Продължаващият конфликт между патриаршиите в Москва и Константинопол, ролята на харизматичните църкви за имигрантските общности и африканското посещение на папа Франциск – това са темите, които включваме в настоящия медиен преглед на Християнство и култура.

***

Между Москва и Константинопол

Почти десет месеца след подписването на томоса за автокефалията на Украинската православна църква отношенията между Москва и Константинопол остават катастрофални[1]; според някои руски духовници вече можем да говорим за най-сериозния конфликт в православния свят през последните десетилетия. При това конфликтът се превръща в своеобразно „състезание“ за първенство, както проличава от едно скорошно събитие в Париж – град, който е много тясно свързан с историята на руското богословие след революцията от 1917 г.

Тук на извънредно събрание на руските православни църкви в Западна Европа, проведено на 7 септември, със 104 на 75 гласа е направена крачка напред към решение тази задгранична общност да мине под егидата на Руската православна църква със запазване на широка автономия (към момента Архидиоцезът на руските православни църкви в Европа се намира под юрисдикцията на Вселенската патриаршия). Тези гласове са под нужните 2/3 за приемане на решението, но ръководителят на архидиоцеза, архиепископ Йоан (Жан Ренету), предвижда свикване на ново събрание в скоро време.

За какво става въпрос? Най-напред, споменатият архидиоцез обединява православните християни във Франция и още дузина други страни, които в голямата си част се определят като наследници на руската емиграция след 1917 г. Освен това Парижкият архидиоцез се смята за основен носител на идеите на Всеруския православен събор от 1917–1918 г., който установява „демократични“ правила на църковно управление, които така и никога не биват приложени на практика в следреволюционния хаос. Най-сетне, на предходна среща на епископите под юрисдикцията на вселенския патриарх от ноември 2018 г. е прието решение да се прекрати съществуването на Парижкия архидиоцез като самостоятелно обединение, като на неговите членове е разпоредено да преминат към юрисдикцията на съответните поместни църковни водачи. Членовете на архидиоцеза отказват да изпълнят разпореждането, обосновават се, че организацията е установена според френското законодателство и обмислят начини за съхраняването си. Тук идва и предложението на Москва, подложено на гласуване през миналия септември: развиване на по-тесни връзки, запазване на автономия, но и приемане на своеобразно първенство на Московския патриарх Кирил.

Архиепископ Йоан харесва предложението, а неговите противници (например членовете от Обединеното кралство) отбелязват, че са скептични към московските обещания за автономия. Същевременно Йоан попада в конфликт със своите ръководители от страна на Вселенската патриаршия, които формално отнемат административните му правомощия на френска църковна територия.

Според някои наблюдатели това практически е краят в самостоятелния живот на значима западна православна общност, победа на логиката на „имперските“ патриархати. За по-либерално настроените руски православни то е и повод за съжаление, тъй като мнозина виждат в Парижкия архидиоцез доказателство, че Руската православна църква може да съществува и свободна от духа на авторитаризма и благоразположението на Кремъл. А докато борбата между Москва и Константинопол продължава, свещеници по места може би ще успяват да намират решения за преодоляване на прекъснатото общение с Вселенската патриаршия от страна на Москва – по примера на един румънски, един гръцки и един руски свещеник, които наскоро успяват да служат съвместно след предварителна уговорка службата да се води от румънска, а не от гръцка страна – едно хитро избягване на формално нарушение на наложените забрани. (…)

[1] „Taking sides in the Orthodox Church’s battles over Russia and Ukraine“, www.economist.com (9 септември 2019).