В Апостолическия дворец на Ватикана, на втория етаж, е разположен параклисът Redemptoris Mater (Майка на Изкупителя). Той не е достъпен за широката публика; ползва се спорадично от папите, а понякога в него сe изнасят проповеди и беседи. Своето име параклисът получава през 1987 г. в чест на 50-годишнината от възвеждането на Карол Войтила (бъдещия папа Йоан Павел II) в свещенически сан. Между 1987 и 1999 г. сe изработват мозайките, които подчертано следват стила на византийската образопис. Но не само техническото изпълнение напомня за Византия. Цялостната визуална програма на параклиса отговаря на почина на Католическата църква за съживяване на връзките с традицията на източното християнство според разбирането на Рим за икуменизма. В композицията присъстват типично византийски иконографски изображения, представящи Светата Троица и Божията Майка.

Едно от мозаечните пана е известно като „икуменическата мозайка“. То е дело на словенския йезуит свещеник Марко Иван Рупник и изобразява съвременни светци на Православната и на Католическата църква. На него може да се види фигура на монахиня в одеянието на Кармелитския орден, коленичила в медитативна поза, която стои близо до стилизиран горящ храст. Сцената напомня епизода от книга Изход, в който Моисей пита Бога за Името Му.[1] Изображението е проникновен иконичен образ на житейския път на Едит Щайн (1891–1942) – философ и светица на Католическата църква, събрала в своята личност спекулативното мислене и практиката на монашеското съзерцание.

Чрез символа на неопалимия храст Рупник задълбочава икуменическата претенция на визуалната програма на параклиса, като заговаря на богословския език на Византия – езика, който Едит Щайн изучава с благоговение и с помощта на който тя самата се опитва да изговори своя личен опит. Св. пророк Мойсей, който вижда неопалимия храст, не просто известява името на Бога, не просто формулира нова концепция за Божието битие; той получава жив опит от неизказаната Божия слава. Неопалимият храст онагледява достъпния, но и напълно нeизразим живот на Бога. Това богословско значение на епизода е уплътнено с детайл от житейския път на самата Едит Щайн: внимателният зрител ще забележи, че пламъците, с които завършват клонките на храста, са обрамчени от бодлива тел – като онази, която огражда концентрационния лагер „Аушвиц“, в който Едит Щайн загива през 1942 г. Заради еврейския си произход тя е арестувана в манастира на Кармелитския орден в Нидерландия, където е била евакуирана; по-късно бива депортирана в Германия заедно с други християни евреи. Един нидерландски офицер й предлага план за избавление, който тя безпрекословно отхвърля.

Изображението обаче насочва и към една специфична насока във философско-богословските занимания на Едит Щайн, довели я до византийската традиция. Изучавайки задълбочено Тома от Аквино, тя се запознава с Ареопагитики – сборника с проникновени философски и богословски текстове, традиционно приписвани на св. Дионисий Ареопагит, първият епископ на Атина.[2] Един от плодовете на този неин интерес е студията в редактирания от нея немски превод на Ареогагитиките (Пътища на богопознанието); до ден днешен този превод, публикуван чак след смъртта на Едит Щайн, се смята за най-добрия на немски. Централна позиция в Дионисиевия корпус, както и във византийското богословие изобщо, е възможността за причастност на човека към живота на Бога посредством участие в Божиите енергии, чрез които се разкрива действеното Божие присъствие в творението. Още от епохата на христологичните спорове неопалимият храст, видян от Моисей, се тълкува като предобраз на възможността за причастност към Божиите енергии при пълно съхраняване на свойствата и онтологичните граници на човешката природа, в т.ч. на телесността.[3] Благодарение на последната човекът бива удостоен да вкуси нетварния живот на Бога. Тази възможност е изцяло „отворена“ за човеците по силата на Христовото Въплъщение.

Не би било достоверно, ако сведем заслугите на Едит Щайн за европейската философия, и особено за феноменологическата традиция, до популяризация на византийската мисловност в лицето на Дионисий. Може да се твърди обаче, че диалогът с Дионисий съпътства Едит Щайн през целия й път и че той оказва влияние както върху решението й да приеме християнството, а впоследствие – и монашески обет, така и върху философските позиции, с които тя доразвива и коригира феноменологичния метод на своя учител Едмунд Хусерл.

В настоящата статия тази теза ще бъде илюстрирана посредством някои примери от философското творчество на Едит Щайн и главно от нейната студия върху Дионисий Пътища на богопознанието и монографията Крайно и безкрайно битие. Последната е нейната най-крупна философска работа. Тя е завършена през 1937 г., но бива публикувана едва през 1952 г. Преди това ще бъде очертан интелектуалният контекст, позволил на Едит Щайн да се възползва от наученото от Дионисий и да му намери плодотворно приложение. (...)

[1] Срвн. Изх. 3, 2.

[2] За решаващата роля, която изиграват заниманията на Едит Щайн с философията на Тома от Аквино за насочване на интереса ѝ към Ареопагитиките вж: Ranf, Viki. “Pseudo-Dionysius Areopagita im Werk Edith Seins”, in: Alles Wesentliche lässt sich nicht schreiben. Leben und Denken Edith Steins im Spiegel ihres Gesamtwerkes, hrsg. Speer, A/Regh, S., Herder (Freiburg im Breisgau, 2016), 19-39; Speer, Andreas. „Edith Steins Thomas-Lektüren“, in: Alles Wesentliche..., 40-62.

[3] Вж. например коментара на св. Кирил Александрийски върху книга Изход: Glaphyra in Exodus I, 9 ( MPG 69, 409C - 417A).