В първите седмици на карантината, докато ровех малко хаотично из интернет, попаднах на няколко текста и видеа на Джордж Стайнър – световноизвестен литературовед, преводач, философ и есеист, отишъл си от този свят на патриаршеска възраст в началото на февруари. Порази ме страстното чувство за отговорност, с което той мисли и поставя многократно пред различни аудитории въпроса за „наследството” (интелектуално, морално, артистично, но винаги и екзистенциално), което „старите” ще оставят на „младите”, както и възможностите за приемственост между поколенията в днешния динамичен свят. Направиха ми впечатление препоръките му за усвояване на различни дисциплини, които обикновено стоят далече от обичайните интереси на хуманитариста (ставаше дума за математика и биология), както и убедеността му, че нищо не е в състояние да замени онова, което ни позволява да вкусим непосредствено съвсем конкретни умения (като свиренето на някакъв инструмент например, дори да е чисто любителско). Наблягаше се и на нуждата от постоянна и всекидневна дисциплина на интелектуалните занимания, толкова чужда на съвременния човек като цяло. Да подчертая още веднъж: нееднократно и по убедителен начин в думите на Стайнър прозираше загриженият патос на този дълбоко начетен (но не оставящ впечатление за кабинетен учен) човек за преводимостта на ценностите, които бихме искали да предадем на тези след нас – тъкмо в изначалния смисъл на глагола, който е залегнал и в употребата на думата предание. На всичко отгоре изявите на Стайнър го разкриваха пред мен като обаятелен, дълбок и емоционален събеседник, който отстоява позициите си не само със силата на интелектуалните аргументи, но и с убедителността на натрупания опит, а опитът му го е убедил, че съществуват въпроси, надхвърлящи „свещената” сфера на чисто рационалната логика. Въпроси, към които няма как да се подходи без поне бегла идея за метафизичност и трансцендентност.  

Видяното, чутото и прочетеното усили у мен като вътрешен мегафон вече оформящото се от доста време питане, свързано с едно съществено измерение на надеждата: можем ли да се надяваме, че ще оставим някакво трайно добро на идващите след нас поколения? На нашите деца – в по-тесния и в по-широк смисъл на думата. Някакво основно послание, „завет”, прозрение, което да се окаже насъщно в житейското им пътуване? Въпросът е бил актуален във всяка епоха, но става още по-актуален с оглед на кризата, през която преминаваме, и макар да предполагам, че най-уязвимите – възрастните хора – са и тези, които най-често си го задават, той стои всъщност пред всекиго от нас.

Нека да конкретизирам още малко вече очертаващата се перспектива на моето питане, като го положа в евангелски контекст. Какво оставя Христос на Своите ученици? Какво е наследството, което им предава? Дали е набор от конкретни дисциплини и практически умения – например омилетика, реторически похвати за спор с вироглави и злонамерени опоненти плюс особен вид медицина, включваща лекуване на нелечими с човешки средства болести? Не вярвам да е точно това, макар всяко едно от изброените да е съществено, ако искаме да очертаем Неговия облик. С времето се убеждавам все повече, че основното, което Христос оставя на следовниците Си, е самото Свое присъствие „по благодат”, постигано чрез действието на Светия Дух върху тях и у тях. В класическия алегоричен роман на Джон Бъниан Пътешественикът има момент, в който исполинът Отчаяние затваря в тъмницата на своя замък и започва да налага безмилостно двамата пилигрими Християн и Верен, отправили се към небесното царство, като почти ги скланя да посегнат на живота си. Тогава те са осенени от спасително прозрение. Здраво заключените врати на тъмницата могат да се отворят с помощта на необикновен „шперц”, достъпен за всеки християнин, когато надеждата му е поставена на изпитание. Това са думите на обещанието, с което Христос се сбогува със Своите последователи при възнесението Си: „ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28, 20). (...)