СХВАЩАНЕТО ЗА ВЪЗГЛАВЯВАНЕТО И БОГОСЛОВСКИТЕ КРИТЕРИИ ЗА ДИАЛОГ С НЕПРАВОСЛАВНИТЕ

  1. Въведение

Икуменическото движение, започнало през първата половина на XX в., е продукт на западната цивилизация. Както неговата институционална организация, така и дневният ред отразяват контекста на западната модерност и по-специално – два от нейните белези: секуларизацията, разбирана като създаване на религиозно неутрална публичност, но и като принудително затваряне на религиозния опит в сферата на частното; сблъсъкът на модерността с традиционните социални структури и институции. Като образец за обединение на различните християнски деноминации се сочи Обществото на народите, родено от правната мисъл на Западна Европа след епохата на Средновековието.

Трябва да се отбележи, че първите деятели на икуменическото движение разглеждат световната организация на държавите като общочовешко усилие за корекция на изкривяванията на модерната цивилизация; като самозащита на модерната цивилизация срещу псевдоморфозата на просвещенските идеали. Тъкмо православният участник в Световната конференция по мисиология (Единбург 1910 г.) архиепископ Герман заявява, че християнските деноминации следва да възприемат модела на ОН, като световният междухристиянски съюз следва да допълва политическата организация. Както ОН цели главно избягване на военните конфликти между държавите, така първата задача на световния икуменически форум би следвало да бъде избягването на противопоставянето. Има се предвид най-вече противопоставянето между католици, евангелски християни и мисионери от ориенталските църкви в традиционно нехристиянските региони на света. Втората, не по-маловажна задача е взаимопомощ между християнските църкви и вероизповедания за евангелизиране на света (Джон Мот) и международно партньорство в духа на евангелската съборност (Сьодерблом)[1].

Симптоматично е, че дори участниците от страна на Българската православна църка – която поради своя схизматичен статут по онова време съществува донякъде встрани от тенденциите в православната общност – приемат двата основни мотива на икуменическото движение – усвояване на модерността и противопоставяне на негативните й страни. В статия-равносметка на икуменическото движение българският богослов Стефан Цанков настоява, че икуменическото движение не е само стъпка към единство на християните, но е и належаща реакция на църквите срещу нездравите плодове на модерността, каквито са: разпадът на културите, социалните конфликти и междунационалните сблъсъци.[2] Според Цанков движението е и ангажимент на църквите да противодействат на засилващото се отчуждение на работническата класа от християнството. Такъв процес, обяснява авторът, тече с пълна сила в западната цивилизация, но в рудиментарна форма се проявява и в православните страни. Ученият прави прогноза, че такива явления в бъдеще ще причинят сериозни сътресение в българското общество. Годината е 1933.

Днес много от описаните процеси са в съвсем различна фаза на развитие. Наред с това, тази платформа в началото на миналия век звучи твърде елитарно и няма как да ангажира съвкупната християнската общност. В български контекст например може да се посочи, че изложеното от проф. Цанков е дневен ред на част от висшата църковна йерархия и на академичните богослови – възпитаници на западни университети.

Понастоящем програмата на диалога между християнските църкви и деноминации е много по-комплексна. Съществува сложна мрежа от двустранни, многостранни, регионални и международни институции, във всяка от които семейството на 14-те автокефални православни църкви е представено в различна степен и по различен начин. Прави се строго разграничение между форми на диалог, които засягат доктринални (канонични и догматични) въпроси, и такива, посветени на сътрудничеството с оглед на предизвикателствата пред съвременния свят. Диалогът по доктринални въпроси се провежда в специализирани богословски комисии и ангажира по правило тесен кръг богослови. В същото време сътрудничеството по практически въпроси неизменно почива върху някаква доктринален фундамент. В това отношение се налага доктринален минимализъм, основан върху „най-малкия общ знаменател“ на доктринална близост. (…)

 

[1] Alexander Schmemann, Moment of Truth for Orthodox, in: Unity in Mid-Career: an ecumenical critique, eds. K. R. Bridston and W.G.Wagoner. N.-Y.; MacMillan, 1963, p. 47-56.

[2] Стефан Цанков. Църковното единство в съвременния свят (https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,23874/view,article/ – прев. Никола Владиков).