Изказване на проф. Калин Янакиев пред аудиторията на Седмицата на православната книга във Варна

Ваше Високопреосвещенство, почитаеми отци, уважаеми гости, братя и сестри в Христа! Преди всичко искам да благодаря на организаторите на Седмицата на православната книга за поканата, която ми беше отправена, да говоря пред вас. Особено искам да благодаря обаче на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Йоан за това, че прочете преди публикуването й моята книга и благослови тя да бъде издадена. Аз особено държах на това тази книга да бъде видяна и преценена от архиерей и ако той я благослови, да я обнародвам. Това направих поради злонамерени към мен хора, които винаги са твърдели, че проповядвам неща, които никога не съм проповядвал. Разбира се, изборът на архиерей все пак бе моя работа и аз реших, че митрополит Йоан е този, на когото мога да имам доверие. Може би на края на онова, което ще кажа, ще стане ясно защо реших така и какво във времето назад ме свързва с митрополит Йоан. Така че още веднъж и специално му благодаря.

Няма да говоря тъкмо върху книгата и знаете ли с какво ще започна? Преди известно време, скоро след като книгата излезе, един вироглав, но иначе симпатичен на мен свещеник (впрочем от тази епархия) ме срещна на една научна конференция и ми заяви, че в тази книга аз всъщност не казвам абсолютно нищо ново и неизвестно и че това са неща, които всеки християнин и всеки църковен човек много добре знае. В известен смисъл следователно това беше упрек – защо си написал книга, изложеното в която всички знаят много добре. Вярно е, като грешен човек в първия момент се засегнах, но след това реших да помисля дали е истина това, което казва този вироглав и иначе много симпатичен свещеник. И ето – ако го срещна следващия път, ще му кажа, че то не е вярно. Разбира се, аз не претендирам да знам неща, които Църквата не знае. Не дай Боже! Там е работата обаче, че онова, което Църквата знае и винаги е знаела, често пъти се нуждае от възпомняне, от изваждане от дълбините на повърхността, защото макар Църквата да го знае, тя може да го спусне в реката на забравата – в Лета, в която са вярвали античните. И онова, което собствено е потънало в Лета и което аз искам да възпомня с това, което съм написал, е, че Църквата всъщност е невероятна радост, бездънна радост.

 Ще трябва да признаем, че ние забравяме това, често пъти даже много го забравяме. Ще се съгласите, че сред нас има много хора, които се вълнуват дребнаво от това с олио ли, без олио ли трябва да постим, в кой ден какво да ядем, 40-ия рожден ден може ли да се празнува или не може (дори и такива работи чух)... Църквата се е превърнала за някои хора в много странна и измъчена домашна ритуалност: сякаш се намираме в дом, в който – а във всеки дом, разбира се, има домашен ритуал – този домашен ритуал се е изсушил, защото са изчезнали любовта и радостта и поради тази причина тя е като една угрижена домакиня в къща, в която любовта я няма, но която непрекъснато се грижи все пак семейството да седне в точно определения час, да се сервират точно определените блюда, да се проведат отново ритуалните разговори, които винаги водим. И го прави с изнервеност, защото това е единственото, което е останало от радостта и от любовта, която би трябвало да е съдържанието на този ритуал. Ще трябва да се съгласим, ще трябва да признаем, че за мнозина от нас тази бездънна радост, която е Църквата, е изчезнала и се е превърнала в съвкупност от стриктно, но измъчено спазвани правила.

И ето, макар да не съм казал нищо, което църковните хора не знаят, аз съм имал желанието (преди всичко сам за себе си, а след това и на другите) да припомня, че онова, което е Църквата, е невероятна радост.

Защо е невероятна радост?

 Защото с извършването на Жертвата на Христос е дошъл, братя и сестри, краят на самия край, свършил се е свършекът, отминали са въздишките и въздиханията, всички сълзи са отрити. Защо? Защото съвсем не е тъй, както смятат протестантите – Христос съвсем не е платил със Своята Жертва просто откуп на Бога Отца, в резултат на което Той вече е снел от нас „запора”, който ни е наложил навремето, запора на живота – смъртта. Нищо подобно, Христос е приел преискрено като Свое човешкото естество и Го е отдал включително на смъртта. Само че, доколкото е Бог и човек, Неговата смърт не е просто претърпявана, а е и извършваща. И какво извършва със смъртта Си Христос? Той умъртвява смъртта. Това и протестантите знаят много добре, всички християни знаят, че с Жертвата Си, със смъртта Си, Христос „потъпка смъртта”. Но след като умъртви смъртта в Тялото Си, в Кръвта Си, това Тяло и тази Кръв не можеха да останат в земята, където остават мъртвите тяло и кръв. Те бяха възнесени там, гдето няма въздишки и въздихания, там дето е вечна радост, отдясно на престола на Отца, или по-точно, както го е видял св. Йоан Богослов в своето Откровение, посред престола на Бога видях Агнец като заклан. Но ето, същият Този Агнец посред престола, Който е „като заклан”, е жив во веки веков, както пак парадоксално го е видял св. Йоан Богослов. Там се намират отдалите се на смъртта Тяло и Кръв на Христос, там се намира Христос. Там е обаче нашето, човешкото естество. Човешкото естество вече е преминало през смъртта, смъртта за него е унищожена и то е положено в самия Бог, в сърцето на самия Бог, Христос е посред престола на Бога. (…)