ЛИКА ЯНКО – РИСУНКИ НА УПОВАНИЕТО

 

Тъкмо скиците – рисунките с молив или химикалка, извършвани най-често върху случайни, дори смачкани листчета – са неизвестната страна на един художник, която в най-голяма пълнота ни разкрива неговия духовен свят. Защото те не са показни, не са предназначени за публиката, а пресъздават дългия и трудно извървян път на личните му търсения.

Доказателство за това е и изложбата „Лика Янко. Рисунки“ (куратор Иво Милев, колекция Владимир Илиев и Александър Тошев, ноември 2019 – февруари 2020 г., в НГ „Квадрат 500“), която за първи път показва една неизвестна и дълго скривана страна на нейното творчество. Рисунки на съзерцанието: на Благовещението и Богоматеринството, на вярата, саможертвата и упованието. Рисунки, които казват много за изкуството на Лика Янко (1928–2001), за онова, което я „сродява с определени насоки на западноевропейския авангард, но я привързва и към византийската традиция, в чиято орбита се е движело векове наред и българското изкуство. С притегателната сила на тази традиция може да се обясни и изобилието на иконни изображения в творчеството на Лика. Всъщност не е ли тя един модерен иконописец – спонтанен и чистосърдечен, тоест истински?“ (проф. Димитър Аврамов, „Лика Янко“, София, 2000 г.).

Ако е така – а изложбата от нейни рисунки го потвърждава напълно – можем само да се питаме как тази крехка жена е оцеляла с изкуството си през най-трудните и кошмарни години на налагания със сила „социалистически реализъм“. Тя следва в Художествената академия в периода 1946–1952 г., тоест в най-мрачните години на сталинизма. Ала едва през 1961 г. е допусната до първото си участие в национална експозиция – Първата младежка изложба. И тутакси е съсипана с тенденциозна критика във в. „Народна армия“: в нейния „Автопортрет“ всичко било доведено до „болезнена изкълченост“. Образът бил станал схема, която будела само съжаление. Да не говорим за отровната зелена гама… Художничката обаче не се отказва, остава вярна на пластичните си търсения. Продължава да работи в полето на абстракцията, съчетавайки го с търсенията си в иконичното.

Подготвя и първата си самостоятелна изложба. Измежду представените стотина платна журито подбира едва половината. След което, на 16 януари 1967 г., нейна изложба е открита в подземния салон на тогавашния бул. „Руски“ в София (днес бул. „Цар Освободител“). На седмия ден обаче, както свидетелства проф. Димитър Аврамов, двама „екзекутори“ (чиновник и художник) в чисто кафкиански стил безцеремонно нареждат картините да бъдат свалени. Под предлог, че авторката е включила в експозицията три творби, неодобрени от комисията. Тя отказва и тогава те свършват цялата работа. Картините на Лика Янко директно са изхвърлени на улицата.

Художничката протестира, обръща се с писмо до СБХ, моли колегията да я защити. Напразно. Не получава никакъв отговор. Накрая все пак й връчват някакво писмо, в което се твърди, че „картините й не отговарят на духа и изискванията на съвременното реалистично изкуство“. С което смятат, че на творчеството й е сложена точка. Вратите на изложбените зали в НРБ са затворени за нея. А името на художничката с албански корени, завършила френски католически колеж, е под възбрана в медиите. Смятат, че веднъж завинаги са я зачеркнали от изкуството. Но не са познали.

„След закриването на изложбата – споделя тя – започнах да работя още по-усилено и по-сериозно. Казах си: щом не ме харесват, ще правя само онова, което на мен ми харесва. Щом няма да мисля за публично показване, тогава ще мога да си позволя всякаква свобода за експериментиране, за да се изразя още по-пълно и по-силно.“

През 60-те и 70-те години работи над новаторски в стилово отношение композиции от Родопите и Созопол. Въпреки „вътрешната си емиграция“ не спира да рисува, постепенно се намират и хора, които започват да търсят картините й. А нейното изкуство е напълно противоположно на „официалното“: с огромната белота на платната, запълнени с колажна техника, от които постоянно изникват библейски персонажи – чудото с рибите, рибарите, сплели ръце за молитва, бягството в Египет, Богородица с младенеца…

Теми, които непрестанно, пак и пак, изникват и в нейните ескизи. Като рисунки на упованието.

Сякаш за да потвърдят споделеното от нея: „Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите“.