Вселенски патриарх Вартоломей:

Свети братя, добро утро! Както знаете, тази сутрин ние, предстоятели­те, заедно с придружаващите ни лица работихме, доработихме и оконча­телно оформихме обширното послание, което наричаме „Окръжно послание на Светия и велик събор“, за да бъде внесено то за разглеждане и одобрение от почитаемото пленарно заседание. След това се заехме с един значител­но по-кратък текст, който Негово Блаженство Албанският архиепископ имаше добрината да състави и който, с Божията помощ, ще бъде прочетен в неделя, по време на светата Литургия в Ханя, след светото Евангелие. Съставителят на този текст, Негово Блаженство Албанският архиепис­коп, днес отбелязва 24-тата годишнина от избирането си за архиепископ на Албания. [Ръкопляскания.] Не е нужно да се спирам на извършеното от него за четвърт век. Той пое една съсипана Църква, възроди я от пепелта, възстано­ви я и извърши забележително дело. Убедих се в това със собствените си очи, когато той имаше добрината да ме покани за една седмица. Преди две години отново посетих Албанската църква за освещаването на величествения храм „Възкресение Господне“ в сърцето на Тирана. Отвсякъде Негово Блаженство получава похвали, и то напълно заслужено, защото с много търпение и умение извърши религиозно, обществено и общополезно дело с неизмерим размах. За съжаление, местните власти не признаха и не оцениха подобаващо неговия принос. Доказателство за това е, че и до днес не са му дали местно граждан­ство – той има само гръцко гражданство. Но Бог вижда делото му и то ще остане в историята. Пожелаваме му дълголетие, здраве и още много успехи за доброто на Автокефалната албанска църква, както и за славата на цялото Православие. Блаженейши, достоин! На многая лета!

Ръкопляскания.

Албански архиепископ Анастасий:

Сърдечно Ви благодаря, Ваше Всесветейшество. Знаете, че онзи ден беше свързан с много проблеми и колебания. Доказателство за това е, че не при­ех веднага, а едва след три седмици на болка, молитва и други трудности. Защото това беше и голяма промяна в живота ми: на 62-годишна възраст да отида на непознато за мен място и да оставя Африка, която, както всички знаят, е голямата ми любов. Но се подчиних на онова, което Църквата поиска от мен. Казвам го и в по-общ смисъл, включително за по-младите: добре е, раз­бира се, да имаме планове и да се подготвяме, но да бъдем също така свободни от личните си дела, за да проявим послушание във всичко, което Църквата би поискала от нас в решаващи моменти. Най-сърдечни благодарности. Беше по Ваш почин, а аз се подчиних. Много Ви благодаря.

Вселенски патриарх Вартоломей:

След споменатата работа на нас, предстоятелите, сега сме призовани да се заемем с текста, чието обсъждане започна вчера. Месинийският митропо­лит, може би и с други братя, имаше добрината да работи по този текст, като взе предвид внесените в Секретариата бележки на поне три църкви. Моля го да прочете текста бавно.

Месинийски митрополит Хризостом:

Благодаря, Ваше Всесветейшество. След като три църкви – Румънската пат­риаршия, Кипърската църква и Гръцката църква – внесоха своите предложе­ния за изменения, вчера Всеправославният секретариат работи по тях и ги групира според предложенията към всеки отделен параграф. Ако обсъждане­то ще се води параграф по параграф, започвам с прочита на първия параграф от текста.

„Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят

Православната църква, бидейки Едната, света, съборна и апостолска църква, в своето дълбоко църковно самосъзнание непоколебимо вярва, че заема пър­востепенно място в делото за насърчаване на единството на християните в съвременния свят.“

Месинийски митрополит Хризостом:

Румънската църква е внесла две предложения за изменение на този параграф, а именно две добавки: „за насърчаването в съвременния свят на единството във вярата с отделилите се от нея християни“ (τῆς ἐντὸς τοῦ συγχρόνου κόσμου προωθήσεως τῆς ἐν τῇ πίστει ἑνότητος μετὰ τῶν ἐξ αὐτῆς διεστώτων Χριστιανῶν).

Вселенски патриарх Вартоломей:

Негово Блаженство Румънският патриарх.

Румънски патриарх Даниил:

Благодаря, Ваше Всесветейшество. Уточнението „единство във вярата“ (ἑνότης ἐν τῇ πίστει) цели съгласуваност с православното изповедание на вя­рата, в което единството във вярата се изповядва като основа на цялото църковно единство. Ако нямаме една и съща вяра, не можем да имаме и едно и също общение. Затова и Символът на вярата предшества евхаристийното общение. Трябва също да се каже за кои християни става дума, а именно – за отделилите се от Православието християни (τῶν διεστώτων ἐκ τῆς Ὀρθοδοξίας Χριστιανῶν). Това уточнение е много важно, защото иначе става невъзможно да се твърди, че Православната църква е едната, света, съборна и апостол­ска Църква. Макар други да се отделят от нея, тя остава единна чрез един­ството на вярата. Това е целта на предложените уточнения. Благодаря.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Позволете да направим кратка пауза, за да бъде раздадено по едно копие на всички присъстващи. Свети братя, за да спестим време, докато текстът бъде раздаден, можем да започнем с онези, които са заявили, че желаят да се изкажат общо по текста, а не по всеки отделен параграф. Херцеговинският епископ Григорий.

Извън микрофона: Той е Босненският.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Поздравления за повишението!

Босненски епископ Григорий:

Благодаря, Ваше Всесветейшество. Не възнамерявах да говоря по този въп­рос, но вчера чух много неща, особено за затруднението, което някои архие­реи изразиха относно завръщането си при своето паство. Ние сме архиереи и ако не знаем какво ще кажем на нашите вярващи, тогава какво ще стане с тях? И ако ние се страхуваме, какво ще правят вярващите? Подготвил съм кратък текст, който нашият събрат, Константийският митрополит, ще Ви прочете, за да не Ви уморявам. Благодаря.

Константийски митрополит Василий:

Чете текста на Босненския епископ.

„За необходимостта от икуменическия диалог.

Едно от най-значимите явления в живота на Църквата през XX век е икумени­ческото движение. Неговото значение се състои в това, че всички християн­ски църкви активно участват в него с цел преодоляване на разделенията от миналото и с оглед на необходимостта от възстановяване на единството на християнството. Първопроходци в това движение са протестантите в началото на XIX век. В Римокатолическата църква икуменизмът съзрява постепенно и достига своя разцвет след Втория ватикански събор. В пра­вославните среди той напредва със закъснение, но благодарение на изклю­чителните усилия на видни богослови и пастири на Църквата, като отец Георги Флоровски и на Охридския епископ Николай [Велимирович], и ние вървим заедно с другите църкви. Докато първото поколение православни богослови и архиереи се включва в икуменическото движение с голямо въодушевление, техните продължители, изглежда, не изпитват същия ентусиазъм. Те под­държат отношения с инославните предимно по механичен начин, без искре­но желание да разберат своите събеседници и техните доводи, смятайки, че Божията благодат се излива единствено върху самите тях. Смятат също, че могат да имат отношения с другите само ако другите се съобразяват с техните собствени преценки и предразсъдъци.

Не претендирам да знам по кой път трябва да продължи икуменическият диалог, но съм съгласен с онези, които казват по кой път не трябва да вър­ви. Отлагането на единството на християните за последните времена под предлог, че то ще настъпи чрез чудо, което Бог ще извърши тогава, пред­ставлява бягство от историческия дълг и проява на песимизъм и склонност към отлагане, изразени в твърдението: „Сега не му е времето“. Следователно икуменическият диалог трябва да съществува, ако като православни хрис­тияни искаме да проявим отговорност не само за себе си, но и за останалия свят. Разбира се, възниква въпросът до каква степен общението може да до­пуска в себе си различието. Но тъкмо тук се разбира защо имаме нужда от искрен и отговорен диалог преди всичко с римокатолиците, но и с останали­те християни по света, а не просто от високомерно и снизходително отно­шение към неправославните. Смятам, че страхът от антиикуменизма и въз­можността да бъде предизвикан разкол не са сериозен довод, за да прекратим диалога. Не бива да се отказваме от борбата за християнско единство само защото някои обзети от страсти фанатици биха могли да реагират отрица­телно. Отговора ни дават отците на Църквата, на които ние се позоваваме, но които не следваме. Не бихме имали историята на Църквата, ако отците избягваха да се изправят пред предизвикателствата на своето време, какво­то днес е икуменизмът. Всяка тяхна стъпка би била невъзможна поради стра­ха от фанатиците, които във всички епохи се опитват да възпрепятстват разцвета на църковния живот.

Що се отнася до нас, чиито епископии и митрополии обхващат страни и области, които не са традиционно православни и в които православните вярващи живеят като малцинства, ние ясно разбираме, че диалогът с инос­лавните е не само желателен, но и необходим. За да могат православните да живеят нормално там, където са малцинство, те трябва да се включат в об­ществата, сред които се намират. Но за да бъде това включване достойно, успоредно с него трябва да съществува и диалог между църквите – например диалог с Римокатолическата църква, който с времето ще покаже, че онова, което ни свързва, е повече от онова, което ни разделя, а не ще изтъква осно­вания за вражда. Отказът от искрен и отговорен диалог в такава среда би означавал да оставим нашите вярващи на произвола на предразсъдъците на другите, защото и другите имат своите фанатици. Нека не забравяме, че са­мото съществуване на нашите вярващи зависи от тези други. Поради това от богословска убеденост и пастирска загриженост ние няма да се откажем от диалога с римокатолиците и с другите християни с надеждата, че по този път ще ни водят Божията благодат и Неговото безкрайно човеколюбие, кое­то обгръща всички хора. Моля Светия и велик събор да ни помогне в нашите скромни усилия.

Ръкопляскания.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Искам сърдечно да поздравя нашия събрат Григорий за неговото толкова ре­алистично и съдържателно изказване, както и митрополита на Константия, който имаше добрината да помогне, като прочете текста. Думата поиска и събратът, бившият Херцеговински епископ Атанасий [Йевтич].

Бивш Херцеговински епископ Атанасий:

Благодаря, Ваше Всесветейшество. Свети отци, ще кажа накратко две неща. Вчера един събрат от Гърция спомена отец Юстин Попович. Чувствам се длъжен да поясня с няколко думи, че издаденото съчинение „Православната църква и икуменизмът“ представя несправедливо отец Юстин, защото не предава вярно неговите възгледи. В увода той пише някои верни неща – че жадувайки за единство, е призовал братята протестанти към диалог, но доброто желание или тази жажда не са достатъчни. Докато работех с архива на отец Юстин, открих 40 негови собственоръчни записки за православния икуменизъм. Публикувахме ги и на английски. Онзи ден дадох един екземпляр на Пергамския митрополит, който се зарадва, защото в тях се говори за „пра­вославен богочовешки икуменизъм“ (ὀρθόδοξον θεανθρώπινον Οἰκουμενισμόν), а след това се отправя критика към римоцентричния и протестантоцент­ричния икуменизъм.

Той говори по възхитителен начин за икуменизма на съборността, на съ­борното устройство на Църквата, за икуменизма на небето и земята, за икуменизма на логосността на света, чак до икуменизма на отроичаването на целия свят и т.н., като подчертава Господнята молитва „да бъдат всич­ки едно“ (ἵνα πάντες ἓν ὦσιν). Позовава се също на историята на Църквата, на отците, на свети Марк Ефески, на свети Максим, но и на патриарх Герман II от първата половина на XIII век. От него той е заимствал израза „всеерес“ (παναίρεσις) по отношение на римокатолиците заради страданията, които по тяхна вина са понесли монасите в Кипър. И така, в едно свое писмо до мо­насите, които в крайна сметка били екзекутирани, патриарх Герман II пише, че Римокатолическата църква е „всеерес“ (παναίρεσις). Същевременно се позо­вава и на свети Максим, според когото „правотата на вярата е Съборната църква“, тоест свързва това с онова, което се казва и в разглеждания тук текст за неразривната връзка на правата вяра с Църквата и с общението в тайнствата.

Следователно отец Юстин не е бил онзи, за когото, за съжаление, го пред­ставят фанатиците, използвайки го и изобразявайки го по свой образ и по­добие. Той беше задълбочен богослов и критиката, която отправя към за­падния хуманизъм, е в името на един по-висш хуманизъм – „теохуманизма“ на Богочовека Христос. Затова е нужна разсъдителност при четенето на него­вите текстове. Например в „Човек и Богочовек“ има девет прекрасни ста­тии, но е добавена и една последна, която не предава вярно възгледите му. Просто исках да кажа тези няколко думи, за да не бъде онеправдан един голям богослов, който е и чудотворец и продължава да върши чудеса както с души­те, така и с телата.

Що се отнася до настоящия текст, мисля, че е прост и приемлив, но разбира се, би било по-добре, ако имаше еклисиологична обосновка. Впрочем извест­но е, че православните събори не са се занимавали с Църквата и с човека, с изключение на паламитските събори от XIV век. Блаженопочиналият и доб­ре познат на всички отец Георги Флоровски, с когото имах радостта да съ­служа в Атина, казваше, че Църквата не определя онова, което живее. Да, но може би е време да го изразим с думи, както е сторено в наличните изследва­ния за Църквата на отец Юстин, на отец Станилоае и – простете, че ще го спомена, без да искам да засегна неговото смирение – на Пергамския митро­полит, чиято първа дисертация „Единството на Църквата в божествената Евхаристия и в епископа през първите три века“ беше откровение за мнози­на от нас, и т.н. Това не означава, че всички съчинения например на Юстин са догма. Трябва да бъдем трезви и да имаме разсъдителност, която е една от най-съществените добродетели на Православието.

И така, в разглеждания текст бих очаквал по-задълбочено еклисиологично разглеждане, но смятам, че текстът не трябва да бъде отхвърлян. Нуждаем се от текст за диалога и икуменизма и за участието в него – така, както са участвали Георги Флоровски и Охридският епископ Николай, които нашият събрат Григорий спомена. Това не означава, че съм съгласен с всички позиции, които нашият събрат Григорий изрази преди малко. Той е млад и е мой при­емник и това ме радва, но и тук е нужна разсъдителност. Във всеки случай през 1950 г. Георги Флоровски и Николай [Велимирович], който живееше в из­гнание в Америка, участваха в Еванстън и мисля, също в Торонто. Макар да знаеше за тяхното участие в икуменизма, отец Юстин не преставаше да смята Николай за светец, а Георги Флоровски, с когото го свързваше прия­телство – за „православна икона в православния иконостас на православни­те богослови“.

По отношение на конкретния текст бих предложил § 19, който се отнася до предпоставките за участието на православните в икуменическия диалог, да бъде преместен след § 2 или, още по-добре, след § 3, за да се спази логическата последователност. Бих желал също да бъдат споменати – но това може би е въпрос за бъдещ събор – не само седем вселенски събора, а мисля, и Осмият, и Деветият, защото в историята на Църквата те са били смятани за такива. По този въпрос съм написал едно според мен обосновано изследване за Осмия събор при Фотий и за Деветия, на исихастите. Благодаря за предоставената дума и простете, ако съм бил многословен.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Много благодарим, свети брате. Пергамският митрополит.

Пергамски митрополит Йоан:

Ваше Всесветейшество, бих желал да се изкажа по предложенията за измене­ния, защото това може би има повече смисъл от едно общо изказване.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Високопреосвещени Месинийски митрополите, желаете ли да представите направените поправки, или обсъждането може да продължи?

Месинийски митрополит Хризостом:

Както желаете, Ваше Всесветейшество.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Тъй като положихте много труд, ако желаете, изложете общите принципи, от които се ръководехте в работата си.

Месинийски митрополит Хризостом:

Много благодаря. Както споменах и по-рано, три църкви – Румънската пат­риаршия, Кипърската църква и Гръцката църква – внесоха писмено във Всеправославния секретариат предложения за изменения, поправки и допъл­нения към определени параграфи от текста. И така, за улеснение на всички ни и за да спестим време, беше съставен този текст с предложените изменения, повечето от които бяха внесени от Румънската църква. Под всеки параграф са посочени предложените изменения точно както са били внесени, със същи­те думи и изрази на техните вносители. Смятам, че всяко от тях трябва да бъде обосновано от предстоятеля или от някой архиерей на съответната църква, тоест защо прави това предложение и какво цели с него. След това да се обсъжда всяко предложено изменение: дали се приема, или не. Благодаря.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Пред мен има няколко имена на заявили желание да говорят. Предполагам, че желаят да говорят по вече раздадения текст. Навпактският митрополит.

Навпактски митрополит Йеротей:

Благодаря, Ваше Всесветейшество. Още вчера исках да направя някои бележ­ки, може би от общ характер, но те ще ни помогнат и по отношение на текс­та. В известен смисъл те са продължение на бележките на събрата Атанасий, бившия Херцеговински епископ. Както е известно, Първото всеправославно съвещание в Родос през 1961 г. беше поставило около сто теми за Светия и велик събор, а Първото предсъборно всеправославно съвещание в Шамбези през 1976 г. определи десет теми. Сега, съгласно взетото през 1976 г. реше­ние, чийто текст е пред мен, на Светия и велик събор обсъждаме шест или седем от тях, като се има предвид, че седмата тема – за икуменическото дви­жение – беше обединена с тази за диалозите. Това се казва в първия параграф на текста на Първото предсъборно всеправославно съвещание.

Във втория параграф се казва, че съвещанието поставя на втори план чети­ри значими теми, които няма да бъдат разгледани на Светия и велик събор, а по-късно. Това са: „Изворите на Божественото откровение“, „Понятието за Църквата“, „Кодификацията на свещените канони и каноничните разпоред­би“ и „Икономията и акривията във връзка с начина на приемане на инославни­те в Църквата“. В това решение дори се казва: „Те се препращат за специално проучване от отделните църкви, за да могат евентуално да бъдат предмет на бъдещо междуправославно разглеждане“. Очевидно под „бъдещо“ се разби­ра след Светия и велик събор. Следователно тук е бил поставен въпросът за „Църквата“ – какво е значението на това понятие. Мисля, че тези теми от­паднаха от обсъжданията на Светия и велик събор, а остана един много важен текст, излязъл изпод перото на мъдрия блаженопочинал Хризостом, тогава Мирликийски, а по-късно Ефески митрополит: „Признаването на тайнствата на инославните в историческите отношения между Православието и римо­католицизма“. Правят ми впечатление думите, които той употребява. И така, тези теми не бяха обсъждани и отпаднаха от дневния ред.

Второ, на Третото предсъборно всеправославно съвещание в Шамбези през 1986 г. беше установен текстът, който обсъждаме днес – „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“. Заглавието е важ­но, както и § 2, който е включен в § 6 на разглеждания текст. Там се казва: „Православната църква, бидейки Едната, света, съборна и апостолска църк­ва, има пълно съзнание за своята отговорност за единството на християн­ския свят и признава действителното съществуване на всички християн­ски църкви и изповедания…“. Тази формулировка беше и ще бъде подлагана на критика. Съществува обаче и продължение на параграфа, на което мнозина не обърнаха внимание, а именно: „… но вярва също, че отношенията ѝ с тях трябва да се основават върху възможно най-бързото и най-обективното изясняване от тяхна страна на целия еклисиологичен въпрос, и по-специал­но на общото им учение за тайнствата, благодатта, свещенството и апос­толското приемство“.

Следователно очакваме да проучим по-подробно въпросите за „Църквата“: какво е Църква, кои са нейните членове, в какво се състоят икономѝята и акрѝвията според църковното предание. И другите трябва да изяснят важ­ните въпроси за свещенството, благодатта, тайнствата и т.н. Това озна­чава, че по тези теми трябва да се проведе възможно най-широко обсъждане – за църковната дълбочина и основа, за които говори бившият Херцеговински епископ Атанасий. Поради това още вчера исках да кажа, че не бива да се под­даваме на изкушението Светият и велик събор сега да се занимава с въпроси­те какво е Църква, каква е връзката между тайнствата, как приемаме инос­лавните, защото смятам, че те са извън предмета на Светия и велик събор.

Онова, което можем да определим сега, е терминологията. Например ще приемем ли термина „християнски църкви“ (Χριστιανικαὶ Ἐκκλησίαι), или онова, което мнозина казват – „останалият християнски свят“ (λοιπὸς χριστιανικὸς κόσμος), или „неправославни“ (μὴ ὀρθόδοξοι), по аналогия с „некатолици“ (μὴ καθολικοί), както казват другите, или „инославни“ (ἑτερόδοξοι), както Вие, Ваше Всесветейшество, правилно казахте в текста за брака – „инославни и иноверни“ (ἑτεροδόξων καὶ ἀλλοθρήσκων)? Това е основното, а не да навлизаме в подробностите по въпроса за Църквата.

Накрая, във връзка с вчерашното обсъждане бих казал, че ако не друго, бяха онеправдани и Кармирис, и Трембелас, а преди всичко свети Марк Ефески. Пред мен има текстове, които, разбира се, няма да прочета сега, но ще ги внеса в Секретариата за протокола, за да се види какво казва Кармирис по този въпрос. И у Кармирис, и у Трембелас, а дори и у свети Нектарий може да се срещне изразът „инославни църкви“ (ἑτεροδόξων Ἐκκλησιῶν), употребен като технически термин. Но на Светия и велик събор, който ще вземе тол­кова важно решение, трябва да внимаваме да не употребяваме техниески термини, а да бъдем точни, както са постъпили Вторият вселенски събор и Пето-шестият, който не говори за „ариански църкви“ или за „Църквата на Македоний“, а за ариани, македониани и т.н., тоест назовава съответната група според нейния водач.

Затова смятам, че думата „Църква“ (Ἐκκλησία) се употребява в социологичен смисъл, в религиозен смисъл – „Църква на Сатаната“ (Ἐκκλησία τοῦ Σατανᾶ) – и в богословски смисъл, където има две значения: по акрѝвия и по икономѝя. Мисля, че тук предпочитаме да се приложи акривията, защото става дума за решение на Светия и велик събор. Много благодаря.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Благодарим. Кисамският митрополит.

Кисамски и Селински митрополит Амфилохий:

Ваше Всесветейшество, блаженейши предстоятели, позволете ми най-нап­ред като смирен епископ на тази църковна област, вярна и предана дъщеря на Вселенската патриаршия, както и в качеството ми на председател на Православната академия на Крит, да изразя дълбоката си признателност и сърдечна благодарност към всички вас, че предпочетохте и избрахте това благословено място – нашата погранична област, Православната академия на Крит, в която се свещенодейства и отслужва превеликото тайнство на Светия и велик събор. Така не само в църковната история, но и в история­та изобщо влизат мястото, времето и най-вече самото събитие. Мисля, че отсега нататък ще чувстваме и това място като свещено и свято и когато влизаме тук, ще чуваме гласа, който е чул и Моисей: да събуем обувките от нозете си, за да пристъпим на светата земя. И така, изразявам нашата бла­годарност и признателност.

Позволете ми също по обсъждания въпрос, без да смятам мое смирение за спе­циалист и познавач на тези теми, просто да споделя пастирската си тревога. Пред мен виждам и иконата, която се издига над тази зала – икона на Първия вселенски събор от Критската школа, съхранявана в музея „Света Екатерина“ в Ираклион. Но имам предвид и иконата на Петдесетница, както и начина, по който виждаме всички вас, досточтими предстоятели – образа на един полук­ръг, отворен към света. Този образ разкрива Църквата без изключване и стра­хове, Божието присъствие на земята и в крайна сметка това, че Църквата съ­ществува, за да води света и човечеството към Царството Божие. Чувствам, че ако пожелаем да премахнем този образ, тоест от полукръг да го превърнем, позволете ми израза, в група избрани, в която за останалите няма място, не само се страхувам, че това в крайна сметка ще бележи и историята, и самите нас, но най-вече – че то не може да изрази Христовата църква.

Затова чувствам необходимост да заявя пред свещения съборен състав, че оставайки твърди в предадените ни от апостолите свещени установле­ния на нашата Църква, не можем да се затваряме в страхове и изключване на другите. Несъмнено са нужни слово и диалог. Ще се позова на един съвременен богослов и философ: „Да оцелееш означава да живееш заедно; слово означава диалог, а съществуване означава съвместно съществуване“. Не можем да съ­ществуваме, без да съществуваме заедно, нито да разговаряме, без да водим диалог помежду си. В този смисъл моля вашата любов да се опитаме да разбе­рем настоящия текст в този дух и в тази светлина, като, повтарям, винаги оставаме твърди в свещените установления на Църквата, на нашия народ и на нашите отци.

Благодаря и моля за вашето разбиране за евентуалните грешки и пропуски през тези дни. Макар да се постарахме да доведем докрай цялото начинание, което скромно поехме, несъмнено имаше грешки и слабости, за които молим за вашето разбиране и любов.

Ръкопляскания.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Благодарим, Високопреосвещени Кисамски и Селински митрополите, за всички грижи, трудове и гостоприемство, за които сме Ви признателни. Пергамският митрополит.

Пергамски митрополит Йоан:

Благодаря, Ваше Всесветейшество. Разбира се, онова, което искам да кажа, е свързано с конкретни предложения за изменения. Но тъй като виждам, че обсъждането на практика се разпростира и върху тяхното съдържание, мис­ля, че сега бих могъл да изразя някои мисли главно по един въпрос – очевид­но основния според мен проблем, пред който сме изправени: употребата на термина „Църква“ (Ἐκκλησία) за неправославните. По този въпрос бих желал да направя някои бележки. Употребата на този термин беше установена допреди няколко години. Никой не я оспорваше. Поне доколкото знам, никой не беше поставял такъв въпрос. Днес обаче той съществува. Позволете ми накратко да се спра на употребата на термина специално за римокатолици­те през второто хилядолетие, след схизмата, защото може би тъкмо там е големият проблем.

Направих проучване на изворите, което отне много време, защото Patrologia Graeca на Мин почти не обхваща този период, но се занимах и с текстовете след периода, обхванат от Мин, тоест след падането на Константинопол. Вчера беше казано, не помня от кой брат, че онова, което е казал свети Марк Ефески, се отнася за времето преди Флорентинския събор и че той не би го ка­зал след събора. Истината е, че и след Флорентинския събор Православната църква неизменно говори за римокатолиците с термина „Църква“ (Ἐκκλησία). Ще посоча няколко примера.

Валсамон, който е живял в периода след схизмата, не е имал никаква причина да бъде благосклонен към латинците, защото те са били завзели неговата катедра и той не е можел да отиде в Антиохия именно заради кръстоносци­те. Следователно той би могъл да не употребява този термин. И все пак в своите „Отговори“ ясно говори за Рим като за Църква: „Понеже преди много години се отдели прославеното събрание – имаме предвид това на Западната Римска църква“. Има и други места, където употребява този термин, но няма да ви уморявам.

През XII век образованият православен духовник Василий Ахридин, Солунски архиепископ, в отговора си до папа Адриан IV, който е поискал православни­те да се върнат под неговата власт, пише: „Чухме те да говориш като баща, като пастир, или по-скоро като архипастир…“. Отговаряйки на папския при­зив православните да се върнат към Рим, той пише, че няма никаква причина за това, защото „в двете църкви едно и също е проповядваното слово на вя­рата и един и същ Агнец се принася в жертва…“.

Също и през XIV век всички знаем как говори свети Марк Ефески в своя текст. Той дори не допуска мисълта, че не става дума за Църква. Но и след него голе­мият противник на латинците Генадий Схоларий заема същата позиция. Бих желал да прочета неговия „Отговор“, известен на мнозина, ако не и на всички, на въпроса на синайските монаси дали е „позволено да се дава Богородичният хляб („Панагия“) на поклонниците арменци или латинци“. Там той пише:

„Ние пък казваме да им се дава и антидор (нафора). Защото и те са християни и затова идват от толкова далеч, за да се поклонят на Господния гроб. Тоест, макар да са отделени от нас по някои въпроси на вярата и да са инославни, те все пак като християни с вяра и благоговение търсят освещение от нас и ние сме длъжни да им го даваме. Само великото тайнство на причастието не им давайте“ (Τὸ μέγα μυστήριον τῆς κοινωνίας μόνον μὴ δίδητε αὐτοῖς). „Затова и светейшите патриарси, когато служели празнична литургия, не прогонва­ли арменците и латинците, които идвали с пълно благоговение на литургия­та“ – обърнете внимание, тук имаме съвместна молитва – „а и на тръгване, заедно с православните, когато те се покланяли и целували патриаршеската ръка, ги благославяли и им давали антидор (нафора)“.

След Флоренция, както е известно, Православната църква реагира на този събор едва през 1484 г. със събор в Константинопол, който определя начина на приемане на идващите от Латинската църква: те трябва да се приемат само чрез миропомазване, а не чрез повторно кръщение. Отново става дума за събор, чиято цел е била да отхвърли Флоренция. Следователно до този момент няма никаква реакция, която да променя нещата по отношение на употребата на термина.

По-късно, в първата след схизмата кореспонденция между Константинополския патриарх и Римския папа, по повод въвеждането на новия календар от Григорий XIII, патриарх Йеремия Транос отговаря по следния начин: „До бла­женейшия владика, папа господин Григорий XIII, най-достойния върховен архи­ерей“ (Τῷ Μακαριωτάτῳ Δεσπότῃ τῷ Πάπᾳ κυρίῳ Γρηγορίῳ ΙΓʹ, ἄκρῳ ἀρχιερεῖ ἀξιωτάτῳ). Вече сме в периода на XVII–XVIII век. Това продължава дори когато източните патриарси, изправени пред прозелитската дейност на латинците, издават през 1848 г. една много остра енциклика срещу тях и срещу самия папа. В нея също не се поставя под въпрос църковният характер на Рим. Макар в цялата енциклика ясно да нападат папата за неговите ереси и т.н., те постоянно казват „Римската църква“ (ἡ Ἐκκλησία τῆς Ρώμης, Ρωμάνα Ἐκκλησία), а папата не­изменно е наричан „Блаженейши“ (Μακαριώτατος) – титла, която се е давала и се дава на патриарсите.

Бил е поставен въпросът дали Рим е вакантен в църковно отношение, или не, и отговорът е следният. Бихме могли, казват те, да попълним Римската епископска катедра, но не пристъпваме към замяната на папата с друг епис­коп, защото „Съборната църква“, тоест Православната, „неизменно очак­вайки завръщането на отделилите се пастири заедно с техните паства, не назначава само по име натрапени епископи там, където другите действи­телно упражняват своята власт, превръщайки свещенството в предмет на търговия“. С други думи, не поставят епископ на Рим, защото, ако го напра­веха, биха въвели натрапен епископ и така бихме превърнали свещенството в предмет на търговия. Следователно и до днес Православната църква не е избрала епископ на Рим и това е най-важният аргумент. Ако Римската църква не беше Църква, нашата Църква непременно би трябвало да е избрала епис­коп на Рим през всички тези векове.

Всичко това показва наличието на определено разбиране за схизмата. То е свързано с въпроса, който днес поражда именно логическия проблем: как мо­жем да казваме, че ние сме едната Църква, и едновременно с това да говорим за Църква и при другите. Този проблем все още не е изследван. Незабравимият отец Флоровски казваше, че най-неотложното в православното богословие днес е изучаването на въпроса за схизмата и разбира се, за икономѝята, защо­то вярваше, че е невъзможно икономѝята да превърне в реално нещо, което не е реално, а обикновено именно така възприемаме икономѝята.

Сега, Ваше Всесветейшество, блаженейши и обични братя, когато пред нас стои повече от едно хилядолетие, през което този въпрос не е съществу­вал, какво би означавало ние сега да го поставим, и то без да го изследваме, и да заличим термина „Църква“ (Ἐκκλησία), употребяван от всички наши пред­шественици – блаженопочинали и свети – от времето след схизмата насам? Всички ли са грешали? Ако са грешали, нека ги отречем, защото, отхвърляйки употребата на термина, отхвърляме и тях, чак до нашите преподаватели от недалечното минало, които са употребявали този термин. Тоест нека настоящият събор вземе решение, че всички, които са употребявали този термин, да бъдат анатема! Защо онези, които са го употребявали, да оста­ват незасегнати, а онези, които го употребяват днес, да бъдат подозри­телни? Сега ли Светият Дух е вдъхновил Църквата? Защо с толкова голямо закъснение?

С всичко това не пренебрегвам този основен еклисиологичен въпрос и може би някога съборът трябва да се заеме с него. Но фактът, че това все още е въп­рос, който не е изследван напълно, не ни дава право да заличим употребата на един термин в продължение на хиляда и повече години, включително от първите начинатели на събора, които са съставили началните текстове. И така, Ваше Всесветейшество, непременно трябва сериозно да се замислим, че ще възникнат огромни въпроси, ако внесем нововъведение по този въпрос. Благодаря.

Ръкопляскания.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Благодаря. Наред с другите мъдри и хубави неща, които казахте, Ваше Високопреосвещенство Пергамски митрополите, споменахте и Константинополския събор от 1484 г., който отхвърля лъжеобединителния Флорентински събор. Този по преимущество антилатински събор, който би имал всички основания да не нарича Римокатолическата църква „Църква“ (Ἐκκλησίαν), все пак я нарича така. Следователно и това се прибавя към оста­налите примери, които посочихте.

Стигам до извода, че шумът, който се вдигна напоследък – дали онези, които са извън Православието са, или не са Църква, е по-скоро изкуствен. Той съб­лазнява вярващите, смущава съвестта им, създаваме проблем там, където го няма, и може би се насочваме към разкол – нещо, което трябва силно да ни тревожи като отговорни пастири. Лично аз нямам проблем, ако еди-кой си митрополит или еди-кой си професор от Гърция ме обвинява и ме нарича „предател на Православието“. Свикнал съм. Но съвестта на вярващите се смущава и в Гърция, и другаде. Защо да допускаме вярващите да бъдат съб­лазнявани, след като имаме толкова примери на свети мъже и мъдри отци на Църквата, които не са имали проблем и са употребявали термина „Църква“ (Ἐκκλησία) за онези, които се намират извън Православната църква?

Затова отправям призив и моля да не преувеличаваме въпроса и да не създа­ваме проблем от нищото. Нека като пастири се постараем да разясним на нашите паства, че нещата стоят иначе, а не да се съсредоточаваме върху личности и да се оставяме да бъдем увличани от онова, което казват различ­ни братя архиереи, различни професори и други. Уважаваме мнението им, но не бива да се влачим след тях, страхувайки се, че ще говорят и ще пишат про­тив нас. Нека го правят. Ние трябва да просвещаваме Божия народ. С този призив завършвам. Желае да говори Негово Блаженство предстоятелят на Полската църква, както и мнозина други. Нека той се изкаже като предстоя­тел, а всички останали – в 17.00 ч., като се върнем.

Полски архиепископ Сава:

Ваше Всесветейшество, въпросът е много сериозен и трябва да подходим към него сериозно. Говорим за фундаменталисти и т.н. Но нека не забравя­ме, че ако не бяха те, нямаше да има Православие в Полша, Украйна, Беларус, Молдова, Румъния, Чехия и Словакия. Благодарение на жертвеното служе­ние на тези хора, които са пожертвали живота си за вярата по времето на Брест-Литовската уния, днес сме православни, иначе нямаше да бъдем.

Следователно този въпрос е много сериозен. Напълно съм съгласен с мнението на Навпактския митрополит. Трябва да поработим върху този текст така, че „и вълкът да е сит, и агнето цяло“. Това зависи от нашата съобразител­ност. Благодаря на Пергамския митрополит за неговата историческа лекция. Знаем, че колкото по-навътре навлизаме в гората, толкова повече рискуваме да се изгубим. Виждаме, че сега на папския престол имаме един Франциск и не знаем какво ще стане. Има един традиционалистки римокатолически епис­коп, който казва: „Слава Богу, вие нямате папа“, и трябва да имаме предвид това. Сега бих желал да бъде представен един факт, който потвърждава мнението на Навпактския митрополит относно това как ще продължим по този въпрос. Ще го представи Семятицкият епископ.

Ръкопляскания.

Семятицки епископ Георги:

Ваше Всесветейшество, тук имаме фотокопие от диптисите на „Фарлека“ на Римокатолическата църква в Полша за 2017 г. На мястото, където се опис­ват диалозите, за Православната църква, е записано: „Двустранната група на католици и православни“. Църквата изобщо не се споменава, избягва се и добавката „римо-“, а нея не я наричат „Църква“ (Ἐκκλησίαν). Нека добавим също, че в Полша широко се употребява терминът „Великата източна схиз­ма от 1054 г.“, макар многократно да сме обръщали внимание на това. Просто посочвам тази подробност от „Фарлека“ на римокатолиците за 2017 г.; оста­налите – протестантите, петдесятниците, полякокатолиците и т.н. – на­ричат „църковна общност“.

Вселенски патриарх Вартоломей:

Във всички писма, които получаваме от Ватикана, за нас се говори като за Църква. Издателите на календара нямат авторитета, който има подпи­сът на папата. За тях ние сме Църква и богословският диалог, който се води вече около тридесет години, също се нарича „Диалог между Православната и Католическата църква“. Следователно това не е доказателство. Прекъсваме за обедната почивка и се връщаме в 17.00 ч.

Заседанието се закрива.

 

Превод от гръцки: Александър Смочевски

 

Според изданието: Ἡ Ἁγία καὶ Μεγάλη Σύνοδος. Πεντηκοστὴ 2016. «Εἰς ἑνότητα πάντας ἐκάλεσεν». Ὀρθόδοξος Ἀκαδημία Κρήτης, 18-27 Ἰουνίου 2016. Πρακτικὰ – Κείμενα, Ἀθήνα: Ἀποστολικὴ Διακονία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑ