1. Евхаристията – тайнство на общението, на единството.

Въвеждането в темата за диалогичността изисква няколко уточнения. Там, където творенето е ословесяването, про-говарянето, където диалогът започва от второ лице, а именно от Ти, за да бъда аз; от извикването в битие, самото творение е съ-битие[1], съществуващо, доколкото е желано и докъдето се простира възможността му за диалог.

„Бог не е битие или идея, която бихме могли някак си, a modo sublimiori, да „постигнем”, но е събитие, което можем да призовем да се случи... Бог откровява себе си – от Себе си в нас, в „мястото” ни, в което ни открива, за да ни преобърне – да ни направи за Себе си.”^[2]

Централното събитие в живота на вярващия в Христа е причастяването с Божествените Тайни, участието в Господнята трапеза, удържането и съхраняването в диалога на споделеното съществуване. Диалогичното битие представлява такава споделеност и съпричастност; готовност за взаимопонасяне на нашите недостатъци[3], взаимодопускане на пространство за другия[4]. Молитвеният живот и чистотата на ума и сърцето са необходим първи подстъп към съзерцателното съществуване. Необходимо е обаче те да бъдат реализирани в действията на практическата ангажираност. Практиката, дейният живот задават хоризонта на истинската вяра – тялото става посредник на добродетелта, въ-плътената вяра води към живот в истината: единствено въплътеното слово е говорещо слово, през тялото духът намира своя израз и изказ.

Както тялото, отделено от духа е мъртво, така и вярата без дела е мъртва (Яков 2:26 и св. Максим Изповедник, Мистагогия). Това е и примерът на Марта, който сестрите евхаристинки следват: невъзможността „да бъдеш Мария“, без да бъдеш „Марта“, е невъзможността да дириш собственото си спасение без общението с другите в Христа.[5] По думите на основателя на общността о. Йосиф Алоати това общение може да се случва единствено при познаване на Исус Евхаристия. Ето защо дейността на сестрите е насочена колкото към „бедния“ Исус, т.е. социалната им ангажираност, толкова и към Евхаристийния Исус, т.е. просвещаване в Тайнството на Тайнствата.[6]

Какво представлява животът в Христа?

Църквата в светоотеческа перспектива е преди всичко дар на новия живот – живот на Христос в нас и наш живот в Него.[7] Църквата според о. Александър Шмеман не представлява нова природа, субстанция. Определението нов, приложено към нея, не означава онтологична новост, а е преобразената перихореза между Бог и Неговите творения. Тя е новият живот на „старата“ – изкупена и преобразена от Христос – природа. В Него човекът, а посредством човека и цялата природа намират истинския си живот и стават ново творение, ново същество – Тяло Христово[8]… Църквата ни дава нов живот не защото е организъм, а обратно – новият живот ни е даден в нея или по-скоро, като нов живот, тя прави от нас организъм, преобразява ни в Тяло Христово, разкрива ни като ново битие.

Както посочва и папа Ратцингер, Църквата дава възможността за единение в перихорезата на любовта. Църквата като Христов организъм, като тялото Христово е Христовата плът в духовното напрежение на любовта, в което се изпълнява брачната тайна на Адам и Ева, следователно в динамиката на единство, което не отменя противоположността.[9]

Църквата е възпитателка в християнска свобода по думите на Романо Гуардини, където свободата е обръщането към пълната действителност на откровяващия в Христа самия себе си Бог.[10] Той говори за едновременността на случването ни в Христа, която, макар и невъзможна исторически, се случва чрез вестителството на всички и всичко, което имаме като Църква – свещеници, семейство, хората от енорията… Чрез всички тях Христос заговаря вярващия не като изолирана фигура, а като Църква.[11] „Еврозия изпълняваше с много удоволствие своята учителска работа, предавайки катехизис на момиченцата от енорията. Тя беше строга и изискваше от ученичките си не само да заучават истините на вярата наизуст, но и да ги разбират. И за да им обясни по-добре това, тя си служеше с най-подходящи и простички думи и методи… С голямо удоволствие заемаше и раздаваше на ученичките си добри, назидателни книги и по този начин несъзнателно постави основите на циркулиращи библиотеки, като книгите минаваха от ръка на ръка, докато всички момичета ги изчетат, и се връщаха при нея. С това тя вършеше много голямо добро на душите.“[12] Божията любов е огън, казва св. Викентий от Паула, и горивото, необходимо на този божествен огън в християнската душа, е безспорно – ближният. Божията любов по естество е съобщителна.[13]

Вглъбяването и молитвата са подготвителният етап към тази любов. Готовността за споделяне е преливането й към ближния. (...)

[1] Арх. Софроний Сахаров. (2005). Ще видим Бога, както си е. София: Омофор, с. 253.

[2] Янакиев К.(2002). Богът на опита и богът на философията. Рефлексии върху богопознанието. София: Анубис, с. 15.

[3] Из архива на общността на евхаристинките: О. Йосиф Алоати. (1921). Добродетелите на сестра Мария Христина Исусова, раздел трети: с. 60

[4] Levinas E.(1991).Totality and Infinity. An Essay on Exteriority. Dordrecht: Kluwer Academic Publishers, p. 39.

[5] Библия, Нов Завет (Лука, 10:38-42).

[6] ФнАИФ 1253: Сестра Максимилиана – настоятелка на общността на сестрите евхаристинки в интервю, проведено в манастира на общността в София, 2019 г.

[7] Шмеман, А. (2012). Неделни беседи и статии. София: Комунитас, 223.

[8] Вж. Янакиев К. (2017). Христовата жертва, евхаристията и църквата. Студии върху библейските основания. София: Комунитас.

[9] Ратцингер Й./Бенедикт XVI.(2014). Мария-изначалната църква. София: Комунитас, 73.

[10] Гуардини Р. Църква и догмат – път в свободата, превод: Г. Каприев в Християнство и култура (2018), бр. 130, с. 53.

[11] Гуардини Р. Църква и догмат – път в свободата, превод: Г. Каприев в Християнство и култура (2018), бр. 130, с. 55.

[12] Думи на сестрата на Еврозия – Наталия, за нея: архив на сестрите евхаристинки: из Живота на Еврозия Алоати, от о. Йосиф Алоати, с. 50-51.

[13] Из архив на сестрите евхаристинки: из Живота на Еврозия Алоати, от о. Йосиф Алоати, с. 46-47.