ПРОПУКВАНЕ. ЧЕРНОТО БОГОСЛОВИЕ НА АНАТЕИЗМА
В Анатеизмът: Завръщане към Бога след Бога Ричард Карни изковава нещо повече от просто ново понятие. Независимо дали четем анатеизма като „ан-атеизъм“, т.е. двойно отрицание – като отрицание на атеистичното отрицание, или като „ана-теизъм“, т.е. като възвръщане на Бога „след Бога“, или, най-сетне, като взаимодействие между тези две възможности, сиреч като възможността за завръщане към Бога, способствано по парадоксален начин от самата критика, която позволява философията да се придвижи отвъд Бог, на първо място – анатеизмът не е просто игра на думи, която разточителства в неологизми, а по-скоро нов и ключов концепт. Анатеизмът е концепт, понятие за определен ритъм. Мисленето, настоява Карни, особено мисленето на Бога, не може да избегне собственото си подкопаване до степен, че самата употреба на концептуален език приковава в едно статично състояние онова, което той се е стремял да улови „на живо“, освен ако някак не се вземе предвид времето, при това да се вземе предвид от самия феномен, който прави времето осезаемо, сиреч, в повторението. Анатеизмът е понятие за самия ритъм на мисълта, за подхода и отстъпването на мисленето спрямо и от Бога; за успехите и за провалите на този подход – защото мисълта не може да успее в мисленето на Бога, освен до степен да престане да го прави. Следователно анатеизмът не е понятие за момент, а за движение; за двойно движение, което ни мотивира да дирим Бога и задвижва Божественото самооткровение.
Независимо от своята невръстност анатеизмът е също така и исторически концепт, защото неговата триделна структура (ан-а-теизъм) изговаря накратко разказа на философската история. Какво е мястото на анатеизма в тази история? Къде се ситуира той по отношение на предишните опити да се мисли историята на онтотеологията и да се помни забравата (forgetfulness) на битието? Бих се осмелил да предложа само един ескиз – при това непълен – който следва три пътепоказателя с имената Хегел, Хайдегер и Дерида. От една страна изглежда, сякаш анатеизмът кондензира историята на философията по един начин, който напомня за Хегеловото Aufhebung (снемане): от наивитета на един теизъм, който не се подлага на питане – през неговото превземане от атеизма – към тяхното анатеистично диалектично снемане. Анатеизмът обаче не таи нереалистичната надежда за завръщане към невинните хоризонти на теизма, сякаш критиката на атеизма никога не е била артикулирана; нито предлага себе си като някакъв хегелиански синтез между утвърждаване и отрицание на Бога. Бидейки условно обозначение на тази дълга и сложна история, ан-а-теистичната триада удържа различието между теизма и атеизма (Хайдегеровото Auseinandersetzung) и времевото различие (différance) между теизма и ана-теизма. Веднага щом това двойно различие колапсира в някаква идентичност, самото понятие за анатеизъм изчезва. Защото анатеизмът е понятие за ритъм.
Понеже става дума за ритъм, аз бих искал да насоча вниманието ни към един принцип, за първи път формулиран от древния философ на музиката Аристоксен. За Аристоксен минимумът ритъм изисква триделна структура. Двоицата силно време – слабо време става осезаема като единица на ритъма единствено чрез повторението на поне едно от съставните й, или в очакване, преди първото силно време, или като случващо се между двете времена. В теорията на музиката този феномен се нарича anacrusis – понятие с красноречиво съзвучие спрямо анатеизма. Важността на тази привидно ирелевантна тема за нашата дискусия ще стане ясна веднага щом поставим въпроса за Троицата. (…)