Фабрис Аджадж (род. 1971 г.) е френски философ и драматург, ръководител на швейцарския институт „Филантропос“. Роден е в еврейско семейство, завършва Института за политически науки в Париж. Бил е част от крайнолеви групи до 1998 г., когато се обръща към християнството. Негова съпруга е актрисата Сифреин Мишел. От 2014 г. е член на Папския съвет за миряните. Участник в проекта „Изгубеният обект“ заедно с Мишел Уелбек, Джон Гелдер и Клод Александър (1995 г.). Автор на книгите: Земята, път към небето, Да успееш смъртта си, на есеистични творби за художници – Страданието на Възкресението (за Аркабас) и Мистичният агнец (за братята Ван Ейк). През 2024 г. излязоха две негови нови творби: Вълци, преоблечени като агнета – да мислим посегателствата в Църквата и Трагична екология.

Предложеният тук текст от книгата Що е истина (издадена съвместно с Фабрис Мидал, 2010) е негово изказване на конференция, организирана от Богословския университетски център в Руан, Франция.

 

Въпросът „Що е истина?“ тутакси ни връща към часовете по философия. Въпросът е доста абстрактен, ето защо си представям как някой ученик от дъното на класната стая въздъхва в очакване преподавателят да се отдаде на поредната философска абракадабра… Всичко това напомня и за училищните игри, в които се питаме „Защо?“ или по-скоро „Защо? Защо?“, което пък препраща към латинското quid. Или към „Причината, която винаги…“ ни насочва към причината на причините.

Обикновено онзи, който задава въпроси, е първенецът на класа, а не е изоставащият. За първия в класа задаването на въпрос се разбира от само себе си; за изоставащия това не означава нищо. Тъй като и без да задава въпрос, той сам себе си превръща във въпрос; закован на стола си, изоставащият се превръща в грижа за своя преподавател.

– Как да направя така, че урокът по философия да е толкова ангажиращ, колкото футболното поле? По какъв начин да прозвучи въпросът „Що е истина?“, че да стане също толкова интересен, колкото въпросът: „Кое е туй хубаво момиче на първия чин с пиърсинг в дясната ноздра?“. Ето го дълбокото питане. На пръв поглед то изключва философската рефлексия, а всъщност я предполага. Защото е залегнало в самата основа на философията – още преди тя да бъде погълната от университетските процедури.

В случая трябва да говоря за истината. И би трябвало да я заявя. А това причинява болка. Нормално е сияйната светлина да се явява като блясък в нашия свят… Свети Августин казва: „Хората обичат истината, когато тя се явява, но я намразват, когато тя ги изобличава“.

И ето тук се крие част от отговора, едно второ откритие: след като Истината е станала плът, отначало тя е стъписвала и привличала, но сетне е започнала да дразни; искали са да я изложат на смърт, тъй като нейната светлина, привличаща, докато е осиявала света, в същото време е била и плашеща с това, че разпръсва нашия мрак.

Но има и нещо друго. Преди да се окаже препятствие за всеки „изоставащ“, преди да проникне в тезите на моралиста и да се превърне в кошмар за грешника, истината е, че ние с вас сме тук – аз, Фабрис Аджадж, и вие, които ме слушате или може би не ме слушате.

* * *

Ето я очевидността на нашата реална ситуация като dramatis personae, като „протагонисти в една драма“, което предполага две наблюдения, поне що се отнася до термина „драма“ и до термина „протагонист“.

Първото, отнасящо се до „драмата“, е, че истината неминуемо препраща към двойна цел: целта като цел, в случая става дума за щастието или благото; и целта като буфер, става дума за физическата или морална смърт. И ако се върна към любимия си пример с изоставащия, който се интересува по скоро от световната купа, отколкото купата на спасението, искам да му задам въпроса: „Искаш ли твоят отбор да постигне целта си?“. Добре? Но трябва да има цел на целите, както има Песен на песните, и тъкмо това наричаме щастие. Не малкото удовлетворение от отстъпката, не яденето на чипс или пиенето на пастис, докато гледаме предаване за Втората световна война или за бъдещето на републиканския пакт; не става дума за нещо друго, което да просветли цялото ни същество; защото истината ни надмогва, тя е заразна, както заразно се смеят малките деца – от душа и с цялото си тяло, сломявайки леда в сърцата ни.

В същото време тази цел на целите сякаш се оспорва чрез показването на червен картон, който също така е черен воал или бял саван: желанието ни за радост се сблъсква с неминуемостта на смъртта. Доказателство за което е, че страхът пред смъртта се надига заедно със земните радости. Колкото повече имам желание да държа Елизабет в прегръдките си (Елизабет е четвъртата ми дъщеря), толкова повече се страхувам да я изгубя. Оттук и стратегията на някои древни мъдрости срещу света: откъсването. Не се привързваш към нищо, за да не се лишиш от него. Отдаваш се на смъртта, за да не почувстваш захапката на смъртта. Но тогава да изгубиш страха пред смъртта означава и да изгубиш преклонението си пред живота. Защото само в преклонението ми пред живота – този на Елизабет или на Жакоб (Жакоб е синът ми) – смъртта (тъй като може да ме лиши от живота, който обичам) пробужда у мен страх. Ето защо страхът от смъртта не е основополагащо чувство за съществуването ни, каквото е преклонението пред живота.

И тук идва моето първо наблюдение: истината не трябва с нищо да намалява желанието ми за блаженство, както и усета ми за заплахата от смъртта, защото истината се разкрива тъкмо в това пределно напрежение, в самото място на този разлом. Така стигам до второто си наблюдение, наблягайки този път върху думата „протагонисти“. Истината в описаната от мен ситуация е, че аз съм тук с лицето си и че вие сте тук с лицата си; и че нашето търсене на знанието никога не трябва да ни кара да забравим следната истина: ние сме преди всичко личности със собствени имена и погледът на всеки към другия като че ли съдържа по-голяма тайна, отколкото всички енциклопедии. Истината не би трябвало да бъде идеологическа, защото речникът „Ларус“ е с не по-малка важност от речника „Робер“ и понеже общите имена в крайна сметка отстъпват пред личните имена и така да се каже, „съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк. 2:27).

Ето защо не би трябвало да говоря за човека, който е едно опасно обобщение. Филантропът обича човека, той изпраща чек с голяма сума до сдружението „Спокойна съвест“ (50 % от която се приспадат от неговите данъци), но в същото време може да пренебрегва ближния си, застанал пред него. Тоталитаризмът също обича човека, той иска дори да осъществи заради него рая на земята: безкласовото общество, хилядолетния Райх, семейното планиране по тази причина може да елиминира някого като паразит. Защото този, за когото става дума, не е човекът, а е Робер, Корин, Фатима или дори Фабрис… Такава е действителността, независимо че Истината не само че не пренебрегва различията на лицата, а действа в името на тяхната любов и тяхното общение. Тя е един вид празник, който събира сътрапезници от всички народи, езици и нации. Както е казано в еврейската книга Притчи Соломонови: Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си; проводи слугите си да възвестят от градските височини: „който е неразумен, да свърне тука!“ И на малоумните тя каза: „дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила“ (Притч. 9:1-5). Тези слова не са само метафора. Образът на пира е израз на необходимостта да не загине „ни един от тия малките“ (Мат. 18:14). Мъдростта изисква около себе си множество лица. В нейните очи не е от значение, че ти си „малоумен“ (и как да не си такъв, ако я срещнеш, след като тя дава смисъл); няма значение, че си клетник, когото изхвърлят от прага и дори провождат на бунището, няма значение и че си най-обикновен човек, дошъл на празненството без подходяща премяна и без да носиш друг дар освен съкровището на своята бедност и своя вопъл.

* * *

Аз съм към края на моето изказване, а все още не съм дал отговор и само се опитвам да очертая възможните условия, които изникват както пред изоставащия от дъното на класната стая, така и пред преподавателя. Тези условия са четири и аз ще ги обобщя така:

1. Въплъщението: истината трябва да се яви въплътена.

2. Изпитанието: светлината на истината, излизаща от стените на моя фенер, е истина, подлагаща ни на изпитание, сиреч тя не само е отговор на моите въпроси, но и самата тя ме пита.

3. Драмата: истината не следва демонстративна линия, бидейки извънвремева и абстрактна, а трябва да поеме отговорност за драматична действителност, която ангажира живота и смъртта.

4. Общението на лицата: истината не се свежда до някоя смъртоносна, нито дори хуманна идеология (защото хуманизмът, възпяващ идеалния човек, може също да е вредоносен за конкретните индивиди); истината може да е само сияйна стопанка, подканваща всекиго да се включи в онази вертикална фарандола[1], която познаваме от картината на Фра Анджелико „Страшният съд“, където колективният танц не пречи на по-интимното събиране.

Странно звучат тези четири условия: плътта, изпитанието и целият този трепет… Откривам ги описани по сюблимен начин в един текст, където нищо не липсва, може би се сещате, че става дума за Страстите Христови, пресъздадени от евангелист Йоан. А „изоставащият“, който се грее край огъня, е не друг, а Петър, първият папа: А Симон Петър стоеше и се грееше. И рекоха му: да не си и ти от Неговите ученици? Той се отрече и каза: не съм. (Иоан. 18:26).

Що се отнася до онзи, който задава въпроса, както знаете, това е Понтий Пилат, чието име, колкото и да е странно това, се среща в Символа на вярата редом с това на Дева Мария. В което има нещо иронично, затова го подчертавам. И защото хората, събрали ни на тази конференция около въпроса „Що е истина?“, застават тъкмо в позицията на Понтий Пилат. Така че как бих могъл аз да му отговоря? Като си измия ръцете? Не, по-скоро ще се опитам да заема позицията на Христос… Обаче Христос, странно нещо, не отговаря… Ето защо най-добре е да прочетем един откъс от тези Страсти, към които си струва да се завърнем изцяло:

А Пилат Му рече: и тъй, цар ли си Ти? Иисус отговори: ти казваш, че съм цар. Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми. Пилат Му рече: що е истина? И като каза това, пак излезе при иудеите и им рече: аз не намирам никаква вина у Него. Но у вас има обичай, да ви пускам едного за Пасха; желаете ли да ви пусна Царя Иудейски? Тогава пак закрещяха всички, казвайки: не Него, а Варава. Варава пък беше разбойник. Тогава Пилат хвана Иисуса и Го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Иудейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече им Пилат: ето Човекът! А когато първосвещениците и слугите Го видяха, завикаха и казваха: разпни, разпни Го! Пилат им казва: вие Го вземете и разпнете, защото аз не намирам у Неговина (Иоан. 18:37 – 19:6).

Смятам, че няма да ми стигне дори месец, за да коментирам този пасаж. И ми е необходим повече от един живот, за да го разбера. Какво да кажа за няколко минути? Няколко кратки бележки, не за да дам отговор, а за да доловите по-добре как въпросът се вписва в самата драма.

Първо, трябва да се отбележи, че въпросът се ражда от въпрос. Пилат пита: „Що е истина?“ само заради начина, по който Иисус отговаря на въпроса: „И тъй, цар ли си Ти?“. Пилат се интересува от властта. Неговата логика е тази на силата в ефикасността. За него царстването е в действието. Ала Иисус му задава друго уравнение: Аз съм цар, а да бъдеш цар означава да свидетелстваш за истината. Какво, нима този полугол клетник, син на дърводелец, опален от слънцето на пустинята и прогонен с хули от синагогата, чиято брада е наполовина изскубана заради обвинения в кощунство, е цар? Как царстването би могло да се съвмести с уязвимостта на подобен свидетел, а не с мощта на императора? Можем да разберем стъписването на Пилат: „Що за Истина е това, щом засвидетелстването ѝ увенчава като цар невинен клетник като теб? Как би могла да е по-силна от силата и да претендира, че се проявява в твоята слабост?“.

Друга важна бележка. След отговора Си на въпроса: „И тъй, цар ли си Ти?“ и малко преди да дойде въпросът: „Що е истина?“, Христос извършва пълно преобръщане на ценностите. Всъщност очакваме Го да каже: „Всеки, който слуша гласа Ми, е от истината“. Нали тъй казват нашите катехисти морализатори? „Чуй какво Иисус ти казва и ти ще бъдеш в истината.“ Но Иисус казва обратното: „Всякой, който е от истината, слуша гласа Ми“.

Това означава, от една страна, че можеш да чуеш Божиите заповеди и дори да им се подчиниш, но без да бъдеш от истината, сиреч без да слушаш гласа на Иисус. Такъв е случаят на бесовете. Бесовете могат да изрекат истината, както става в Капернаум: „Зная Те, кой си Ти, Светия Божий“ (Марк. 1:24). И все пак, дори изреченото от тях да е истинно, те не са от истината, а от надменността на горделивостта. И дори тяхното послушание да е принудено, те не искат любов, просто се подчиняват на по-силния. Те се подчиняват на реда, а не чуват гласа.

Което, от друга страна, означава следното: истината не се осъществява в „безплътна система“, а чрез вслушване в гласа. И тук не става дума само за вслушване, за да се подчиниш на един ред, а да се вслушаш в гласа заради него самия, както се вслушваме в някой певец или най-вече както се вслушваме в гласа на любимия човек.

Гласът, това е словото, станало плът и израз на една личност. Говорих преди малко за лица, но бих могъл да говоря и за гласове. В истината гласът е само средството на идеята или посредникът на един знак. Защото обратното е също вярно: идеята е тук тъкмо за да ни накара да проумеем неизменния характер на всеки глас и да ни подтикне да го приемем в безмерния хорал на всички онези, които слушат гласа на Въплътеното Слово, както се вслушваш в диригента на хора или във възлюбения човек.

Трета и последна бележка: макар да казва, че е дошъл в света, за да свидетелства за истината, когато Пилат Го пита: „Що е истина?“, Иисус не отговаря. А точно това е моментът. Мечтаният удобен случай, за да засвидетелства онова, което е изричал обичайно пред хората: могъл е да произнесе дълго автобиографично слово, изпъстрено с интересни истории, излизания от тунела към светлината, епилог на success story. По същия начин, както е могъл да свика легион от ангели, за да Го защитават, Христос е можел неустоимо да свидетелства. Но Той не отговаря. Пилат излиза от преторията. А Иисус се оставя да бъде отведен като агнец на заколение.

И също тъй приема в мълчание, че народът може да предпочете пред Него разбойник, който се назовава иронично Варава, сиреч Син на Отца. Също тъй в мълчание приема войниците да Го бичуват, налагат Му венец от тръни, обличат Му багреница, за да се глумят над Него. И накрая, не сторва нищо, за да попречи на онези, които Той обича, да Го разпнат. Междувременно Пилат произнася тези думи: ето Човека. За него това не е повече от банално възклицание, изречено на вятъра: „Ето го клетника, когото искахте да осъдя“. Но тези думи имат и друг смисъл, който му убягва. Това е макар и ненадеен отговор на въпроса, който при това не е само един.

– Що е истина?

– Ето Човека.

Всичко се разиграва тук, в прехода от абстрактен въпрос към конкретно присъствие, в обрата от теоретично решение към зов от плът и кръв. Изоставащият не задава своя въпрос, защото сам той е един голям дремещ въпрос. Така и Христос няма отговор, защото сам Той е отговорът. Що се отнася до мен, то какво аз мога да отговоря? Не е ли по-скоро редно да ви помоля „да минем нататък“. Простете ми: едвам зададох въпроса. Но заедно видяхме, че истината не просто се преподава, че тя може и да кърви. Ето защо с уста, която преподава, и сърце, кървящо от любов и радост заради моите братя, аз се надявам някой ден да мога, с Божията благодат, да отговоря наистина.

 

Превод от френски: Тони Николов