Йоханес Забел (род. 1973 г.) е директор на Католическата соци­ална академия „Франц Хитце“ в епархия Мюнстер в Германия. Завършил е литературни науки, католическо богословие и пе­дагогика в Мюнстер и е защитил дисертация в Университета в Тюбинген. Развивал е научна дейност в Института „Лео Бек“ в Ню Йорк, Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих, Еврейската теологическа семинария в Ню Йорк. От 2011 до 2023 г. ръководи Католическия образователен център в Бон. В текста си, публикуван в сп. Stimmen der Zeit 2026/151, той ана­лизира християнската семантика в изказванията и програми­те на „Алтернатива за Германия“.

 

Настъплението на новите десни и сакрализацията на политическото

Християнството, Църквата и богословието са изправени пред голямо предиз­викателство: как да се подходи към заемките от християнското Предание в популистките и крайнодесните политически програми? В Европа и другите западни общества ролята на християнството като практикувана религия намалява от десетилетия. Ала в същото време то се връща под формата на политически елемент: не като библейска история на надеждата, а като сакрализирана представа за политически ред, насочена срещу плуралистич­ните, либерални и демократични общества. Това парадоксално завръщане се наблюдава в международен план, например в САЩ, Полша, Унгария и Италия. В Германия християнските наративи се възприемат от „новата десница“, а сред партиите – от „Алтернатива за Германия“. Дяснопопулистките и край­нодесните идеи и политически програми мобилизират религиозни предста­ви, образи и понятия в съкратена, селективна и инструментализирана фор­ма. В тях християнството вече изглежда не като открито, есхатологично насочено послание за живота, което се характеризира с библейски ценности като солидарност, милосърдие и универсално достойнство на всички хора, а като културен ресурс за легитимиране на изключващи, националистически и авторитарни обществени модели. Тези тенденции унищожават етичния универсализъм, произтичащ от юдео-християнското Предание, и заедно с него основата на нашата демокрация.

Уточнение на понятията

Задълбоченият анализ изисква уточняване на понятията, тъй като религи­озните и политическите определения често се използват неточно или като синоними. Десният екстремизъм отрича основополагащото равенство на всички хора и се противопоставя открито на универсалните човешки права. Така той напуска основния демократичен консенсус, както и етичното ядро на юдео-християнската традиция. Десният популизъм действа преди всичко като политически и особено като комуникационен стил, който залага на емо­циите, радикалното опростяване на сложни проблеми и мобилизирането на страховете и негативните настроения.

От своя страна, дяснонационалистическите идеи свързват изключващата представа за народ с идеята за нация и културна хомогенност, без непремен­но да се отказват от формално-демократичните принципи. От религиозна гледна точка консервативнохристиянската позиция отстоява църковното учение и традиция по въпросите за социалната роля на пола, сексуалния мо­рал, образа на Църквата. Позициите на фундаменталистите отиват по-да­леч: те защитават едно буквално разбиране на Писанието с категорична претенция за истинност и нерядко в съчетание с отхвърляне на съвременни­те представи за плурализъм и различни модели на живот. При християнската десница такива религиозни нагласи съзнателно се свързват с възгледите на новата политическа десница и религиозните наративи целенасочено се сли­ват с политически „антиджендър“ и „антимигрантски“ позиции. Често тук се използват и разкази за упадъка, които интерпретират модерността, кул­турното и социалното разнообразие и загубата на християнско надмощие като упадък.

Нация, религия и сакралност

Днешното авторитарно използване на християнската семантика не се случва в исторически вакуум. Връзката между християнските разкази и иде­ологията на изключващия национализъм се опира на един по-ранен истори­чески съюз – възникнал с цел еманципация – между християнството и създа­ването на нацията. Идеята за нацията като общност на конкретен народ, разграничен от другите, от самото начало е натоварена с религиозни зна­чения. „Въобразените общности“ (Бенедикт Андерсън) използват образи от юдео-християнското Предание, например представата за избрания народ, обетованата земя, месианското бъдеще и свързаната в братство общност. „Нацията“ следователно винаги е била проект, който едновременно създа­ва и се нуждае от „политическа религия“. Фридрих-Вилхелм Граф описва този процес в Германия като формиране на „светско-религиозно ориентирано културно християнство […], което сакрализира политическия ред и същев­ременно символично припомня включването на индивида в надиндивидуални, спасителни общности“ – като „процеси на синкретично сливане на стара­та църковна символика с новата политическа семантика на общността“.[1] Свързването на религиозните наративи с авторитарната политика от­вежда в исторически план към централната фигура на Карл Шмит. В своята политическа теология той формулира парадигмата: „Всички значими поня­тия на съвременната теория за държавата са секуларизирани теологични понятия“[2]. Библейските и богословски представи за Божия суверенитет и религиозното подчинение са изведени от християнския им контекст и са използвани за легитимиране на светската власт. В политическата теоло­гия на Карл Шмит, която оказва решаващо влияние върху германския наци­оналсоциализъм, етиката на подчинението и сакрализираната представа за фюрера и реда се преплитат с разбирането за политиката, основано на ясна дихотомия приятел-враг. Врагът е виновен за кризисните ситуации в обществото (особено за тези, които се измислят по стратегически причи­ни). Той трябва да бъде изключен, победен или, както показва германският фашизъм – унищожен. Тук се осъществява опасният съюз между спасение и власт: религията изгубва функцията си да критикува властта и се превръща в източник на легитимност за политическото насилие.

Движенията на десните популисти и „новата десница“ се опират на този се­мантичен „пренос на сакралност“ между християнството и идеята за нация. Мартин Лихтмес описва в Sezession – партийния орган на „новата десница“ – „войнстващото християнство“ на един етнонационализъм. Подобно на дру­ги мислители на „новата десница“, и Лихтмес вижда основната слабост на християнството в „безсилието на християнската любов към ближния“.[3] От това признание, което произхожда от упрека на Ницше към безсилното, със­традаващо християнство, става ясно, че „новата десница“ преобръща ос­новни християнски постулати, като се стреми към сакрализиране и (псевдо) религиозна легитимация на ключови за нея понятия като народ, общност, хо­могенност, ред, йерархия.

Културно християнство, идентичност, „Алтернатива за Германия“

Отвъд тези исторически обяснения за сливането на християнските нара­тиви и политическите програми, възниква въпросът за действителните отношения между християните и привържениците и избирателите на АзГ. Последните социологически изследвания представят една нюансирана кар­тина. В Западна Европа практикуващите християни се отнасят по-скоро не­гативно към избора на десни популистки партии. Практикуващите христи­яни изглеждат по-малко податливи на дяснопопулистки призиви, отколкото хората без религиозна принадлежност. В същото време нараства значение­то на културното християнство като политическа идентичност без връзка с Църквата или с религиозната практика.[4]

За Германия проучванията показват, че макар АзГ да не доминира в средите, свързани с църквите, тя намира ясно изразен отзвук, особено там, където преобладават консервативни религиозни дискурси (например антиджендър настроения).[5] По отношение на АзГ може да се говори за зона на съвпадение между традиционалисткото християнство и дяснопопулистката идеология с общи теми като „джендър идеология“, „ислямизация“, „семейни ценности“, които се използват за изграждане на политически съюзи.

Позоваването на „християнската идентичност“ е от особено значение за самовъзприятието и политическата комуникация на АзГ. И тук анализите на партийните програми и речи показват, че „християнството“ присъст­ва почти изцяло в културна форма – като олицетворение на (предполагаемо) хомогенна германска култура, която трябва да бъде защитена от „исляма“, „джендър лудостта“ и „глобализма“.

В този контекст изразът „християнски Запад“ служи на АзГ като иденти­тарно събирателно понятие. И тук става дума не за религиозна вяра, а за ин­струмент за културно разграничаване особено спрямо исляма и повлияния от него начин на живот. В настоящата предизборна програма на АзГ в Саксония- Анхалт тези фронтови линии лесно се виждат: целта е да се спре „културно чуждата и враждебна към местното население масова миграция“, а „свобода­та на вероизповеданията не задължава германците да изпълняват всяко же­лание на ислямското лоби“.

Соня Щрубе детайлно реконструира тази амалгама от религия и десен по­пулизъм в немскоезичното пространство. В своята книга Дясното изкуше­ние. Изпитание на вярата тя показва как десният популизъм функционира на семантично равнище. Десните популистки движения използват религиозни модели, за да превеждат сложни обществени конфликти в морално недвус­мислени разкази за спасение и гибел. И тук централно място заема сакрализа­цията на народа: „народът“ се представя като морално чисто колективно тяло с изкупителен статут, докато „другите“ биват демонизирани. В дру­га своя статия Щрубе анализира как настроенията срещу еманципацията и феминизма стават политически приемливи чрез религиозни кодове като „Божествен ред на Сътворението“, „желано от Бога полово различие“.

Реторически стратегии на десните популисти

Самата същност на Евангелието поставя под въпрос тази логика. Любовта към ближния и към врага разрушава всяка конструкция от типа „прия­тел-враг“. Затова „новата десница“ работи селективно: тя изолира теми като защитата на живота и отношенията между половете, откъсва ги от техния богословски контекст и ги интерпретира. Добър пример в това от­ношение е ordo amoris, „редът на любовта“, чиито корени се откриват при св. Августин и Тома от Аквино. Католикът Джей Ди Ванс привидно се позо­вава на Августин и Тома от Аквино, ала изопачава и опростява понятието ordo amoris. На въпрос за имиграционната политика на администрацията на Тръмп (интервю на телевизия FOX, февруари 2025 г.) той отговаря, че любов­та се отнася на първо място към собственото семейство, след това към съседа, после към местната общност и съгражданите – и едва тогава човек може да погледне към останалия свят и да вземе отношение. Нито Августин, нито Тома от Аквино противопоставят любовта към чужденците на любов­та в най-близкия социален кръг, Ванс обаче изважда ordo amoris от контек­ста, в който е понятието при двамата учители на Църквата, използвайки го по този начин като политическо оправдание за един изключващ национа­лизъм. Така той свежда универсалната повеля за любов към ближния и врага, която Августин и Тома от Аквино следват, до йерархия на принадлежност и представя това като „нормално“, „класическо“ католическо учение. Тази зло­употреба с религиозните понятия следва една стратегия на оневиняване.

Поставени в тази религиозна рамка, радикалните политически позиции за­почват да изглеждат като културно нормални и исторически формирали се. Това позволява на десните популисти и на партия като АзГ да намерят път към средната класа.

Църковни позиции, противоречия и самокритика

Следва да се отбележи, че по отношение на етичните принципи десният екс­тремизъм и десният популизъм влизат в конфликт с християнските църкви. Основните християнски ценности, като етичния универсализъм, солидар­ността, любовта към врага, милосърдието, са несъвместими с изключващи­те националистически и расистки идеологии. Трябва обаче да се добави едно исторически оправдано „но“, тъй като, ако се върнем назад в историята, това очевидно етическо противоречие не довежда – макар, както е добре известно, да е имало и значими прояви на съпротива – до ясно и недвусмисле­но отхвърляне на националсоциализма. Факт е, че Църквата твърде дълго е търпяла политическата пропаганда срещу евреите, впоследствие преслед­ването и унищожението на европейското еврейство по време на Третия райх. Друга причина за това дълго затваряне на очите се крие в антиюдаизма на Църквата, продължил чак до 60-те години на ХХ век – във възприемането на евреите като „убийци на Христос“. В крайна сметка съществуват и при­чини, свързани с политическото самосъхранение, поради които църквите не се противопоставят решително на фашизма. Тук виждаме един нежелан, но при всички случаи „гибелен съюз“ между религиозния антиюдаизъм и стремеж за запазване на собствената власт и националсоциализма.

В този контекст трябва да се спомене и антидемократизмът на Католическата църква. Syllabus Errorum от 1864 г. осъжда голяма част от оно­ва, което осъжда и „новата десница“ – свободата на съвестта, плурализма и модерността като такава. Едва Вторият ватикански събор през 1965 г. пре­разглежда тази позиция: призната е истинност и на други религии, най-после от евреите е снето обвинението в богоубийство, признава се свободата на съвестта на отделния човек. Исторически погледнато, този етап от разви­тието на Католическата църква не е толкова отдалечен, той продължава да отеква до днес в културната памет на Църквата. Същевременно в последни­те години Църквата зае ясни позиции. Декларацията на германските еписко­пи „Етнонационализмът и християнството са несъвместими“ (22 февруари 2024 г.) е забележително становище. На тазгодишната пролетна пленарна се­сия на Епископската конференция епископ д-р Герхард Файге и председателят на Германската епископска конференция д-р Хайнер Вилмер ясно определиха позицията на АзГ като разрушителна за демокрацията и антихристиянска.

Отговорността на богословите и бдителността на демократите

Църквите вече са изразили принципно отношение срещу АзГ. Остава обаче въп­росът: как да подходят те, как да подходят християните към многобройните избиратели на АзГ? Какви разочарования и липси тласкат милиони хора към тази партия? Какво трябва да се промени например по отношение на социал­ната и икономическата справедливост, какво по отношение на признаването на жизнения път на хората в източните провинции на Германия?

Употребата на християнството от авторитарни идеологии не е странично явление, а основно предизвикателство пред църквите, богословието и демо­крацията. Когато религията забрави за страданието на другите, тя лесно става съучастница на идеологии, които проповядват изключване. На тях се противопоставя една християнска традиция, която обезсилва светската власт и се отнася сериозно към етичния универсализъм. Въпросът дали за­напред християнството ще бъде източник на солидарност и състрадател­ност, или средство за легитимиране на изключването, в крайна сметка зася­га не само доверието в него, но и общественото му значение във времена на авторитарни изкушения.

 

Превод от немски: Людмила Димова