Последният влак

Не, не става дума за вършенето на неща в последния момент, за които вече е ставало дума в тази поредица[1], а за това, че обръщайки се назад, за да огледам своята житейска траектория, откривам как в много от кръстопътните ситуации, пред които съм бил изправен, съм хващал наистина последния възможен „влак”. Имената на влака са различни и самият той може да изглежда по различни начини, остава обаче усещането за повторяемост на модела, по който са се развивали въпросните ситуации. Общото във всички тях е, че нещо, което е било твърде желано в началото, се получава, дадено е в края: когато влакът почти се отлепва от перона, когато отзвучава гласът на свирката, бележеща готовността му да потегли, когато нямаш повече време да се оглеждаш за номера на вагона и мястото за сядане, а трябва просто да успееш да се качиш.

Бог със сигурност не е садист, който си играе със Своите нетърпеливи създания, въпреки че дълготърпението е ценна добродетел. Въпросът е защо тогава ме е оставял толкова често да разчитам на последния влак?

Подозирам, че го е правил, защото е Сърцеведец и е виждал колко обладан съм бил от желаното нещо. Колко екзистенциално важно ми е било то, до каква степен е направлявало мечтите и поривите ми. И като че е искал да ми каже: „Чедо мое, защо се изнуряваш толкова за преходни и суетни неща, а забравяш Този, на Когото божем ги посвещаваш? Защо се вкопчваш в тях, като че ли те определят дали си блажен, или не? Или си забравил псалма, с който вдъхнових Моя пророк Давид и в който е казано, че както слугинята гледа към ръката на своята господарка, така и Моите деца гледат към Мен, в очакване да ги помилвам[2]? И още – че трябва първо да търсят Царството Ми и неговата правда, а останалото, всичко останало, което наистина им е нужно, ще им се даде в свое време?”.

И Сърцеведецът е бил прав, разбира се. Прав е бил, че е чакал да дойде моментът, когато ще мога да прогледам и ясно да различавам дара от Дарителя. Моментът, в който ще бъда готов да приема Неговия дар – по милост и благодат – с правилна нагласа на сърцето. Последният и насъщен момент.

Или, казано с думите от стихотворението „Последният влак” на един съвременен български поет:

Много пъти съм хващал

последния влак –

вече свиреха свирки

и перонът бе пуст,

ала вътре, във влака,

ме чакаше мястото,

Боже,

от Теб резервирано.

(…)

[1] Вж. Християнство и култура, бр. 1 (128) / 2018, 105–108.

[2] Ср. Пс. 122: 2.