Сборникът с разкази на Янчо Михайлов (протойерей Йоан Михайлов) Лъх от тих вятър[1] излиза в контекста на пандемията от коронавирус, за която става дума на няколко пъти в книгата, без обаче да се превръща в неин център. Кое тогава е централно за тази книга? За да стигнем до него, ще се обърнем първо назад, към завещаното от българската литературна традиция, а после ще погледнем за малко и „встрани“ – към актуалното състояние на късия разказ у нас. Надявам се това да ни помогне да оценим по-добре какво е постигнал поетът Я. Михайлов в своя дебютен сборник като белетрист.

Прочитът на Лъх от тих вятър няма как да не наведе читателя на паралел към класика на българската литература Е. Пелин. Защо е така? На първо място, защото авторът на „На нивата“ и „По жътва“ е смятан с основание за един от тримата най-големи нашенски „майстори на разказа“, заедно с Ив. Вазов и Й. Йовков, според едно превърнало се в христоматийно определение на И. Панова[2], а това означава, че всеки следващ творец, който се захваща да пише разкази (не само къси), трябва да се съизмерва с тяхното дело. Но защо все пак Е. Пелин, а не Вазов или Йовков? Защото Елин Пелин единствен от тримата създава сборник с разкази, който представлява значим опит да се построи книга, организирана около единно философско послание, което бихме могли да характеризираме и като „религиозно“, в широкия смисъл на тази дума[3] – сборникът Под манастирската лоза (1936). Както отбелязва М. Янакиева, ако в предишните разкази на Е. Пелин „[...] сюжетът е водещ, а посланието до голяма степен е функция от него, то в творбите от Под манастирската лоза водеща е идеята, на която и сюжетът, и героите са подчинени“[4]. Накрая да отбележа също, че сборникът на Елин Пелин съдържа истории, разказани от името на духовно лице (игуменът на манастира о. Сисой, където е отседнал истинският разказвач), и нерядко засягат духовни лица, основно монаси, а всички истории в книгата на Янчо Михайлов също имат пряко отношение към битието и бита на духовника, макар най-често той да не е (йеро)монах, а представител на енорийското свещенство.

Нека да се опитаме сега да намерим призма, през която да сравним двата сборника.

Ключова за общото послание и на двете книги се явява идеята за снизхождението и неосъждането.

Още във въвеждащия разказ от сборника на Е. Пелин се акцентира върху това, че главно „недостойнство“ на о. Сисой, наред с „чревоугодието“, е „снизхождението [му] към грешните“[5]. Да видим чрез няколко по-ярки примера за какъв вид снизхождение става дума и към какво всъщност е насочено то. В „Очите на свети Спиридон“ едноименният герой трябва да прояви снизхождение към самия себе си и към склонността си да цени красотата на творението, включително когато тя се съдържа в прекрасните женски форми, ревностно отбягвани преди от него – с цената на всичко. В „Изповед“ се оказва, че исполинът пастир, живеещ сред планинската пустош и дошъл в манастира да се изповяда, е простодушен като дете (звънчетата по краката му плашат дребните Божии твари, за да не ги настъпи неволно). Единственият му кусур, който и самият той не е способен да схване като грях, е склонността му да ощастливява от време на време някоя и друга самотна жена, затова отецът изповедник остава с недоумението си в края на творбата – не трябва ли да махне великодушно с ръка на подобно – тъй естествено за един мъж(ага) – опущение? В „Една обиколка на свети Георги“ излиза, че светецът, разхождайки се сред пролетната природа, гледа и на хората като на създания, които не са същностно различни от чифтосващите се птички и пеперуди около него – погледът му към влюбените младеж и девойка не се различава от този към другите Божии творения и не предполага стандарти за поведение от духовно-нравствен характер. Идеята за необходимостта от снизходително отношение към човека и към даденостите на неговата природа е прокарана и в „Светите застъпници“, „Чорба от греховете на отец Никодим“, „Веселият монах“ и дори в анекдотичния разказ „Жената със златния косъм“, който остава малко встрани от основното русло на сборника.

Персонажите, които най-много са склонни да съдят строго другите, заедно с техните слабости, са подложени на непосилни за самите тях изпитания, които завършват или с катастрофа („Пророк“), или с радикална промяна в светогледа им („Огледалото на свети Христофор“).

На пръв поглед нещата не стоят много по-различно и в сборника с разкази на Янчо Михайлов. Нека, както направихме и при Елин Пелин, да започнем с няколко примера, които вървят по линия на мотива за снизхождението. (...)

[1] Михайлов, Янчо. Лъх от тих вятър. Къси разкази. Ред. Т. Димова. София, АртГраф, 2020. От тук насетне ще съкращавам заглавието на сборника като ЛТВ, като при цитиране веднага след абревиатурата ще посочвам съответната страница.

[2] Вж. Панова, Искра. Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа. София, Народна просвета, 1988.

[3] Което не означава непременно в хармония с църковната вяра; срв. с казаното от Лимасолския епископ Атанасий: „Ние обаче днес под думата „религия“ имаме предвид онова, което човекът прави, за да удовлетворява религиозните си нужди и търсения“ – Лимасолски епископ Атанасий (Николау). Беседи. Том III: Изкуството да живееш със себе си. София, Двери, 2021, с. 159.

[4] Янакиева. Миряна. Елин Пелин. Речник на българската литература след Освобождението. София, ИЛ при БАН, 2019 (електронен ресурс). – http://dictionarylit-bg.eu/Елин-Пелин.

[5] Пелин, Елин. Под манастирската лоза. – Събрани съчинения. Том втори. София, Български писател, 1949, с. 288. Едно от местата, където сборникът може да бъде ползван електронно, е в „Литературен клуб“: https://litclub.bg/library/bg/elinpelin/loza/index.htm. От тук нататък ще цитирам сборника с абревиатурата ПМЛ и съответната страница след нея.