Никола Антонов е възпитаник на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ и на Катедрата по класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Публикува преводи на светоотечески текстове от старогръцки и ла­тински език. Има бакалавърска степен по бизнес управление от Нов български университет и магистърска степен по астрономия и популяризация на астроно­мията от Физическия факултет на Софийския университет, както и публикации в областта на астрономията и астрофизиката в рецензирани научни издания. Специализира византийско църковно пеене в Гърция и има публикации в областта на византийското музикознание. Преподава църковно пеене и професионално ра­боти в областта на информационните технологии.

 

 

Един от най-забележителните паметници на раннохристиянската писме­ност е апокалиптичното съчинение Пастир (Ποιμήν) на Ерм[1]. То принадлежи към онази епоха от историята на Църквата, когато границите на новоза­ветния канон все още не са били окончателно установени, а богословският език тепърва е придобивал онази терминологична точност, която позна­ваме от съчиненията на по-късните отци и от решенията на Вселенските събори. Именно поради това Пастир е особено ценен – той ни позволява да видим християнското богословие в процес на неговото формиране.[2]

Съчинението е написано на гръцки език, но гръцкият му текст не е запазен изця­ло. До нас са достигнали повече от двадесет отделни гръцки папирусни и пер­гаментови фрагмента, както и части от две древни латински и две коптски версии, етиопски парафрастичен превод и отделни фрагменти на среднопер­сийски.[3] Богатата ръкописна и преводна традиция свидетелства за широко­то разпространение и високия авторитет, който Пастир е имал в древната Църква. През II и III в. той дори е бил възприеман от някои църковни автори като боговдъхновено Писание, а в Синайския кодекс от IV в. е поместен, заед­но с Посланието на Варнава, непосредствено след книгите на Новия завет.[4]

Св. Ириней Лионски цитира Пастир като Писание[5], Климент Александрийски също го приема като божествен текст[6], а Ориген го определя като „много по­лезно“ съчинение и с уговорката „както мисля“, като боговдъхновено.[7]

Авторът на книгата нарича себе си Ерм (Ἑρμᾶς, Хермас). От повествова­нието научаваме, че някога е бил роб, продаден в Рим на жена на име Рода, а по-късно, изглежда, е получил свободата си. Има семейство, занимавал се е с търговия и вероятно със земеделие. Ерм не представя себе си като безупре­чен духовен авторитет. Напротив, личните му слабости, греховете на него­вото семейство, колебанията и непрестанните му въпроси са част от самия разказ. Тъкмо тази непосредственост придава на произведението особен характер. Пророческото послание идва чрез човек, който сам трябва да се покае и да се научи да живее според онова, което му се открива.[8]

Въпросът за историческата личност на Ерм и за датировката на произведе­нието остава дискусионен. Ориген предполага, че авторът е Ерм, поздравен от св. апостол Павел в Посланието до римляни (Рим. 16:14).[9] В по-късната църков­на традиция Ерм е причисляван към Седемдесетте апостоли, като се твърди, че е бил епископ на Филипопол.[10] Мураториевият фрагмент, от друга страна, твърди, че „Пастир“ е бил написан в Рим „съвсем наскоро“, по времето на епис­коп Пий I, и че неговият автор бил брат на Пий.[11] Ако това свидетелство бъде прието, книгата трябва да се отнесе към средата на II век. Споменаването в самия текст на някой си Климент, на когото е възложено да изпраща книгите „във външните градове“, още от древността е давало основание за свърз­ване на произведението със св. Климент Римски и за по-ранна датировка. Съществуват и хипотези за постепенно възникване на книгата и за различни литературни пластове. Поради това е по-предпазливо Пастир да бъде разглеж­дан като произведение на римското християнство от края на I и първата по­ловина на II век, получило окончателния си вид вероятно през II век.[12]

Традиционно Пастир се разделя на пет Видения, дванадесет Заповеди и де­сет Притчи или Подобия. Петото видение обаче по същество представлява кратък преход към втората част. В него за пръв път се появява Пастирът – Ангелът на покаянието, който отсетне става основният наставник на Ерм. Поради тази особеност литературно първите четири Видения могат да се разглеждат като самостоятелен цикъл, последван от явяването на Пастира, дванадесетте Заповеди и десетте Подобия. Деветото подобие отново се връ­ща към образа на кулата-Църква и го развива в значително по-широка форма.[13]

Основната тема, която свързва различните части на произведението, е по­каянието. Ерм говори на Църква, в която вече има кръстени християни, но сред тях има нравствено отпадане, богатство, вражди, лицемерие, страх пред гоненията и дори отричане от вярата. Въпросът, който стои зад го­ляма част от книгата, е дали след кръщението за падналия човек все още е възможно покаяние. Отговорът на Пастир е положителен, но изключително сериозен. Дадена е възможност за покаяние, която не трябва да се превръ­ща в оправдание за непрестанно връщане към греха. Покаянието е време на действителна промяна, а не формално освобождаване от вина. Именно зато­ва догматическите и нравствените теми в Пастир почти никога не могат да бъдат разглеждани отделно една от друга.[14]

Учение за Бога и триадология

Богословието на Ерм започва с категорично изповядване на единия Бог – Творец на всичко съществуващо. Първата заповед започва с думите: „Преди всичко вярвай, че Бог е един, Който всичко е създал, наредил, всичко е сът­ворил от несъществуващо към битие и всичко обхваща, бидейки единствен необхватен“[15]. Това е едно от най-ранните християнски свидетелства ед­новременно за вярата в творението ex nihilo и за разбирането на Бога като трансцендентен спрямо сътворения свят.

За Ерм обаче вярата в единия Бог веднага има нравствени последици. Човекът трябва не само да признае Бога като Творец, но и да живее в страх Божий, въздържание и правда. Познанието за Бога не е теоретична истина, а начало на праведния живот. Това е характерна особеност на цялото произведение – догматическото твърдение почти винаги води до нравствено изискване.

Заедно с Бога-Отец в Пастир ясно присъстват Божият Син и Светият Дух, но отношенията между тях не са изложени в систематичния език на по-късната триадология. Не бива да очакваме от толкова ранен текст терминологията на IV век – понятия като „единосъщен“, „ипостас“ и прецизното разгранича­ване на Лицата още не принадлежат на езика на Ерм. Това обаче не означава отсъствие на триадологично богословие, а по-скоро негов ранен и все още подвижен стадий.[16]

Особено сложна е употребата на понятието „дух“. Понякога „духът“ е Божият дар, който обитава в човека, другаде се говори за Светия Дух. На места духовните сили са представени чрез ангелски образи. В някои пасажи езикът за Светия Дух и езикът за Божия Син се доближават до степен, коя­то за по-късното богословско съзнание изглежда необичайна. Именно затова съвременните изследователи говорят както за „христология на Духа“, така и за „ангеломорфна пневматология“.[17]

Тези формулировки не трябва прибързано да бъдат четени като отъждест­вяване на Светия Дух с обикновен сътворен ангел. В раннохристиянската и юдейската религиозна образност ангелският език може да изразява начина, по който Божественото присъствие се явява и действа, без непременно да определя природата на онзи, който се явява. Пастир свидетелства именно за такъв все още неустановен богословски език, в който Бог, Синът, Духът и небесните сили се различават, но взаимоотношенията между тях не са фор­мулирани с по-късната догматическа точност.

Христология

Христологията на Пастир е сред най-интересните и най-дискутираните страни на произведението. Името „Иисус Христос“ не се употребява в текс­та. Вместо него текстът говори за Божия Син, за Господа и използва различни символични образи.

В Деветото подобие Божият Син е представен чрез два особено важни об­раза – скалата и вратата. Скалата е древна, защото Синът „е по-стар от цялото творение“ и участва в Божието дело на сътворението. Вратата е нова, защото Синът се е явил „в последните дни“. Тъкмо чрез тази врата ка­мъните могат да влязат в кулата, а човекът – в Божието царство. По този начин Пастир недвусмислено свидетелства за предсъществуването на Сина и за Неговата уникална роля в спасението.[18]

На други места Синът се явява като величествена небесна фигура сред ан­гелите, а езикът за Него се преплита с езика за Светия Дух. Особено труден е пасажът в Пето подобие, където се говори за „предсъществуващия Свети Дух“, вселил се в избрана плът, която служи съвършено на Духа и получава награда. Този текст понякога е бил тълкуван като свидетелство за ранна „адопционистична“ христология, според която човекът Иисус впоследствие е възприет като Син. Подобно тълкуване обаче не обяснява лесно другите места в Пастир, където Синът явно предсъществува спрямо творението и участва в Божието дело още преди появата Си „в последните дни“.[19]

Следователно христологията на Ерм не може да бъде сведена до една фор­мула. В нея виждаме едновременно твърдение за предсъществуващия Божи Син, чрез Когото се влиза в Божието царство, и архаичен богословски език, в който отношенията между Сина, Духа и Божието явяване в плът още не са описани с категориите на по-късното догматическо богословие.

И тук христологията има пряко нравствено измерение. Синът е пътят. Вярата в Него се проявява чрез следване на заповедите, чистота, търпение и вярност в изпитанията. Христологичният образ на Вратата е едновре­менно образ на спасението и призив към преобразяване на живота.

Еклезиология

Ако една тема доминира над образния свят на Пастир, това е Църквата. Тя не е представена просто като събрание на вярващи или като земна инсти­туция. Църквата се явява на Ерм в образа на жена – първоначално старица, а по-късно все по-млада и красива. Когато Ерм пита защо е толкова стара, му е отговорено, че тя е „сътворена преди всичко“ и че заради нея е сътворен све­тът. Това е изключително силна форма на раннохристиянска еклезиология. Църквата принадлежи към самия Божи замисъл за творението и историята.[20]

Подмладяването на жената-Църква съответства на духовното обновяване на вярващите. Когато те са отслабнали от грехове и житейски грижи, тя се явява стара и безсилна. Когато чуват откровението, покайват се и укрепват във вярата, нейният образ се подмладява. Така състоянието на Църквата и състоянието на нейните членове са неразривно свързани.

Най-разгърнатият еклезиологичен символ е кулата, която се строи върху во­дите. Водата има несъмнено кръщелно значение, а камъните, от които се из­гражда кулата, са самите вярващи. Някои се вграждат веднага, други трябва да бъдат очистени и обработени, трети остават близо до кулата с надежда за по­каяние, а други се отдалечават поради богатство, лицемерие и отстъпление.[21]

Този образ показва, че за Ерм Църквата е едновременно факт, но и процес. Тя вече съществува като Божие дело, но кулата все още се строи. Сред най-доб­ре пасващите камъни на строежа са апостолите, епископите, учителите и дяконите, които са служили чисто и свято на Божиите избраници. Особено място имат и пострадалите за Божието име. В други части на книгата се срещат презвитери, предстоятели, пророци, вдовици и различни служения в Ранната църква. Пастир не предлага систематично учение за църковната йе­рархия, но дава ценен поглед към живота и устройството на римската хрис­тиянска общност през ранната епоха.[22]

Еклезиологията на Ерм има силно нравствен характер. Камъкът трябва да бъде годен за строежа. Вярата, истинността, чистотата, мирът, милосър­дието и покаянието определят мястото на човека в Църквата. По този на­чин еклезиологията и етиката се преплитат. Нравственият живот е форма на принадлежност към Църквата.

Към това принадлежи и силният социален елемент в произведението. Богатството не се осъжда просто защото е материално притежание, а защото може да направи човека „заоблен камък“, неспособен да се вмести в строежа. Богатият става полезен, когато използва онова, което притежава, за лише­ните, вдовиците, сираците и нуждаещите се. Милостинята и взаимната подкрепа по този начин не са странични нравствени препоръки, а част от самото изграждане на Църквата.[23]

Есхатология

Еклезиологията на Пастир е неразривно свързана с неговата есхатология. Кулата се строи, но нейното строителство няма да продължава безкрайно. Когато бъде завършена, настъпва краят. Докато строежът продължава, има време за покаяние, за очистване на камъните и за тяхното вграждане. Затова призивът към покаяние има изключителна спешност.[24]

Тук е важно правилно да се разбере предупреждението на Ерм. Когато казва, че след завършването на кулата онези, които поискат да вършат добро, няма да имат място за това, той не твърди, че доброто само по себе си губи смисъл. Смисълът е друг – времето на земния избор и на покаянието ще бъде приключило. Човекът трябва да върши добро сега, докато продължава вре­мето, в което може да промени своето място спрямо строящата се кула.

Есхатологичната тревожност получава особено силен образ в Четвъртото видение – огромния звяр, който е „предобраз на бъдещото голямо страдание“. Той изобразява предстоящото изпитание, пред което вярващите могат да устоят чрез вяра и покаяние. Апокалиптичният образ не е даден, за да задо­воли любопитството за бъдещето, а за да предизвика нравствена промяна в настоящето.[25]

Подобна е функцията и на всички останали есхатологични мотиви. Пастир не изгражда подробна хронология на последните времена. Неговата есхато­логия е преди всичко практическа и нравствена. Краят наближава, строежът продължава и настоящият живот определя дали човекът ще се окаже вгра­ден в Божията кула. Съдът се проявява като окончателно разкриване на оно­ва, което човекът вече е станал чрез вярата, покаянието и делата си.

Към тази перспектива принадлежи и особеното учение за покаянието след кръщението. Кръщението е основополагащо събитие на спасението, но Ерм се обръща към вече кръстени християни, които са паднали. На тях се откри­ва възможност за покаяние – милост, която не бива да се превръща в повод за нов грях. Времето е ограничено именно защото кулата ще бъде завършена. Покаянието следователно е едновременно свидетелство за Божието чове­колюбие и предупреждение за сериозността на свободния човешки избор.[26]

В Деветото подобие есхатологичната картина се разширява и чрез необи­чайния разказ за починалите праведници, на които апостолите и учителите, самите вече починали, проповядват името на Божия Син и предават „печа­та“ на спасението. Независимо от трудностите при тълкуването на този пасаж той показва колко тясно Ерм свързва кръщението, Църквата и оконча­телното спасение.[27]

Етика

Нравственото учение на Пастир не е отделено от богословието му. За Ерм вярата се разпознава чрез начина на живот. Образът на камъните в кулата показва именно това – човекът не се оценява само според изповядването на вярата, а според това дали животът му го прави годен да бъде вграден в строежа. Покаянието следователно не е само съжаление за извършеното, а промяна на мислите, желанията и делата. Ерм осъжда не само извършеното зло, но и нечестивото желание, което човек допуска и подхранва в сърцето си. На лицемерието и вътрешната раздвоеност или колебливост се проти­вопоставят вярата, простотата, незлобието и чистотата на сърцето. Особено място има истината. Лъжата не е представена просто като нару­шение на доверието, а като оскверняване на истинния дух, който Бог е по­верил на човека. Също толкова строго се осъждат клеветата и охотното слушане на клевета, защото слушащият става съучастник в злото.[28]

Важен нравствен принцип е владението над собствените страсти. На гнев­ливостта Ерм противопоставя дълготърпението и спокойствието, на злопаметността – прошката, на нечистото желание – въздържанието, на скръбта и унинието – духовната бодрост и надеждата. Пороците са пред­ставени не като изолирани нарушения, а като свързани помежду си сили. Гневът поражда горчивина и разрушава вътрешния мир, а двоедушието пра­ви човека уязвим от страха, заблудата и отпадането. Добродетелта, об­ратно, създава вътрешно единство и свобода.[29]

Особено силен е социалният характер на нравственото учение. Притежанията на човека не са само негови. От онова, което е получил от Бога, той трябва да дава на нуждаещите се без пресметливост и корист. Ерм настоява да се подкрепят вдовиците, сираците, бедните и изпадналите в нужда, да се про­явява гостоприемство, да не се притискат слабите и да се подкрепят онези, които са се препънали във вярата. Богатството става опасно тогава, кога­то завладее човека и го направи неспособен да служи на другите; то може да стане полезно, когато бъде превърнато в средство за милосърдие.[30]

Същата строгост се проявява и в отношението към брака и сексуалната чистота. Верността не се свежда единствено до телесното действие, а започва от сърцето. Същевременно нравственият идеал не е наказателен. Когато съгрешилият съпруг действително се покае, другият трябва да ос­тави възможност за възстановяване на брачното общение.[31]

Характерно за Пастир е и изискването за различаване на духовете според пло­довете им. Истинският пророк не се познава по способността да удовлетво­рява човешкото любопитство, а по своя живот – смирение, кротост безкористност и принадлежност към молитвеното събрание на Църквата. Лъжепророкът, напротив, търси първенство, материална изгода и говори според желанията на онези, които го разпитват. Така нравственият харак­тер на човека се превръща в критерий и за духовната истинност.[32]

Етиката на Ерм може да бъде обобщена като етика на цялостния човек. Истината трябва да съответства на думите, чистотата – на желанията, вярата – на делата, а покаянието – на действителната промяна на живота. Милосърдието, въздържанието, търпението, незлобието, верността, сми­рението и грижата за другия не са просто отделни добродетели. Те са беле­зите, по които човекът става годен за строежа на Църквата и се подготвя за окончателното изпълнение на Божието обещание.

Значение на Пастир

Пастир не е догматически трактат и би било погрешно да го съдим така. Ценността му е именно в това, че отразява богословски свят, който все още търси своя език. Понятията невинаги имат по-късната си точност. Образите понякога се наслагват един върху друг. Христология, пневматоло­гия, еклезиология, есхатология и нравствено богословие често се изразяват чрез една и съща апокалиптична символика.

Но зад тази привидна нестройност стои ясно християнско ядро. Един Бог е сътворил света, като го е извел от небитие в битие. Божият Син същест­вува преди сътворението и е вратата към Божието царство. Светият Дух действа и обитава във вярващите. Църквата е част от Божия промисъл още преди сътворението на света и се изгражда от живите камъни на вярващи­те. Кръщението въвежда човека в живота на спасението. След греха е дадена възможност за покаяние, но историята се движи към своя край, когато стро­ежът на кулата ще бъде завършен и след това вече покаяние не може да има.

Именно тази връзка между богословие и нравствен живот е може би най-харак­терната особеност на Ерм. Вярата трябва да стане вярност, покаянието – действителна промяна, преобръщане на живота, въздържанието – свобода от страстите, богатството – милосърдие, а принадлежността към Църквата – годност човекът да бъде вграден като жив камък в нейния строеж.

От думите на Ерм прозира непосредственост, понякога дори наивност, но зад нея стои изключително сериозно усещане за близостта на Бога и за от­говорността на човека. Тъкмо затова Пастир остава едно от най-ценните свидетелства за вярата на първите християни.

Цитирана литература

Brox, Norbert. 1991. Der Hirt des Hermas. Kommentar zu den Apostolischen Vätern 7. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht.

Bucur, Bogdan G. 2007. “The Son of God and the Angelomorphic Holy Spirit: A Rereading of the Shepherd’s Christology.” Zeitschrift für die neutestamentliche Wissenschaft 98 (1-2): 120-142. DOI: 10.1515/ZNTW.2007.007.

Bucur, Bogdan G. 2009. Angelomorphic Pneumatology: Clement of Alexandria and Other Early Christian Witnesses. Supplements to Vigiliae Christianae 95. Leiden- Boston: Brill.

Kelly, J. N. D. 1977. Early Christian Doctrines. 5th rev. ed. London: A. & C. Black.

Metzger, Bruce M. 1987. The Canon of the New Testament: Its Origin, Development, and Significance. Oxford: Clarendon Press.

Migne, J.-P., ed. 1857-1865. Patrologiae cursus completus. Series Graeca. Vols. 7, 8, 14, 92. Paris: J.-P. Migne.

Osiek, Carolyn. 1999. The Shepherd of Hermas: A Commentary. Ed. Helmut Koester. Hermeneia. Minneapolis: Fortress Press.

        Whittaker, Molly, ed. 1967. Die Apostolischen Väter I: Der Hirt des Hermas. Die griechischen christlichen Schriftsteller der            ersten Jahrhunderte 48. 2., überarbeitete Auflage. Berlin: Akademie-Verlag.