КРАТКИ ЕСЕТА ЗА РАЗМИСЪЛ И МОЛИТВА

Случи се така, че когато завършвах текста на първото от следващите есета, се появи изречение, „сочещо“ естествено към темата на второто, а пък съдържащото се в неговото последно изречение се нуждаеше, на свой ред, от самостоятелно доразвиване, което се опитах да направя в третото. Така се получи поредният есеистичен триптих, както често се групират в последно време кратките ми есета за размисъл и молитва.

1. Слово за Светли вторник 2021 г.[1]

Уважаеми дами и господа,

драги приятели на християнското художествено слово,

честит Светли вторник, честит трети ден на Празника на празниците Възкресение Христово – Великден!

През последните шест месеца присъствах на четири погребения, три от които се наложи да организирам. Погребения на близки хора. Две от тях бяха открити, а две – в закрит ковчег. Всяко беше различно, защото изпращахме различни хора, но имаше и нещо общо между всички. То беше във външното тържество на смъртта, в безвъзвратността на случилото се, в осъзнаването, че отношенията с тези близки хора тук, на Земята, няма как да ги развиваме вече – в посоката, в която сме желали. И съвсем не на последно място: в усещането, че смъртта не е естествено състояние за човека; че тя винаги ни изненадва и стъписва, колкото и да сме я очаквали; че сърцето ни не може да се примири напълно с нея.

Защо е така? Защото, както знаем от Свeщеното писание, Бог не ни е сътворил за смърт, аза живот, не ни е предназначил за тление,а за слава; не ни е обрекъл на вечна раздяла и небитие, а ни е създал за Себе Си и за блажената Вечност, в която сам пребивава в общение с „десетки хиляди Ангели“ и с „духовете на праведниците [...], достигнали съвършенство“, както се казва в Посланието до Евреите (Евр. 12, 22-23). Създал ни е, за да бъдем обичани и да обичаме с онази „вечна обич“, с която сам Той ни е възлюбил според формулировката на пророк Иеремия (Иер. 31, 3).

Ето защо в тези тъжни и на моменти дори трагични обстоятелства от последните четири месеца винаги имаше и надежда: надежда за възкресение, надежда за среща Отвъд, надежда за вечен живот и за пълнота на общуването. Защото тук, на Земята, отношенията ни с другите винаги са непълни и белязани от греха, винаги не са станали точно такива, каквито биха могли да бъдат, винаги са в една или друга степен недоразвити. Но нашата християнска надежда е, че Този, Който ни отвори достъп до вечния живот чрез Своето въплъщение, смърт и възкресение, ще ни даде – според безкрайната мяра на милосърдието Си – да вкусим такава пълнота, за която тук само сме подозирали; една пълнота на живота и на отношенията ни, за която дори не сме си позволявали да мечтаем, пълнота, постижима единствено в Него и чрез Него(ср. 1 Кор. 2, 9; Кол. 2, 10).

Има защо да се зарадваме и развеселим днес: онова, което тук ни е било дадено да познаем в начатък или даже само сме се осмелили да го пожелаем, за него можем да се надяваме, че ще го видим там в своята първозданна красота и слава, умито от всяка нечистота и всяко неизбежно земно несъвършенство – пресътворено и ново, за слава Божия.

Христос, на Когото благодарим за всичко това, както и за много още чудни и невъобразими неща, воскресе, уважаеми дами и господа! (...)

 

[1] Словото е произнесено на 04.05.2021 г. в рамките на „Великденско четене 2021”, организирано от Асоциация „Емпирей” и Сдружение „Харта” и проведено в Zoom. След като го произнесох, си дадох сметка, че – с изключение на началото и края – жанрът му е есеистичен.