Слънчеви очила

Няма съмнение, че слънчевите очила са на първо място необходимост, а не моден атрибут за човека, който има чувствителни очи. Моите са такива: ако не ползвам очила, челото ми се превръща в пресечена местност, а очите ми се стесняват дотолкова, че някои хора започват да се питат дали в рода ми няма някакъв монголоиден предшественик.

И понеже от ранна пролет до късна есен слънчевите очила винаги са ми подръка, вероятността да ги забравя някъде е голяма. Особено в дни, претъпкани с различни задачи – по-малки и по-големи. Така в края на един от горещите и задушни августовски дни можех да „отчета” сто процента изпълнение на планираното и една съществена загуба: слънчевите очила липсваха. Имаше две вероятности, които ми дойдоха наум – или някак са ми изпаднали от джоба на ризата, или съм ги забравил в социалната институция, където уреждах административен въпрос. В първия случай нямаше смисъл да ги търся, във втория трябваше да отида твърде далеч, и то във време, когато вече щеше да е затворено. А и жена ми ме успокои, че въпросните очила отдавна били за смяна, тъй като от дълга употреба стъклата им са силно белязани от съприкосновението с дръжките и това накърнява съществено видимостта.

Примирих се, че очилата са за смяна, но нещо ме човъркаше отвътре. Бяха ми служили дълго, и не само на мен, за да ги зарежа просто така. Когато нещо се случеше с други, по-нови очила, тези винаги „изплуваха” отнякъде, отново и отново, за да запълнят липсата. А те наистина са си стари за слънчеви очила: попаднаха в семейството ни през лятото на 1991! Не знам как се броят годините на очилата, но както и да се броят, осемнайсет години са повече от внушителна и дори рекордна възраст за слънчеви очила. И макар белезите на времето по тях да са безспорни, инак те изобщо не са мръднали и все още могат да се ползват. Трябва да спомена и друго: очилата са френски, произведени са от фирмата Essilor, която, ако Гугъл не греши, съществува и до днес. По-същественото обаче е, че те са ми подарък от човек, с когото имах епизодична, но важна среща в онази 1991 година в страната на производителя. Този човек се смили над мен, подарявайки ми своите собствени очила, защото разбираше добре моето положение: не разполагах с достатъчно пари за придвижване, камо ли за купуване на очила. Можех ли с лека ръка да зачертая този приятелски жест, произлязъл от щедро сърце, от сърце, вкоренено във вярата – нещо, което правеше дареното двойно по-скъпо, тъй като бе дарено в име Божие?

Истината е, че все пак щях да го зачертая и да прежаля очилата, ако те самите не бяха пожелали да се явят отново няколко дена след загубването си на съвсем друго място от предполагаемото и без да полагам усилия да ги търся. Разпознаваше се почеркът на Милостивия, който неведнъж през годините ме е изненадвал по подобен начин, съвсем незаслужено. Явно ми напомняше, че случвалото се преди може да се случва и днес – по милост и благодат. (…)