Всички системи с тоталитарно-утопичен уклон са се опитвали по един или друг начин да „ударят” семейството, да го обезсилят и/или обезличат. Затова ми се струва важно и днес да тестваме обществено-политическите проекти именно през тази призма – какво е отношението им към семейството и как биха искали да го употребят те, ако им се удаде такава възможност. В редовете, които следват по-надолу, ще се опитам първо да отнеса понятието „хетеротопия” на френския философ Мишел Фуко към героите от няколко класически литературни творби. За Фуко хетеротопиите, за разлика от утопиите, са „нещо като контраместа, някаква ефикасна, осъществена утопия, в която действителните места, всички действителни места, които можем да намерим вътре в културата, са едновременно репрезентирани, оспорени и преобърнати”. Ще използвам понятието „хетеротопия”, за да покажа как избраните от мен персонажи изпълняват ролята на своеобразни хетеротопни „огледала”: как в тях се отразяват и утопичните проекти, в центъра на които се оказват те, и ужасяващите с безчовечността си (антиутопични) реализации на проектите. За щастие тези герои са само фикционални, т.е. населяват само художествените светове на своите създатели. Онези от нас обаче, които все още са чувствителни към преживения не толкова отдавна тоталитарен опит, няма да се затруднят да направят връзка между разгледаните истории и самото наличие (или, респективно, отсъствие) на семейството като висока и незаменима институция в човешкото общество, институция с двояка функция – на „лакмус” за разпознаване на утопичните начинания и на гаранция за опазването на нашия свят от някой пореден опит за безумно социално инженерство.

*

В текстовете от книгата на Миглена Николчина Изгубените еднорози на революцията се изразява неведнъж съжалението на авторката за не(до)развитата или по-скоро „залиняла” способност на българските интелектуалци от 80-те и 90-те години на отминалия век да мислят немислимото. Това важи особено за първите две глави „Семинарът – начин на употреба” и „Западът като интелектуална утопия”, изпридащи онази мрежа от значения, която хитроумният читател ще разплита по протежение на цялата книга. За мен втората от споменатите две глави, посветена на паметта на провокативно отишлия си (ако бих могъл да се изразя така) през 1997 г. физик експериментатор и дисидент Стефан Маринов, трябва да се чете по начина, по който самата авторка чете един от знаковите текстове на М. Фуко – този за хетеротопиите. А тя го чете предимно като „евристичен текст”, който би трябвало да умножава своите творчески потенции при срещата си с друг откривателски ум и с различен екзистенциален опит. (…)