През февруари 2019 г. се навършват 70 години от началото на „пасторския процес” (25 февруари – 8 март 1949 г.), който всъщност целѝ обезглавяването на българския евангелизъм и обричането му на изчезване. Поради тесните си връзки със Запада (в теологичен, икономически и политически аспект) петнайсет духовни водачи на четирите деноминации (конгрешани, методисти, баптисти и петдесетници), съставляващи Обединени евангелски църкви[1], са привлечени под отговорност за създаването на „шпионска организация” и провеждането на съзнателна „вражеска” и „антинародна дейност” в периода между 9 септември 1944 г. и лятото на 1948 г. Някои от подсъдимите пастори са обвинени от БНБ и в извършване на „валутни далавери” в особено големи размери. На 8 март 1949 г. тричленен съдебен състав на Софийския областен съд с председател К. Унджиев произнася различни по времетраене присъди на 13 от подсъдимите – от 5 години до доживотни, а други двама са пуснати с „условни присъди”. На основание на действащия тогава Наказателен кодекс съдът определя предмета на престъпленията като особено „тежък” и повечето пастори преминават през концлагера на о. Персин (Белене) и различни комунистически затвори. По-голямата част от осъдените получават амнистия след политическото дискредитиране на сталинизма[2], но има и единици като пастор Харалан Попов, които излежават почти цялата си присъда. Такава е драматичната картина „от птичи поглед” за „пасторския процес”, която знаем от описанията на партийно-държавната преса[3], от спомените на някои от осъдените пастори[4] или други автори[5]. В една или друга степен обаче познатите на читателите данни страдат от неточност, субективност и прекомерна емоционалност. Десетилетия наред оставаха редица неизвестни и неясни неща във връзка с действителната обществена роля на подсъдимите в бурната политическа ситуация в следвоенна България. Имали ли са тези петнайсет евангелистки пастори определена политическа позиция, или са набедени за действия, които никога не са предприемали или планирали да вършат? Участвали ли са във „валутни афери”, т.е. в обмяна на чуждестранна валута по неофициален път, или не са? Признанията, които са дали в съдебната зала, следствие на предварителни изтезания и заплахи ли са, или не са? На тези и много други въпроси би могло да се отговори задоволително само ако човек се запознае със запазените архиви от следствието и съдебния процес – впрочем единствен по своя характер поради отказа на подсъдимите да обжалват решението на съда по-нататък.

След като стана възможен достъпът до някои партийно-държавни документи[6], свързани с „пасторския процес”, и най-вече до огромния архив на следствието и самото съдебно дело[7], драматичната картина придоби значително по-ясни очертания. При четене на хилядите листове показания, написани през мъчителните месеци на следствието в килиите на ДС, а и по време на излежаване на присъдите, е видно, че характерите и поведението на обвиняемите пастори са различни. Днешните коментатори на събитията в периода на лятото на 1948 г. и зимата на 1949 г. правят произволни обобщения и повърхностни изводи за еднаква „виновност” или „невиновност”, за „предателство” или „героизъм”, за „разкаяние” или „продължаваща съпротива” от страна на всички. Според нас трябва да се внимава и с обобщенията за „неизбежния натиск” на тоталитаризма у нас и „намесата на болшевизма и КГБ” във връзка с „пасторския процес” – обстоятелства, които са налични като политически контекст, но не са непременно решителният фактор за признанията за „виновност” на повечето евангелистки пастори. Ако пренебрегнем субективния фактор, характерите, личната култура и осведоменост, политическата ориентация и надежди за справедлив изход от ситуацията на всеки един от обвиняемите, ще стигаме винаги до погрешни заключения.

В настоящата статия ще се спрем на ролята на един от по-малко известните обвиняеми – пастор Янко Иванов, в „пасторския процес”, който в момента на своя арест изпълнява важните длъжности на суперинтендант (върховен надзирател) на методистите в България и заместник религиозен представител на евангелистите в ОЕЦ. Този човек изпъква със силата на своя характер, с християнската си и политическа принципност, с високия си интелект и ерудиция, с изключителното си чувство за отговорност към своя църковен пост. Пастор Иванов се изявява като най-трезвомислещия представител на ОЕЦ по много от особено важните въпроси, опитвайки се да предпази колегите си от опасни залитания в политическата сфера. Той се оказва един от най-трудно разследваните обвиняеми на процеса, проявил непреклонна воля за съпротива срещу манипулациите на инспекторите на ДС. Неоправдано е обстоятелството, че за неговата личност и дело липсват задълбочени изследвания в писанията на историците на българския евангелизъм[8]. Пастор Янко Иванов е един от достойните представители на българското християнство в периода на тоталитарния режим. Неговият живот е увенчан с венеца на мъченичеството. (…)

[1] Организацията „Обединени евангелски църкви” (ОЕЦ) е създадена през 1909 г.

[2] В периода до Априлския пленум (1956 г.) са освободени предсрочно Митко Матеев, Захари Райчев, Никола Михайлов, Иван Ангелов, Ладин Попов. По-късно получават амнистия Йончо Дрянов, Здравко Безлов, Георги Чернев, Васил Зяпков и Янко Иванов.

[3] Вж. Процесът срещу евангелските пастори шпиони. С., Дирекция на печата, 1949; в. Работническо дело, бр. 26-57 (9 февруари – 9 март 1949); в. Отечествен фронт, бр. 1373-1391 (17 февруари – 11 март 1949).

[4] Матеев, М. На Словото Ти уповавах. С., ОРА-България, 1993; Попов, Х. Изтезаван заради вярата си. Епопея на съвременна християнска храброст и героизъм. DOHI PRESS, 1994; същ., Българската Голгота. С., Ателие, 2005; Popov, L. with D. Coomes. The Man They Couldn’t Break. London, Sydney, Auckland, Torornto: Hodder & Stoughton, 1973; Popov, L. with Ph. Streeter. The Fugitive. The True Story of Communist Prisons and the Terrors of the Secret Police. Grand Rapids, Mi: Zondervan, 1981.

[5] Михайлов, Т. Пастирска Голгота. С., ББЦ, 1992; Игнатов, П. Проблеми на евангелизма. С., ЛИК, 2006. 335-47; Куличев, Хр. Процесите – партията срещу Църквата. С., ЕТ „Госпъл”, 2012.

[6] Напр. публикуваното от Л. Г. Огнянов Решение № 132 на Политбюро на ЦК на БРП (к) за основно проучване на ръководните кадри в страната, задържане на противниците на властта и засилване на органите на Държавна сигурност (21 юли 1948 г.) (Огнянов, Л. Г. Борби и чистки в БКП 1948–1953. Документи и материали АГ 17. С., 201. 9-10). Също публикуваният от Д. Калканджиева Протокол на Политбюро на ЦК на БКП от януари 1949 г. (Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата 1944-1953. Албатрос, 1997. 281-3), който обаче се отнася до приключилата процедура по следствието. Авторката неправилно посочва, че двама от пасторите са получили „по 1 година тъмничен затвор”, тъй като присъдите им са само „условни” (пак там, 283). Същата грешка допуска и Хр. Куличев (Куличев, Хр. Цит. съч. 55).

[7] АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276, тт.1-35; ІІ съд. а.е. 837, тт. 1-14.

[8] История на методистката църква до 1947 г. (Четвърта част), methodist.bg/spell/istoriya-na-metodistkata-tsarkva-do-1947 (22.ІІІ.2018).