Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението… Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него (Рим. 6:3-5, 8)

Апостолско четиво при тайнството Кръщение

Въведение

Предполагаемата цел на този очерк е кратко и по възможност просто да се обясни богослужението, извършвано при Кръщението. Всеки православен християнин вярва, че с това тайнство той е бил въведен в Църквата и че с Кръщението е започнал неговият живот като християнин. Често ни се налага да присъстваме при Кръщение, а понякога и да бъдем кръстник или кръстница на кръщавания, т.е. да вземаме непосредствено участие в тайнството. Разбираме ли обаче смисъла на тайнството? Не присъстваме ли на него често като зрители на непонятна древна церемония, в необходимостта от която вярваме, но обреда и езика на която сме престанали да разбираме?

Та нали ако това тайнство, както от първия ден е вярвала Църквата, действително е начало на нашия християнски живот, основа и извор на нашето спасение, то и всяка негова дума, всеки негов обред ни разкриват смисъла на нашия живот и съдържанието на нашата вяра. И нима да бъдеш християнин не означава, на първо място, да пазим и безкрайно да усвояваме в живота си онова, което сме получили в тайнството Кръщение! Но тогава, разбира се, не е достатъчно просто да знаем, че сме били някога кръстени, а е необходимо винаги да се помнят и осъзнават смисълът и силата на Кръщението. Най-добрият пък начин за това е да се вникне в смисъла на богослужението, извършвано при Кръщението, и с това винаги отново и отново да го преживяваме.

За съвременния човек много от нещата в Църквата изглеждат „остарели”, „измислени”, „архаични”. Изглежда като че ли Църквата е застинала в своите обреди, несъответстващи на нашето време и неговите нужди, неговорещи нищо на съвременното съзнание, а заради това и недействителни. Почти механично, често с иронична усмивка, ние се подчиняваме на свещеника, който ни казва да се обърнем, „да плюнем и да духнем”, да кажем някакви думи, да вървим след него около купела, но не разбираме за какво е нужно всичко това.

Ако обаче се подходи към църковното богослужение с любов, ако му се отдели макар и малка част от вниманието, което отделяме на всички неща и дела от „мира сего”, тогава ни се открива, че тези на вид архаични и стари обреди имат много дълбок и вечен смисъл, че в тях и чрез тях се извършва нещо вечно, което „по съвременному” не може да се изрази. За това обаче, повтаряме, са нужни усилия и любов. Нищо няма да се разкрие за равнодушния. За онзи, който съди Църквата, без дори да се е опитал да разбере нейния живот и нейната същност, тя ще остане един затворен свят. Само че „вкусете и ще видите…”.[1] Този, който е направил усилие и е влязъл, знае, че се докосва до божествени тайни, несъизмерими с нашите земни понятия и съждения, изискващи за своето разбиране вяра, любов и смирение. Този, който всичко мери със своите мерки и смята себе си – своя разум, своята логика, своите догадки – за мерило на всичко, той никога няма да разбере църковния живот. Щом обаче човек се съгласи да се смири и да слуша онова, което му говори Църквата на езика на своите молитви и обреди, на него му се откриват бездънната дълбочина на църковната истина и онзи истинно нов живот, който Църквата дарява. Древните думи и обреди оживяват, тъй като те са вечно нови и нестареещи, и така ни става ясно, че не на Църквата е нужно да се „приспособява” към света, а нашият болен, грешен и суетен свят, нашият живот трябва „да се съобразява” с вечната истина на Църквата.

Преди да се пристъпи към описание и обяснение на самия чин на Кръщението, е необходимо да се направят няколко встъпителни бележки.

1. В древност кръщаването на нови членове на Църквата е ставало в пасхалната нощ, било е наистина „пасхално тайнство”. Тази външна връзка между Кръщението и Пасхата сега е изгубена, но за нея трябва да се напомни, тъй като по същество тя остава неизменна и за нея ни напомнят по-горе приведените думи на ап. Павел. Кръщението е тайнствено участие на човека в смъртта и Възкресението на Господ Иисус Христос. Чрез „подобието” на смъртта – в кръщелния купел, ние се съединяваме с Възкръсналия Господ. Със Своята смърт Той побеждава нашата смърт, със Своето Възкресение Той ни дарява залог за възкресение, със Своето присъствие в нас чрез Светия Дух Той ни дава опрощение на греховете и сила да побеждаваме всяко зло. Ние знаем, че обредът потапяне във вода е един от най-древните, най-разпространени религиозни обреди. И Господ не ни е оставил друг знак освен това, с което самото човечество от незапомнени времена е изразявало своята жажда за нов, праведен живот, мъката по прощаване на греховете и по съединението с Бога. Този знак обаче Господ е изпълнил с нов смисъл и го е направил действен. Направил го е знак на Своята смърт и Възкресение и затова „аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:38-39). (…)

[1] Пс. 33:9. Б. пр.