Автобусът потегля от спирката малко след като съм осъзнал, че торбичката, която носех отделно от чантата си, е останала в него. Затичвам се и хващам друг автобус, движещ се в същото направление. Качил съм се на първата врата, за да потърся съдействие от шофьора. Той проявява повече от разбиране на проблема ми: говори дълго с някого по телефона и ми дава инструкции къде да сляза и какво да направя, за да мога да изчакам обратния курс на „моя“ автобус. Обръща ми внимание, че трябва да запомня четирицифреното число, по което се идентифицира всяко превозно средство на градския транспорт, а не регистрационния му номер. „Ще си го запиша“ – казвам и слизам на указаното място с искрена благодарност в сърцето, изразена в няколкото думи, които успявам да изрека.

Съдържанието на торбичката е ценно за мен, не само във финансово изражение. В него е брейсът, закупен сутринта – представлява модерна подвижна шина и е необходим за майка ми – наскоро тя си счупи дясната ръка в областта между лакътя и рамото и е време старата, традиционна шина, сложена й в „Пирогов“ и закрепена с гипс, да се смени с въпросния брейс. Дадох за него сравнително голяма сума, но се радвах, че съм свършил бързо и успешно онова, което ми бе наредил лекуващият лекар. Представям си как се връщам с наведен нос до специализирания магазин и броя парите за нов брейс – умножена по две, сумата набъбва още повече и натежава застрашително в крехкия баланс на семейния ни бюджет. А само след няколко часа трябва да пътувам извън София и да участвам в представянето на литературен алманах с творби на християнски теми.

В началото стоя що-годе търпеливо на спирката и броя минутите, които се изписват на електронното табло до идването на следващия автобус по единствено интересуващата ме в момента линия. Минутите не са много и автобусът не закъснява да се появи, а аз се втренчвам в него, за да видя идентификационния му номер – той се забелязва ясно, но не е моят. Обикалям спирката и се моля Богу някой да е предал на шофьора забравената торбичка – прехвърлям в ума си „за“ и „против“ това да се е случило и се опитвам да изключа за момент онези гласове, които заявяват, че е почти невероятно да видя отново брейса, който допреди малко държах в ръка. Съзнанието ми регистрира механично ставащото на спирката, вече не успявам да се задържа задълго на едно място, но докато крача назад-напред, погледът ми неизменно се връща към електронното табло – идва втори, трети автобус – номерът все не е този, който очаквам да видя. Накрая не издържам и се обаждам в Центъра за градска мобилност, като обяснявам леко сконфузено ситуацията. Казвам и идентификационния номер на автобуса. Скоро щял да дойде, да го чакам...

Ето го моя автобус, наистина е той, идентифицирам числото и усещам как пулсът ми се учестява. Устремявам се към предната му врата и се качвам. Вдясно на шофьора забелязвам познатата торбичка и скоро мога да я получа, след като съм описал съдържанието и обстоятелствата на загубването й. Благодаря ти, Господи, Боже милостиви! За пореден път ми показваш, че чуваш молитвите на викащите към Тебе в мигове на неволя и утеснение, дори вярата им да е по-малка от синапено зърно!

Разказах тази случка на представянето на алманаха с християнски творби, за което успях да замина своевременно. То стана в края на миналата година, когато коронавирусът все още не бе стигнал до нашите ширини, но другаде вече е настъпвал. Сега, когато вирусът е сред нас, нямам никакви основания да се съмнявам, че Онзи, Когото призовах от една автобусна спирка в труден момент, може да бъде призоваван отвсякъде: от Китай и от България, от Европа и от Америка, от всяка точка на земното кълбо. Понеже преди избухването на една пандемия, в нейния разгар и след отшумяването й, Той, Богът, Който е, Вечносъществуващият (Изх. 3: 14) не престава да бъде също така Близкият на „всички, които Го призовават [...] в истина“, Изпълняващият „желанието на ония, които Му се боят“, Пазещият „всички, които Го обичат“ (вж. Пс. 144:18-20; също Пс. 120, 5; 124, 2).

Вечният е с нас във временното ни изпитание, Всемогъщият държи отворен достъпа до Себе Си, Всезнаещият е наясно с предела на възможностите ни. Ако направим само крачка вън от кръга на нашата „самодостатъчност“ и прострем ръце нагоре, ще докоснем Неговите протегнати към нас ръце. И ще се хванем за най-здравата опорна точка във вселената.