Теодор Студит (759–826) пише своите три трактата с опровержения срещу иконоборците (Ἀντιρρητικοὶ κατὰ τῶν εἰκονομάχων) между 815 и 820 г., завещавайки ни един основен документ за иконопочитателската аргументация от втората фаза на конфликта за свещените образи. Разгърнатите там позиции стоят в основата и на по-късните съчинения на Теодор по тази тема. Той познава в детайли решенията както на иконоборческия събор в Хиерия от 754 г., така и на Седмия вселенски събор от 787 г. Доказателствените му ходове са насочени към опровергаване на първите и утвърждаване на вторите.

Съблазнени от дявола, настояват определенията от 754 г., последователите на идолопоклонението (εἰδωλολατρεία) почитат и се молят на иконите и смятат произведението (ποίεμα), обозначавано с името на Христа, за Бог. На тази λατρεία се противопоставя почитанието (προσκύνησις) на Бога в дух и истина (Иоан. 4:23-24). Човек трябва да почита Логоса от цяло сърце единствено чрез умствено зрение (νοερὰ ὅρασις). В тази връзка писаното, респ. писменото описание се противопоставя на образа. Беззаконното изкуство на художника (ἀθέμιτος τῶν σωγράφων τήχνη) е хула срещу икономията на Христа (κατὰ Χριστὸν οἰκονομία).

Богословският център на тези определения е отхвърлянето на смесването или отделянето на божествената и човешката природа, респ. разделянето на Словото, станало човек, на някаква двоица Синове. Въплъщението, подчертава се, не е основание за одързостяване да се изобразява ипостасното единение на двете природи в антропоморфни образи и изрисуваното да се нарича „Христос“. Това е смесване на двете природи. Също така подсъдно е да се отделя от Словото Божие и да се изобразява отделно плътта Христова, съединила се с Лицето Божие. Изобразяването на Христос като „прост човек“ отделя неотделимата от него Божественост. Както същността, така и ипостасата на Словото се обявяват за неизобразими. Видимата човековост, настоява се, може да бъде виждана и от невярващите. Това, което трябва да съзерцават вярващите, тоест Божествеността в човековостта на Христа, не може да се отдели просто от човешкото. Христос не може да се изобразява, защото в него се таи тайната на неизобразимото, тоест Божествеността на Логоса.

Божествеността на Христа, излиза, е потиснала неговото индивидуално същество. Разколебава се съхраняването на начините на съществуване на природите и на съответните им свойства в ипостасното единение, както и действителното различаване между природа и ипостас. Решенията от 754 г. твърде силно акцентират божествената природа на Христа за сметка на човешката му природа. Те са формирани в духа на платонизиращия спиритуализъм. Иконоборческите богослови работят в периода, в който стават популярни Ареопагитиките, отстояващи абсолютната неопределимост на Божественото с категориите на човешкия разум. В съответствие с това, единствената истинна реалност е „интелектуалната“, а материята се отхвърля. След възнесението му Христос може да бъде съзерцаван само „в ума“. Божественото не може да бъде описвано по никакъв начин. Платонически корени има и тезата, че прототипът и действителният образ трябва да бъдат тъждествени по същност. Материалният образ никога не може да постигне такова тъждество и затова остава завинаги неадекватен.

Обратно на това, контрааргументацията на иконопочитателите се разгръща върху аристотелистка база. Наистина, през предходните столетия протичат процеси на усвояване и преобразуване на елинската философска понятийност от перспективата на християнското учение. Благодарение на тях мнозина християнски мислители ползват фрагменти от тази понятийност, без да имат представа за същинския й произход или пък да се опират върху първоначалния й метафизично-съдържателен фундамент. Поради това е рисковано да се говори за някакъв школски профилиран платонизъм или аристотелизъм. С достатъчна сигурност може обаче да бъде установявана употреба на платонистки и аристотелистки форми и фигури. Аристотелисткият характер на аргументацията при Теодор следва да се утвърждава в този тъкмо смисъл, въпреки че не се изключва той пряко да е познавал едни или други Аристотелови текстове. (…)