промених. Но към самия подход се опитвах да се придържам през цялото време. И сега смятам метода по-близък до журналистическото разследване, отколкото до екзегеза от научно-религиозен тип. Но също така се дистанци­рам от множеството шаблони и недоразумения по тези въпроси, неволно до­пуснати и в класическите коментари. Смятам, че верният подход към труд­ните места в първите десет глави на Битие е когнитивният, холистичен анализ. Това са най-древните разкази на Петокнижието, които в течение на хилядолетия са били предавани само като устно предание. Още веднъж да наблегна, този подход е приложим именно за тези пасажи, много различни по своята специфика и произход от останалите в Библията.

С тази уговорка, тълкуванията, хипотезите и теологумените от миналото тук не са решаващ фактор при заключенията. Остават две главни опорни точки: самият библейски текст, съпоставен с възможно най-широкия спек­тър на съвременното познание, с приоритет на археология, антропология, генетика и лингвистика. Аз, разбира се, не мога да бъда експерт в тези дис­циплини и въпреки че във връзка с Паметта на Адам ми се наложи да се поровя в доста специализирана литература, моите познания в изредените дисцип­лини си остават на едно скромно научнопопулярно ниво. Но смятам, че всеки от нас може да бъде „потребител“ на актуалните научни постижения, макар и в популярния им вид. Убеден съм също така, че и древните тълкуватели биха постъпили така днес, понеже те всъщност са постъпвали така в свое­то време и с предоставените им от него възможности.

Но в миналото никой не се е интересувал от костите на хора и животни и други артефакти, заровени в пръстта. Затова и никой не е знаел какво да прави с тази единствена по рода си оскъдна и сбита библейска фактология за доисторическата древност, с какво да я съпостави.

Допреди 150 години никой не е и подозирал как светът всъщност е изглеж­дал през тези огромни доисторически епохи. Неминуемо хората са компенси­рали неразбирането на залегналата в Петокнижието информация със свои собствени хипотези, най-близки до техните представи. Така например, че Шестодневът трае буквално 6 пъти по 24 часа, че Адам и Ева са, биологичес­ки погледнато, първите човешки индивиди, че Потопът е буквално всепла­нетарен, както и че от Ной и семейството му чрез масови кръвосмешения на потомството им сме възникнали всички ние днес. Същевременно самата Библия не само че не споменава подобни неща, но твърди точно обратното!

Не че в нашето съвремие не е имало опити за сключване на примирие и дори за сътрудничество между „вяра и наука“ при обясненията на трудните пасажи в Битие. Но в тях липсва както изчерпателност, така и ясно изведена концеп­ция. Вероятно е така, защото към тези въпроси най-често пристъпват бо­гослови от модерните сектантски кръгове. Те с ентусиазъм и с много знания са отворени към модерността, но остават верни и на различни едностран­чиви и радикални религиозни концепции. За Потопа например от тях можете да получите много интересни и верни сведения, взети от научни източници, и в същото време да се натъкнете на учудващо примитивни креационистки възгледи, понеже те са част от доктриналната им идентичност…

Също така някои стигат до идеята за доадамовото човечество, но тази идея в библейски план никога не е чисто изведена. Сериозният научен материал там, пак по сектантски, се смесва с религиозни хипотези от гностически тип като тази за първичното „неуспешно“ човечество, различно от сегашното, или дуалистичните идеи за добро и зло начало в света. Заимстват се също персонажи и идеи от апокрифни източници, като прословутите нефилими от Книгата на Енох или предшественичката на Ева, злата Лилит от каба­листичните предания, и пр. Ефектът може да бъде обратен: вместо яснота, Библията да бъде още повече маргинализирана и свързвана не само с митоло­гия, но и с окултизъм, и даже с извънземни.

Така че новото в моя поглед и подход към библейските извори е ясно поставе­ната цел заключенията да се изведат изчистени от всякакви митологически, гностически и окултни идеи, от една страна, и от циничния псевдонаучен агностицизъм – от друга.

В курса на писането по много начини и многократно се потвърди, че не нау­ката доказва правдивостта на Библията, а по-скоро Библията потвърждава правотата на научните открития; че това са два различни източника, кои­то чрез различни изразни средства говорят за едно и също, като Библията е по-старият от тях.

Всички ние сме нейни длъжници, защото всички посвоему сме допринесли за профанизирането на това изключително, единствено по рода си повество­вание: рационалистите с това, че го смъкват в категорията на древните митове, а религиозните – чрез наивните и стигащи до суеверие тълкувания, които само подклаждат нихилизма на агностиците. Ето на този порочен кръг се опитах да поставя край с тази книга.

Кой библейски текст от Книга Битие е най-трудно да се съгласува с наличните към днешна дата научни познания и защо?

Отговорът ми на този въпрос ще бъде много кратък, опирайки се на казано­то в отговора на предишния: нито един!

Парадоксът е, че ако трудните пасажи в Битие с нещо не съвпадат и трудно се съгласуват, то това са голямата част от религиозните коментари върху тях, с натрупванията от грешки и предразсъдъци. Няма да е силно преувели­чено, ако кажа, че най-големите неволни „врагове“ на Библията понякога се оказват нейните добронамерени тълкуватели – както християнски, така и юдейски. Всичко това, разбира се, е непреднамерено в по-стари времена и ус­тановимо като факт едва днес.

Ако всичко, което Бог твори, е „твърде добро“, а човекът е сътворен по Негов образ и подобие, защо са били необходими десетки хиляди години съществуване на Хомо сапиенс, преди да се появи един-единствен човек преди около 6 хил. години, който получава лично прозрение и придобива личен опит от общението с Единния Бог?

Ние отъждествяваме греха със злото и това е точно така. Обаче самата възможност човекът да съгреши не само не е зло, но е и еманация на висше­то добро. Тя е дадена от Бога, за да бъде осъществена една от най-прекрас­ните характеристики на Божия образ, вложен във всяко човешко същество, и това е свободата на избора и самоопределението. Такъв е парадоксът на любовта: ако лиши другия от свободата на избора, тя вече не е съвършена. Нещо повече, в мига, в който любовта наложи себе си и своите блага, тя вече се е превърнала в диктатура.

В схемата обаче има и трети задкулисен участник, лукаво прикрит зад Божията доброта. Той не е нито човек, нито животно, нито бог, но едно из­вратено състояние на част от безплътните духовни сили, създадени изна­чално добри и също надарени с разум и свобода още в зората на сътворение­то. В разумен и волеви план изпитанието на свободата се е извършила първо при тях, последица от което е абсурдната поява на падналите ангели, нари­чани демони, бесове.

Тук неизбежно навлизаме в една по-мистична сфера и се налага да си послу­жим с понятия, по-близки до хората с религиозен опит. За рационално на­строените те могат да се преведат чрез някои понятия от психологията и психиатрията.

Говорим за дебрите на мисловния свят. Религиозен или не, но всеки човек има някакъв собствен опит от него: от обикновената нежелана разсеяност до сериозните психически разстройства, свързани с натрапчиви мисли. Общото при тези вътрешни състояния, които с различна интензивност спохождат всеки един човек, е вътрешното мисловно насилие – точно обратното на да­руваната от Бога свобода.

Мисловните разстройства могат да бъдат свързани обективно с някои забо­лявания от естествен характер. В библейския контекст обаче, потвърден от опита на аскетизма, тяхната първопричина са външни духовни влияния, чийто произход е демонически.

Затова в книгата ми се наложи да посветя една глава на „онтологията на зло­то“ в перспективата на библейското учение. Тук също се разкриват много интересни факти, на които не се е обръщало достатъчно внимание. Без да се впускам в детайли, ще обобщя, че злото според Библията няма собствено битие, а е само едно изкривено, перверзно състояние на изначалното добро. Това, разбира се, не е мое изобретение.

Рядко обаче си задаваме въпроса какво е правило около четири милиарда го­дини това зло, персонифицирано като демон, преди да намери своята единс­твена възможна сродна по свойства почва за действие: свободния човешки ум. Краткият отговор е: просто е очаквало, затворено в своето абсурдно бесновато съществуване, и е дебнело този ум да се появи, за да бъде той по­хитен, откраднат от Създателя и присвоен от неговия противник. А кога се появява този ум?

В плана на модерната антропология се установява, че човекът с интелек­туални когнитивни способности досущ като тези на съвременния човек се е появил преди не по-малко от 50, 70, а според някои и повече от 100 хиляди годи­ни. Ние никога няма да узнаем кога точно в този смисъл се е появил „първият човек“, но при всички случаи – десетки хиляди години преди появата на Адам и Ева. Това е темата за т.нар. поведенческа модерност, разгледана по-под­робно в книгата. През цялото това време на земята са се плодили и размно­жавали Хомо сапиенси, способни като капацитет да достигнат до идеята за единното начало на света, в който живеят и който съзерцават с ум, напълно идентичен на Адамовия.

Защо това не се е случило? Единственото удовлетворително разрешение на тази енигма е, че всички човеци са били по някакъв начин смущавани, и то точно в онази сфера, която ги отличава радикално от животинския свят и представлява най-ценния Божи дар: човешкия ум с неговата уникална способ­ност да мисли абстрактно и свободно. Смея да кажа, всички без изключение, до Адам.

Да, нашето умно човечество със самото си „поумняване“ става психически болно, но причината не е в Създателя, а в парадокса на свободния човешки избор, от една страна, и в натрапчивите безспирни действия на демонични­те сили в човешкия мисловен свят, от друга. В личността на Адам всъщност човекът за първи път става психически здрав и може би чрез него изцеление е трябвало да се даде и на другите. За съжаление, той не успява напълно да за­пази това състояние и отново изпада в омрачението на помислите. Неуспеха му наричаме „грехопадение“. И все пак ситуацията се променя. Новото е, че вече има опит и памет за здравото, изцелено състояние. И изцелителният процес продължава през поколенията чрез закваската на тази памет, стана­ла основа на колективното предание на монотеизма.

Защо Адам се появява точно тогава, преди около 6000 години, а не по-рано или по-късно, ние не можем да знаем. Вероятно това е резултат от непред­видимостта на свободната човешка воля, която точно тогава и точно у този индивид заработва правилно. Ако това е така, някой „адам“ можеше да се появи в друго произволно време, и тогава би се случило същото като с Адам. Който и да е индивид от вида Хомо сапиенс с модерни когнитивни спо­собности би могъл да достигне по собствен интелектуален път до извода за съществуването на Един Бог Творец на всичко видимо и невидимо. Тази идея сама по себе си е проста и не изисква някаква необикновена интелигентност. Всъщност човешкият ум е изначално създаден с потенциала да достигне до онтологическия факт на единоначалието и до своя единствен Създател.

А откъде сме сигурни, че такъв случай не е имало и преди Адам?

Дори теоретически да допуснем, че на моменти е имало някои лични моноте­истични прозрения у отделни индивиди, в което аз по-скоро се съмнявам, то те така или иначе на са били толкова ясни и мощни, че да доведат до раз­търсващо вътрешно преображение, до нова онтология и да станат начало на едно колективно монотеистично съзнание. Да не забравяме, че райското състояние на Адам не му се дава поради някакви свръхкачества, липсващи у другите, а само като Божия отговор на неговия доброволен избор. Такъв отго­вор би получил всеки един, избрал монотеизма, защото този избор всъщност е предпоставката за встъпване в личностни отношения със Създателя, знак за Него, че човекът е готов и желае да приеме благодатта. Очевидно преди Адам такъв случай не е имало поради тоталното омрачение на човешките умове.

Когато говорите за доадамовото човечество и за религиозните практики отпреди повече от 10 хил. години – за изпадането в анимизъм, анимализъм, многобожие и мрачни религиозни култове, използвате израза падение преди падението. Бихте ли пояснили какво имате предвид? Смъртта, на която е подвластно това човечество, разплата за какво е?

Първо, едно кратко уточнение относно „доадамово човечество“. Това е ус­ловно понятие, по-скоро работен термин. Човечеството и преди, и по вре­мето на Адам, и след него е едно и също, две човечества няма. Също така ус­ловно, пак като работен термин то може да бъде наречено и „извънадамово човечество“. И тук нямам предвид други религии или невярващите. Вярата винаги е личен въпрос, а самият монотеизъм като мироглед се разпростра­нява бавно и трудно. Но духовното пространство на Адамовата памет ста­ва една нова закваска навсякъде, докъдето това пространство е можело да бъде усетено. В Паметта на Адам има повече разсъждения за това как тази закваска действа.

И така, като „извънадамово“ може да се определи онова човечество, което в най-далечното си културно минало, в най-широки историко-географски граници и в най-широк смисъл никога не е било дори в косвено съприкоснове­ние с потомството на Адам, което на практика означава потомството на Ной. А неговото потомство се разселва в различни посоки и достига до по­пулациите в Европа на запад, Индия на изток, Северна и Източна Африка и Арабския полуостров. Книгата се спира доста подробно на тези събития и процеси. Център на този огромен ареал е Месопотамия, с която е възможна връзка и обмен. И въпреки че монотеистичната вяра много бързо се губи, а Ноевите потомци етнически напълно се асимилират от множество различ­ни приемни народи, все пак остава нещо важно: началото на личностно съз­нание, чрез което народите започват да излизат от своята историческа анонимност и безсмислие. Езичеството остава, но започва да се дистанцира от най-първобитните си анимистични форми. Божествата започват да придобиват човешки черти и характери, а на хората започва да се припис­ва божествено достойнство. Макар и далеч от чистата истина, това все пак е напредък в съзнанието, вероятно предизвикан от съприкосновението с Ноевите потомства, чиито имена остават изключително устойчиви епо­ними в наименованията на древните афро-индо-европейски народи и днес.

Встрани, в пълна културна изолация, по-дълго остават Източна Азия, Австралия и двете Америки. Там популациите най-късно влизат в съприкос­новение с библейския свят, вече чрез мисионерите християни. Дотогава именно те могат да се определят като „неадамово човечество“. Днес, в гло­бализирания и технологичен свят, такова вече почти не съществува.

И сега накратко за още един работен термин в книгата: „падение преди падението“.

Вече се спряхме на енигмата, парадокса, трагедията на всеобщото омраче­ние на човешкия мисловен свят, което въпреки висотата на интелектуал­ното развитие попречва на умните хомо сапиенси да достигнат до върха на своя когнитивен потенциал: единобожието. Споменахме, че идеята за единоначалието, водеща пряко до монотеизма, е много по-проста и пости­жима, отколкото кошмарът на заплетените и комплексни политеистични представи, дори и най-примитивните като анимизма и анимализма. А персо­нифицираните митологични системи на „висшето“ езичество пък са напра­во сложна наука. И въпреки това умовете на древното анонимно човечество са обсебени до болест от всякакви езически представи, без някой да проумее най-простата и изчистена идея, подсказвана от самата хармония в мирозда­нието: единството на първопричината.

Много е сложно и несигурно да се разсъждава докъде това е по тяхна вина. Едно нещо обаче със сигурност ги оневинява поне до известна степен: това, че те никога опитно не познават състоянието, до което е издигнат Адам и до откровенията, които проясненият му ум получава като дар на моноте­истичното съзнание. Те всъщност никога не са били извисени, за да се нарече наистина тяхното състояние падение. Личната вина и истинското падение се вменяват на този, който съзнателно се е отрекъл от вече получения дар, който е вкусил и после изплюл духовната нетленна храна, който се срива, след като е бил на върха. Точно както се казва в Евангелието: Оня слуга, който е знаел волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много; Който не е знаел и е направил нещо, достойно за наказание, ще бъде бит малко. И от всекиго, комуто много е поверено, от него повече ще се изисква (Лук. 12:47-48).

Така че доадамовите (или извънадамовите) хора не са изгубили никакво изна­чално притежавано знание за Единия Бог, защото никога не са го придобивали. Може да се каже, че те живеят в паднало състояние, без да познават друго и следователно без да са преживели самото падение.

Каква е участта на тези души след смъртта, не можем със сигурност да ка­жем. Дали изобщо са били „наказвани“, или колко „малко“ са били наказвани, остава тайна за нас. Но може да се твърди, че те са били изцяло чужди на Адамовото безсмъртие. Всички тези души след смъртта са оставали някъ­де извън нетварната светлина на Божието царство. Но смъртта, на която остават завинаги подвластни, за тях все пак не е „разплата“, а едно печално естествено състояние. Повече от това не можем да съдим.

От многото разглеждани в книгата библейски личности коя ви е особено близка и защо?

Най-близък ми е Адам, защото неговата памет е ядрото и вътъкът на най-ценното съкровище, което имаме – Библията. Въпреки че става наши­ят „умъртвител“ като първопричина за раждането ни в смъртта, от друга страна, той полага началото на един обновителен процес чрез съхраняване­то на монотеизма и на надеждата за спасение от същата тази смърт чрез очакван Спасител, Месия, Когото светоотеческата традиция днес нарича Втория Адам. Но това ще е темата на следващия том, с Божия помощ.

Другият е Енох, който „ходел пред Бога“. Смятам, че това е състоянието, което разумният човек е призван да постигне.

Ной е велика личност със своя личен подвиг, чистота и сила на вярата, но изпитвам леко разочарование от това, че само Сим от тримата му синове успява да съхрани монотеизма. А в първите години след Потопа всички са ед­накво вярващи. След това дори и повечето от Симовите потомци отпадат. Очевидно никой от тях не съумява да създаде духовна стратегия, която да сплоти около монотеизма първите семейства и фамилии, докато прераснат в един народ, способен да съхрани нататък преданието на Адамовата памет.

Особено възхищение изпитвам пред личността на Авраам – последния персо­наж от десетте разглеждани глави на Битие. Не защото го наричат „баща на всички авраамически религии“ – решително съм несъгласен с този шаблон, понеже библейският Адамово-Ноев монотеизъм, продължен чрез Мойсей и пророците и развит в християнството, е единственият автентичен мо­нотеизъм-откровение. Всички други типове монотеизъм са или от езически характер, или изкривявания на библейския, с което не бива да обвързваме де­лото на Авраам.

Но възхищението ми е от това, че той е първият праведник, който успява да „влее“ чисто духовната и ноетична вяра в гените на един нов етнос, въз­никнал именно на тази основа. Неговото дело закрепва и стабилизира моно­теизма, извеждайки го към епохата на Писменото предание – изключителен по рода си етногенетически проект, без който единобожието едва ли би про­съществувало нататък. Този феномен, разгледан доста подробно в книгата, осветлява също и една друга често заобикаляна тема, тънеща в неяснота и недомлъвки – тази за семитите, евреите и юдеите, за общото и различното между тях. Изучаването на личността на Авраам и неговото дело в плана на етногенезата, е най-добрият начин да се преодолеят много натрупани пред­разсъдъци и недоразумения по този въпрос.